Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (20)

17.

— Първото, което трябва да направиш, е да кажеш истината на вуйчо си — каза Седрик. — И то цялата истина.

— Ще му кажа веднага като се прибера.

— Важно е сър Джайлс да знае какво си направил от негово име, защото ще иска да пише и да благодари на мистър Харис от театъра, както и на главния портиер на „Савой“.

— Албърт Саутгейт.

— А ти също трябва да им пишеш и да им благодариш.

— Да, разбира се. Още веднъж моите извинения, сър. Имам чувството, че съм ви разочаровал, защото с цялото упражнение в крайна сметка само изгубих времето ви.

— Подобни неща рядко са пълна загуба на време. Всеки път, когато се състезаваш за нов договор, дори да не постигнеш успех, почти винаги научаваш нещо, което ти е от полза следващия път.

— Какво научих аз?

— Японски като за начало, без да споменаваме едно-две други неща за самия себе си, които със сигурност ще ти бъдат от полза в бъдеще.

— Но времето, което пропиляхте вие и хората ви върху този проект… наред с немалките разходи…

— За „Барклис“ и „Уестминстър“ не е по-различно. Ако успееш да постигнеш успех в един от пет проекта като този, това се смята за нормално — добави той и в същия миг телефонът на бюрото му иззвъня. Седрик го вдигна и след малко каза: — Да, нека влезе.

— Да изляза ли, сър?

— Не, остани. Искам да се запознаеш със сина ми.

Вратата се отвори и в стаята влезе човек, който несъмнено бе от рода на Седрик Хардкасъл — може би с два пръста по-висок, но със същата топла усмивка, широки рамене и почти плешиво теме, макар и с малко по-гъст полукръг коса от ухо до ухо, заради която приличаше на духовник от седемнайсети век. И със същия остър ум, както щеше да открие Себастиан.

— Добро утро, тате, радвам се да те видя. — И със същия йоркшърски акцент.

— Арнолд, това е Себастиан Клифтън, който ми помага при преговорите със „Сони“.

— Радвам се да се запознаем, сър — каза Себастиан, докато се ръкуваха.

— Аз съм огромен почитател на…

— … книгите на баща ми ли?

— Не, не мога да кажа, че съм ги чел. Имам достатъчно детективска работа през деня, че да ми се налага да чета криминалета вечер.

— В такъв случай на майка ми, първата жена председател на борда на публична компания?

— Не. Възхищавам се на сестра ви Джесика. Невероятен талант — добави той и кимна към рисунката на баща му на стената. — С какво се занимава тя сега?

— Току-що се записа в „Слейд“ в Блумсбъри и ще започне първата си година там.

— В такъв случай съжалявам за останалите нещастни хлапета.

— Защо?

— Защото или ще я заобичат, или ще я намразят, понеже им предстои да открият, че просто не са от класата й. Но да се върнем към по-прозаичните въпроси — каза Арнолд и се обърна към баща си. — Приготвих три копия на договора, както се разбраха и двете страни. След подписването им ще имаш деветдесет дни да отпуснеш кредит от десет милиона за петгодишен период при два и четвърт процента лихва. Четвъртинката е таксата за трансакцията. Трябва да спомена също…

— Не си прави труда — каза Седрик, — защото имам чувството, че вече сме извън играта.

— Но когато разговаряхме снощи, изглеждаше доста уверен.

— Нека просто кажем, че положението се промени, и да не навлизаме в подробности.

— Съжалявам да го чуя — каза Арнолд, събра договорите и тъкмо се канеше да ги прибере в куфарчето, когато нещо на бюрото привлече вниманието му.

— Никога не съм предполагал, че си такъв естет, тате, но това е направо великолепно — каза той и внимателно вдигна японската ваза. Огледа я внимателно, след което провери дъното. — При това не от друг, а от един от най-големите японски майстори.

— Ох, не и ти — уморено каза Седрик.

— Шоджи Хамада — обади се Себастиан.

— Къде я намери?

— Не съм я намирал — рече Седрик. — Подарък ми е от мистър Морита.

— Е, поне не си останал със съвсем празни ръце — отбеляза Арнолд.

На вратата се почука.

— Влез — каза Седрик, като се чудеше кой ли може да е.

Вратата се отвори и влезе Том.

— Мисля, че ти казах да останеш при „Савой“ — отбеляза председателят.

— Няма смисъл, сър. Чаках пред хотела в девет и трийсет, както ми поръчахте, но мистър Морита така и не се появи. И тъй като е джентълмен, който никога не закъснява, реших да поговоря с портиера, който ми каза, че тримата японски гости са освободили стаите и са напуснали хотела с такси малко след девет.

— Изобщо не съм си помислял, че е възможно — рече Седрик. — Май започвам да губя форма.

— Не можеш да спечелиш всички, тате, както често ми напомняш — каза Арнолд.

— Юристите май печелят дори когато губят — отвърна баща му.

— Ето какво ти предлагам — каза Арнолд. — Ще зарежа своята огромна незаслужена такса в замяна на тази малка незначителна дрънкулка.

— Разкарай се.

— В такъв случай си тръгвам — явно няма какво повече да направя тук.

Докато Арнолд прибираше договорите в куфарчето си, вратата се отвори и мистър Морита и двамата му колеги влязоха точно когато часовниците на Скуеър Майл започнаха да отброяват единайсет.

— Надявам се да не съм закъснял — бяха първите думи на мистър Морита, докато се ръкуваше със Седрик.

— Точно навреме — каза Седрик.

— А вие — каза Морита, обръщайки се към Арнолд, — можете да сте само недостойният син на един велик баща.

— Точно така, сър — каза Арнолд, докато стискаше ръката му.

