Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (11)

8.

Тримата излязоха от къщата на Итън Скуеър 44 по различно време сутринта, но накрая всички се оказаха на едно и също място.

Пръв излезе Луис. Отиде до станцията на метрото на Слоун Скуеър и взе влака на Съркъл Лайн до Хамърсмит, където се прекачи на Пикадили Лайн. Ефрейтор Кран го следваше плътно.

Диего взе такси до Виктория и се качи на автобус до летището; секунди по-късно опашката му го последва.

Луис улесни капитан Хартли да не пропуска нито един негов ход, но пък от друга страна, изпълняваше точно онова, което му бе наредил баща му. На Ханслоу Уест излезе от метрото и взе такси до летището, където се увери, че самолетът му излита след малко повече от час. Купи си последния брой на „Плейбой“ и тъй като нямаше багаж за деклариране, бавно тръгна към Изход 5.

Автобусът остави Диего пред терминала няколко минути преди десет. Той също направи справка и установи, че полетът му до Мадрид има четирийсет минути забавяне. Нямаше значение. Той се разходи до „Форте Грил“, поръча си кафе и сандвич с шунка и се настани до входа, за да е пред погледа на всички.

Карл отвори вратата на къщата няколко минути след като самолетът на Луис отлетя за Ница и тръгна към Слоун стрийт, понесъл торба на „Хародс“, която вече беше пълна. По пътя спря при една витрина, но не за да се възхищава на изложените стоки, а да погледне отраженията в стъклото — стар трик да провери дали го следят. Следяха го, разбира се — същият онзи вехто облечен дребосък, който вървеше по петите му през последния месец. Когато стигна „Хародс“, много добре си даваше сметка, че опашката му е само на няколко крачки зад него.

Портиер с дълъг зелен шинел и цилиндър отвори вратата на Карл и отдаде чест. Гордееше се, че познава редовните клиенти.

Щом влезе в магазина, Карл бързо закрачи през галантерията, ускори покрай кожените изделия и почти тичаше, когато стигна шестте асансьора. Вратата на един от тях беше отворена. Кабината вече бе пълна, но Карл успя да се вмъкне. Опашката му го настигна, но операторът на асансьора дръпна решетката преди онзи да успее да скочи вътре. Преследваният не се сдържа и се усмихна на преследвача си, докато кабината се издигаше.

Карл слезе чак на най-горния етаж. Там бързо мина през електрическите изделия, мебелите, книжарницата и художествената галерия и стигна рядко използваното каменно стълбище в северната част на магазина. Вземаше по две стъпала наведнъж и забави ход едва когато се озова обратно на партера. Мина през мъжката мода, парфюмите и канцеларските стоки и стигна до една странична врата, излизаща на Ханс Роуд. Щом се озова на тротоара, спря първото такси, качи се и се сниши, за да се скрие.

— Към летището.

Изчака таксито да мине два светофара, преди да рискува да надникне през задния прозорец. От опашката му нямаше и следа, освен ако сержант Робъртс не караше велосипед или не бе взел автобус.

Карл бе посещавал „Хародс“ всяка сутрин през последните две седмици, като отиваше направо при хранителните стоки на партера и пазаруваше, след което се връщаше на Итън Скуеър. Но не и днес. Макар че този път бе успял да се откачи от човека на САС, знаеше, че няма да може да изпълни същия номер с „Хародс“ втори път. И тъй като бе пътувал доста често до днешната си дестинация, те лесно щяха да се досетят накъде е тръгнал, така че в бъдеще щяха да го чакат, когато слиза от самолета.

Когато таксито го остави пред терминал „Европа“, Карл не си купи „Плейбой“ и не поръча кафе, а тръгна право към Изход 18.

Самолетът на Луис кацна в Ница няколко минути след като този на Карл излетя. Луис носеше пачка нови банкноти по пет паунда в малкия си сак и имаше съвсем ясни инструкции — забавлявай се и не се връщай поне една седмица. Задачата едва ли можеше да се нарече тежка, но бе част от големия план на дон Педро.

Самолетът на Диего навлезе в испанското въздушно пространство с един час закъснение, но тъй като срещата му с един от най-големите вносители на телешко бе чак в четири следобед, той разполагаше със свободно време. При всяко пътуване до Мадрид винаги отсядаше в един и същи хотел. Опашката му също отсядаше там и обядваше в същия ресторант, но оставаше сам в едно кафене на отсрещната страна на улицата всеки път, когато Диего прекарваше два часа в „Ла Буена Ноче“ — знаеше, че полковник Скот-Хопкинс едва ли ще се зарадва, ако му представи касова бележка от заведението.

Карл Лунсдорф никога не беше ходил в Белфаст, но след няколко питиета в една ирландска кръчма на Пикадили си бе тръгнал с отговори на почти всичките си евентуални въпроси. Освен това се закле никога повече да не пие „Гинес“.

