Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (7)

4.

— Дневният ни ред е много натоварен — каза председателят. — Затова ще съм благодарен, ако колегите директори бъдат кратки и конкретни.

Ема беше започнала да се възхищава на деловия тон на Рос Бюканан, с който водеше заседанията на борда на „Барингтън Шипинг“. Никога не показваше предпочитания към един или друг директор и винаги изслушваше внимателно всеки, който предлагаше становище, различно от неговото. Понякога — само понякога — дори позволяваше да го убедят да промени мнението си. Освен това имаше способността да обобщава сложни обсъждания, при това по такъв начин, че да представи добре възгледа на всеки от участниците. Ема знаеше, че някои членове на борда намират шотландските му маниери за малко резки, но самата тя ги смяташе просто за практични и понякога се питаше как ли собственият й подход ще се различава от неговия, ако тя някога заеме мястото му. Бързо изхвърли тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху най-важната точка от дневния ред. Предишната вечер беше репетирала речта си пред борда, като Хари играеше ролята на председателя.

След като секретарят на компанията Филип Уебстър прочете протоколите от последната среща и отговори на поставените въпроси, председателят продължи с първата точка от дневния ред — решението на борда за строежа на луксозния лайнер „Бъкингам“, който да стане част от флотилията на „Барингтън“.

Бюканан недвусмислено изрази мнението си, че построяването на лайнера е единственият начин „Барингтън Шипинг“ да останат една от водещите корабни компании в страната. Неколцина членове на съвета закимаха в знак на съгласие.

След като изложи становището си, председателят покани Ема да представи противоположното мнение. Първо тя посочи, че макар банковият рейтинг на компанията да е висок, „Барингтън Шипинг“ трябва да консолидира позициите си и да не рискува с такива големи инвестиции в начинание, което според нея има в най-добрия случай 50% шансове за успех.

Мистър Анскот, един от второстепенните директори в борда, назначен от покойния й баща сър Хюго Барингтън, изказа мнение, че е време да пуснат кораба на вода. Никой не се разсмя. Контраадмирал Съмърс пък смяташе, че не бива да вземат такова радикално решение без одобрението на акционерите.

— Ние сме хората на мостика — напомни му Бюканан, — и следователно ние следва да вземаме решенията.

Адмиралът се намръщи, но премълча. В края на краищата вотът му щеше да говори вместо него.

Ема изслуша внимателно мнението на всеки член на борда и бързо си даде сметка, че директорите са разделени по равно. Един-двама още не бяха взели решение, но тя подозираше, че ако се стигне до гласуване, председателят ще излезе победител.

Час по-късно бордът така и не беше взел решение. Някои от директорите просто повтаряха изложените по-рано аргументи, което явно дразнеше Бюканан. Ема обаче знаеше, че той в крайна сметка ще трябва да продължи нататък, тъй като имаха за обсъждане и други важни въпроси.

— Длъжен съм да кажа — обобщи председателят, — че не можем да отлагаме решението още дълго, и затова предлагам всеки от нас внимателно да помисли какво е мнението му по този въпрос. Честно казано, залогът в случая е бъдещето на компанията. Предлагам на следващата ни среща другия месец да гласуваме дали да строим кораба, или да изоставим цялото начинание.

— Или поне да изчакаме по-спокойни води — добави Ема.

Председателят с неохота продължи нататък и тъй като останалите точки от дневния ред не бяха толкова спорни, когато Бюканан попита дали има други въпроси за обсъждане, атмосферата след разгорещения дебат беше доста по-спокойна.

— Разполагам с информация, която съм длъжен да съобщя на борда — каза секретарят на компанията. — Несъмнено сте забелязали, че цената на акциите ни се покачваше стабилно през последните няколко седмици, и сигурно се питате защо, тъй като не сме излизали с важни изявления, нито сме публикували прогнози за печалбите. Вчера тази мистерия намери отговора си, когато получих писмо от директора на „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс, Мейфеър, в което той ми съобщава, че един от клиентите му притежава седем и половина процента от акциите на компанията и съответно следва да бъде представен от директор в борда.

— Нека позная — каза Ема. — Става дума не за друг, а за майор Алекс Фишър.

— Именно — каза председателят с нетипична за него непредпазливост.

— Ще има ли награди, ако познаем кого ще представлява скъпият ни майор? — попита адмиралът.