— Подготвихте ли договорите?

— Да, сър.

— В такъв случай се нуждаете единствено от подписа ми, след което баща ви може да продължи работата си.

Арнолд отвори отново куфарчето си, извади документите и ги сложи на бюрото.

— Но преди да подпиша, имам подарък за новия си приятел Себастиан Клифтън. Точно затова трябваше да напусна хотела толкова рано сутринта.

Мистър Оно пристъпи напред и подаде малка кутия на мистър Морита, който пък я даде на Себастиан.

— Невинаги е добро момче, но както казват британците, сърцето му си е на мястото.

Себастиан не каза нищо, докато развързваше червената лента и махаше сребърната хартия, преди да вдигне капака. Извади от кутията малка ваза с ален и жълт лак. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— Случайно да ви е нужен юрист? — обади се Арнолд.

— Само ако може да познае майстора, без да гледа дъното.

Себастиан подаде вазата на Арнолд, който остана да се възхищава известно време как червеното преминава в жълто, създавайки оранжеви жилки, след което предположи:

— Бърнард Лийч?

— Този ваш син все пак става за нещо — отбеляза Морита.

Двамата се разсмяха и Арнолд върна изящното изделие на Себастиан.

— Не зная как да ви благодаря, сър — каза Себ.

— Но когато научиш, гледай да произнесеш речта си на родния ми език.

Себастиан така се сащиса, че едва не изпусна вазата.

— Не ви разбирам, сър.

— Естествено, че разбираш. И ако не успееш да отговориш на японски, ще съм принуден да дам вазата на сина на Седрик.

Всички зачакаха Себастиан да заговори.

— Аригату годзаймасу. Тайхени куеи десу. Исшоу тайсецуни иташимасу.

— Впечатляващо. Има нужда от малко усъвършенстване на някои дребни детайли, за разлика от творбите на сестра ти, но въпреки това впечатляващо.

— Но, Морита сан, как разбрахте, че знам езика ви, щом не казах нито дума на японски във ваше присъствие?

— Лично аз бих заложил на трите билета за „Моята прекрасна лейди“ — обади се Седрик.

— Мистър Хардкасъл е проницателен човек, и тъкмо това беше основната причина да го избера за свой представител.

— Но как? — повтори Себастиан.

— Съвпадението с билетите беше прекалено голямо — каза Морита. — Помисли си, Себастиан, докато подписвам договора. — Извади от джоба на сакото си писалка и я подаде на Седрик. — Вие трябва да подпишете пръв, иначе боговете няма да благословят съюза ни.

Морита гледаше как Седрик подписва трите договора, след което сложи и собствения си подпис. Двамата се поклониха и си стиснаха ръцете.

— Трябва да бързам към летището, за да хвана самолета за Париж. Французите ми създават много проблеми.

— Какви проблеми? — попита Арнолд.

— Проблеми, за които не можете да ми помогнете, за съжаление. Имам четирийсет хиляди транзисторни радиоприемника на склад. Френските митничари не ми позволяват да ги предам на разпространителите, докато не отворят и не проверят всяка кутия. В момента успяват да проверят по две на ден. Идеята е да ме забавят колкото се може по-дълго, така че френските производители да продават по-некачествената си продукция на нетърпеливите клиенти. Аз обаче измислих как да се справя с тях.

— С нетърпение очаквам да чуя плана ви — каза Арнолд.

— Съвсем прост е. Ще построя завод във Франция, ще наема местни работници и ще разпространявам по-добрия си продукт, без да ми се налага да се занимавам с митнически власти.

— Французите ще се сетят какво сте намислили.

— Със сигурност, но дотогава всички ще са като Седрик и ще искат радио „Сони“ в дневната си. Не мога да си позволя да изпусна самолета, но първо бих искал да поговоря насаме с новия си партньор.

Арнолд се ръкува с Морита и излезе от стаята заедно със Себастиан.

— Седрик — каза Морита, докато се настаняваше в креслото срещу бюрото, — да сте попадали някога на човек на име дон Педро Мартинес? Дойде да ме види след представлението снощи, заедно с някой си майор Фишър.

— Познавам Мартинес единствено по репутацията му. Срещал съм се обаче с майор Фишър, който представлява Мартинес в борда на компанията „Барингтън Шипинг“, в която аз също съм директор.

— Според мен Мартинес е пълен боклук, докато Фишър е слаб и подозирам, че зависи от парите на Мартинес, за да не затъне.

— Разбрали сте това само след една среща?

— Не. След двайсет години вземане-даване с подобни хора. Но Мартинес е умен и коварен и не бива да се подценява. Подозирам, че за него дори животът е евтина стока.

— Благодарен съм за проникновението ви, Акио, и още повече за загрижеността.

— Мога ли да ви помоля за малка услуга в замяна, преди да отлетя за Париж?

— Разбира се.

— Бих искал Себастиан да остане връзката между нашите две компании. Това ще спести и на двама ни много време и неприятности.

— Иска ми се да можех да изпълня молбата ви, но през септември момчето отива в Кеймбридж — каза Седрик.

— Вие учили ли сте в университет, Седрик?

— Не. Напуснах училище на петнайсет и след две седмици ваканция започнах работа при баща ми в банката.

Морита кимна.

— Не всеки е роден за студент, а и някои не отиват да учат, защото се учат от живота. Мисля, че Себастиан е намерил естествената си професия и с вас като негов ментор дори е възможно вие да сте намерили подходящия човек, който един ден да заеме мястото ви.

— Но той е много млад — посочи Седрик.

— Същото се отнася и за вашата кралица, а тя се възкачи на трона на двайсет и пет. Седрик, живеем в прекрасния нов свят на младите.