— Не, защото ще сгрешите — отвърна Бюканан. — Макар че трябва да призная, че когато научих новината, подобно на вас предположих, че става дума за старата ни приятелка лейди Вирджиния Фенуик. Директорът на „Мидланд“ обаче ме увери, че Нейно Благородие не е сред клиентите на банката. Когато го притиснах по въпроса кой притежава акциите, той любезно отвърна, че не е в състояние да разкрие тази информация, което на банкерски език означава да си гледаме работата.

— С нетърпение очаквам да разбера как ще гласува майорът за предложението за строежа на „Бъкингам“ — със суха усмивка рече Ема. — Защото можем да сме сигурни в едно. Когото и да представлява, той със сигурност няма да вземе интересите на компанията присърце.

— Бъдете сигурна, Ема, че не бих искал онова миризливо лайно да е факторът, който ще наклони везните в една или друга посока — каза Бюканан.

Ема го зяпна втрещено.

Едно от възхитителните качества на председателя бе способността му да оставя настрана всички разногласия, колкото и сериозни да са те, след края на заседанието на борда.

— Какви са новините за Себастиан? — попита той, когато се присъедини към Ема за питие преди обеда.

— Старшата сестра каза, че е доволна от възстановяването му. С удоволствие мога да кажа, че при всяко следващо посещение в болницата виждам подобрение. Гипсът на левия му крак е свален и вече има две очи и мнение за всичко, от това защо вуйчо му Джайлс е подходящият човек, който да замести Гейтскел като лидер на лейбъристите, до убеждението, че платените места за паркиране са поредният правителствен трик да измъкват още от спечелените ни с тежък труд пари.

— Съгласен съм с него и по двата въпроса — каза Рос. — Да се надяваме, че тази енергичност е прелюдия към пълното му възстановяване.

— Хирургът му е на същото мнение. Мистър Оуен ми каза, че модерната хирургия е отбелязала бърз напредък по време на войната, тъй като мнозина войници е трябвало да бъдат оперирани, без да се търси второ и трето мнение. Преди трийсет години Себ щеше да остане в инвалидна количка до края на живота си, но не и днес.

— Още ли се надява да иде в Кеймбридж за следващата учебна година?

— Мисля, че да. Наскоро беше посетен от наставника си, който му каза, че може да заеме мястото си в Питърхаус през септември. Дори му даде книги за четене.

— Е, едва ли има много неща, които да го разсейват.

— Странно, че го споменавате, защото напоследък започна да проявява жив интерес към развитието на компанията, което донякъде ме изненадва — каза Ема. — Всъщност той чете протоколите от всяко заседание на борда, от първата до последната страница. Дори си купи десет акции, което му дава законното право да следи всеки наш ход, и трябва да ви кажа, Рос, че изобщо не се срамува да изразява мнението си, включително и за предложението за построяването на „Бъкингам“.

— Несъмнено повлияно от всеизвестното мнение на майка му по въпроса — усмихна се Бюканан.

— Не, точно това е странното — каза Ема. — Като че ли някой друг го съветва точно по този въпрос.

 

 

Ема избухна в смях.

Хари я погледна от другия край на масата и остави вестника.

— Тъй като не мога да открия абсолютно нищо развеселяващо в днешния „Таймс“, ще те помоля да споделиш шегата с мен.

Ема отпи глътка кафе и отново насочи вниманието си към „Дейли Експрес“.

— Оказва се, че лейди Вирджиния Фенуик, единствената дъщеря на деветия граф Фенуик, е подала искане за развод с графа на Милано. Уилям Хики предполага, че Вирджиния ще получи обезщетение от около четвърт милион паунда, апартамента им на Лаундс Скуеър, както и имението в Баркшър.

— Не е зле за две години работа.

— Естествено, споменава се и Джайлс.

— Това става винаги, когато Вирджиния се появи в новините.

— Да, но в случая е доста ласкателно — каза тя и зачете: — „Първият съпруг на лейди Вирджиния сър Джайлс Барингтън, депутат от Бристолското пристанище, се сочи от мнозина като бъдещ министър от кабинета, ако лейбъристите спечелят следващите избори.“

— Не мисля, че е много вероятно.

— Джайлс да стане министър ли?

— Не. Лейбъристите да спечелят следващите избори.

— „Той се доказа като блестящ оратор и неотдавна се сгоди с доктор Гуинет Хюз, преподавател в Кралския колеж в Лондон.“ — продължи Ема. — Следва чудесна снимка на Гуинет и отвратителна на Вирджиния.

— На Вирджиния няма да й хареса — каза Хари и се върна към „Таймс“. — Но няма какво толкова да направи по въпроса.

— Не бъди толкова сигурен — каза Ема. — Имам чувството, че точно този скорпион още не е изгубил напълно жилото си.

 

 

Всяка неделя Хари и Ема пътуваха от Глостър до Харлоу на свиждане при Себастиан. Естествено, Джесика винаги беше с тях, тъй като не искаше да пропуска нито една възможност да види по-големия си брат. Всеки път, когато завиваше наляво от портите на Имението, за да поеме към болницата, Ема не можеше да се отърси от спомена за първия път, когато бе изминала дългия път, сигурна, че синът й е загинал в автомобилна катастрофа. Беше благодарна, че не се беше обадила на Грейс и Джайлс да им съобщи новината и че Джесика беше на палатков лагер в Куонтокс, когато позвъни наставникът. Единствено горкият Хари беше преживял двайсет и четири часа с мисълта, че никога повече няма да види сина си.

Джесика смяташе свижданията за най-важното събитие в седмицата. Щом пристигаха в болницата, тя поднасяше на Себ последното си произведение на изкуството и след като покриваше всеки квадратен сантиметър от гипса му с образи, се заемаше със стените. Старшата сестра окачаше всяка нова картина в коридора на отделението, но сподели, че скоро ще им се наложи да продължат със стълбището и долния етаж. Ема можеше само да се надява, че Себастиан ще бъде изписан преди картините на Джесика да стигнат до рецепцията. Винаги малко се притесняваше, когато дъщеря й представяше на старшата сестра поредното си творение.

— Не е нужно да се притеснявате, мисис Клифтън — каза мис Пъдикомби. — Трябва да видите някои от цапаниците, които дават други родители и очакват да ги окача в кабинета си. Във всеки случай, когато Джесика стане известна художничка, ще ги продам всичките и ще построя с парите ново отделение.

Ема не се нуждаеше от напомняне колко талантлива е дъщеря й. Знаеше, че мис Филдинг, учителката по рисуване от „Ред Мейдс“, има планове да й уреди стипендия в училището за изящни изкуства „Слейд“ — и изглеждаше уверена в резултата.

— Голямо предизвикателство е да учиш дете, което е много по-талантливо от теб, мисис Клифтън — каза й веднъж мис Филдинг.

— Никога не го споменавайте пред нея — отвърна Ема.

— Всички го знаят — каза мис Филдинг. — И всички очакваме с нетърпение още по-големи постижения в бъдеще. Никой няма да се изненада, когато й предложат място в Кралската академия. Ще е първата от „Ред Мейдс“.

Джесика като че ли изобщо не подозираше за редкия си талант, както и за много други неща. Ема неведнъж беше предупреждавала Хари, че е само въпрос на време осиновената им дъщеря да разбере истината за истинския си баща, и смяташе, че ще е по-добре да го научи от член на семейството, а не от външен човек. Хари изпитваше странна неохота да я товари с реалната причина, поради която я бяха взели от „Доктор Барнардо“, предпочитайки нея пред няколко по-добри кандидати. Джайлс и Грейс също бяха предложили да обяснят на Джесика, че и тримата имат един и същи баща, сър Хюго Барингтън, и защо майка й е отговорна за преждевременната му смърт.

Щом Ема паркира пред болницата, Джесика изскочи навън с най-новата си картина в едната ръка и млечен шоколад „Кадбъри“ в другата и се втурна направо при Себастиан. Ема не можеше да повярва, че някой може да обича сина й повече от нея, но ако имаше такъв човек, това бе Джесика.

Когато след няколко минути влезе в отделението, Ема с огромна изненада и радост откри, че Себастиан за първи път е станал от леглото и седи в едно кресло. Щом видя майка си, той се надигна и я целуна по бузите — още един първи път. Ема се зачуди кога ли идва моментът, когато майките престават да целуват децата си, а младежите започват да целуват майките си.

Джесика разказваше подробно на брат си какво е правила през седмицата, така че Ема седна на леглото и с радост изслуша за пореден път подвизите й. Когато Джесика млъкна достатъчно дълго, за да може Себастиан да вземе думата, той се обърна към майка си.

— Сутринта препрочетох протоколите от последното заседание на борда. Нали си даваш сметка, че на следващата среща председателят ще постави на гласуване предложението и този път няма как да избегнеш решението дали да се съгласиш с построяването на „Бъкингам“.

Ема не каза нищо, а Джесика се обърна и започна да рисува стареца, който спеше на съседното легло.

— Аз бих направил същото, ако бях на негово място — продължи Себастиан. — Кой според теб ще победи?

— Никой — отвърна Ема. — Защото какъвто и да е резултатът, бордът ще остане разделен, докато не може да се посочи кой е правият.

— Да се надяваме, че няма да е така, защото си мисля, че си изправена пред много по-сериозен проблем, който изисква двамата с председателя да работите в съгласие.

— Фишър ли?

Себастиан кимна.

— И бог знае как ще гласува той, когато се стигне до решението дали да се строи „Бъкингам“.

— Фишър ще гласува така, както му каже дон Педро Мартинес.

— Откъде си сигурна, че именно Мартинес е купил акциите, а не лейди Вирджиния? — попита Себастиан.

— Според Уилям Хики от „Дейли Експрес“ Вирджиния в момента е заета с поредния си развод, така че можеш да си сигурен, че основната й мисъл е колко пари може да изкопчи от графа на Милано, преди да реши как точно да ги похарчи. Освен това имам свои причини да смятам, че Мартинес стои зад купуването на акциите.

— Вече стигнах до същото заключение — каза Себастиан. — Едно от последните неща, които ми каза Бруно в колата на път за Кеймбридж, бе, че баща му имал среща с някакъв майор и той дочул в разговора им да се споменава името „Барингтън“.

— Ако това е вярно, Фишър ще подкрепи председателя — каза Ема. — Ако не за друго, то за да си върне на Джайлс, че му попречи да влезе в Парламента.

— Дори да го направи, не приемай, че ще иска строежът на „Бъкингам“ да мине гладко. Никак даже. Ще сменя страни всеки път, когато сметне, че има възможност да навреди на финансовото състояние на компанията в краткосрочен план или на репутацията й в дългосрочен. Прости за клишето, но вълците не менят козината си. Само не забравяй, че основната му цел е точно противоположна на твоята. Ти искаш компанията да успее, а той — да се провали.

— Защо му е да иска това?

— Подозирам, че много добре знаеш отговора, мамо.

Себастиан зачака реакцията й, но Ема предпочете да смени темата.

— И откъде е цялата тази неочаквана мъдрост у теб?

— Всеки ден се уча от експерт. И освен това съм единственият му ученик — каза Себастиан без повече обяснения.

— И според твоя експерт какво трябва да направя, ако искам бордът да подкрепи мен и да гласува против построяването на „Бъкингам“?

— Има план как да спечелиш гласуването на следващото заседание.

— Това е невъзможно, докато бордът е разделен по равно.

— О, напълно възможно е — възрази Себастиан. — Но само ако си склонна да изиграеш Мартинес в собствената му игра.

— Какво имаш предвид?

— Докато семейството притежава двайсет и два процента от акциите на компанията — продължи Себастиан, — ти имаш правото да назначаваш още двама директори в борда. Така че е достатъчно да се обърнеш към вуйчо Джайлс и леля Грейс да те подкрепят при вземането на решението. Така няма как да изгубиш.

— Никога не бих го направила — каза Ема.

— Защо, щом залогът е толкова висок?

— Защото подобен ход ще компрометира положението на Рос Бюканан като председател. Ако той изгуби такова важно гласуване, защото семейството се е обединило против него, няма да има друг избор, освен да подаде оставка. И подозирам, че и други директори ще последват примера му.

— Но това може да е най-добрият резултат за компанията в дългосрочен план.

— Възможно е, но трябва да ме видят, че спечелвам с аргументи, а не разчитам на уреждането на вота. Подобни евтини трикове са по-скоро в стила на Фишър.

— Скъпа мамо, никой не може да ти се възхищава повече от мен заради това, че винаги постъпваш морално, но когато имаш вземане-даване с хора като Мартинес, трябва да разбереш, че те нямат морал и с радост биха постъпили безчестно. Хора като него са готови да пълзят и в най-гадната клоака, ако смятат, че това ще им осигури победа.

Последва дълго мълчание. Накрая Себастиан каза много тихо:

— Когато за първи път дойдох в съзнание след катастрофата, дон Педро седеше на края на леглото ми.

Ема потръпна.

— Усмихваше се и попита: „Как си, момчето ми?“. Поклатих глава и едва тогава той разбра, че не съм Бруно. Никога няма да забравя как ме изгледа, преди да си тръгне.

Ема продължи да мълчи.

— Мамо, не мислиш ли, че е време да ми кажеш защо Мартинес е така твърдо решен да постави семейството ни на колене? — попита Себастиан. — Защото не беше много трудно да се досетя, че е искал да убие на магистралата мен, а не собствения си син.