От летището взе такси до хотел „Роял Уиндзор“ в центъра, където се регистрира за три нощи. Каза на рецепцията, че може да остане и по-дълго, в зависимост от това как се развие бизнесът му. Щом се качи в стаята си, заключи вратата, извади нещата от торбата на „Хародс“ и влезе в банята. След това се просна на леглото и се замисли за онова, което трябваше да прави вечерта. Не помръдна, докато уличните лампи не светнаха. Разгледа още веднъж картата на града, за да не му се налага да прави отново справка навън.

Излезе от стаята си малко след шест и слезе по стълбите до партера. Никога не използваше асансьора — малко и твърде осветено пространство, в което другите гости лесно можеха да го забележат и да го запомнят. Мина бързо, но не прекалено, през фоайето и излезе на Дънегол Роуд. След стотина метра зяпане по витрините беше сигурен, че никой не го следи. Отново бе сам в тила на врага.

Не тръгна направо към целта си, а пое по странични улички, така че разходката, която обикновено би му отнела двайсет минути, продължи почти цял час. Но пък Карл не бързаше. Когато най-сетне стигна Фолс Роуд, усещаше избилата на челото му пот. Знаеше, че страхът ще му е постоянен спътник, докато се намира в този обитаван единствено от католици квартал. Не за първи път в живота си се озоваваше на място, от което не бе сигурен, че ще излезе жив.

Метър и деветдесет, с гъста руса грива и сто килограма мускули, Карл трудно можеше да се смеси с тълпата. Онова, което бе предимство, когато бе млад офицер от СС, щеше да е пълната противоположност през следващите няколко часа. Само едно нещо му беше от полза — германският му акцент. Много от католиците на Фолс Роуд мразеха англичаните повече от немците, макар че понякога омразата им почти се изравняваше. В края на краищата Хитлер бе обещал да обедини Севера и Юга, след като спечели войната. Карл често се питаше какво ли щеше да му даде следвоенният Химлер, ако Германия беше нападнала Великобритания, както бе препоръчвал, а не бе допуснала катастрофалната грешка да се насочи към Русия. Жалко, че фюрерът не бе чел повече история. Карл обаче не се съмняваше, че мнозина от онези, които прегръщаха каузата за ирландското обединение, са чисто и просто мутри и престъпници, за които патриотизмът е зле скроен параван, целящ да скрие желанието им да направят пари. В това отношение Ирландската републиканска армия доста приличаше на СС.

Видя люлеещата се на вечерния вятър табела. Ако искаше да се върне, трябваше да го направи сега. Обаче не се поколеба. Никога нямаше да забрави, че именно Мартинес му бе помогнал да избяга от родината си, когато руските танкове бяха на един изстрел разстояние от Райхстага.

Бутна олющената зелена врата на бара. Чувстваше се толкова незабележим, колкото би била монахиня в казино. Вече беше приел, че няма дискретен начин да покаже на ИРА, че е в града. Не беше въпрос кого познаваш — той не познаваше никого.

Поръча си „Джеймисън“, като нарочно говореше с подчертан немски акцент. Отвори портфейла си, извади чисто нова банкнота от пет паунда и я сложи на бара. Барманът я изгледа с подозрение. Не беше сигурен, че има в касата достатъчно, за да върне рестото.

Карл гаврътна уискито и веднага поръча второ. Трябваше поне да опита и да покаже, че има нещо общо с тях. Винаги му беше смешно как мнозина си мислят, че големите мъже трябва да са и големи пиячи. След второто уиски се огледа, но никой не гореше от желание да установи зрителен контакт с него. В бара имаше двайсетина души, които бъбреха, играеха домино, отпиваха от бирите си и се преструваха, че не са забелязали слона в стъкларския магазин.

В 21:30 барманът удари камбанката и изрева, че скоро затваря, което накара неколцина клиенти да се втурнат към бара за по последно питие. Все още никой не поглеждаше Карл, нито го заговаряше. Той остана още няколко минути, но нищо не се промени, така че реши да се върне в хотела и да опита отново утре. Знаеше, че трябва да минат години, преди да започнат да го приемат като местен, ако изобщо се случеше подобно нещо, а той разполагаше само с няколко дни да се срещне с човек, който никога не би и помислил да влезе в този бар, но който до полунощ щеше да научи, че Карл е бил тук.

Докато излизаше на Фолс Роуд, усети, че няколко чифта очи следят всяко негово движение. Секунди по-късно двама мъже, по-скоро пияни, отколкото трезви, се заклатушкаха по улицата след него. Карл забави крачка, за да е сигурен, че преследвачите му няма да пропуснат да видят къде е отседнал и ще докладват на шефа си. Влезе спокойно в хотела, обърна се и забеляза двамата в сенките от другата страна на улицата. Качи се на третия етаж и се прибра в стаята си с чувството, че през първия си ден в града едва ли би могъл да направи нещо повече от това да ги накара да забележат появата му.

Изгълта всички бисквити в бюфета заедно с портокала, ябълката и банана от купата с плодове — бяха му напълно достатъчни. Когато бе избягал от Берлин през април 1945 година, беше карал само на вода от мътните реки, разкаляни от танковете и други тежки машини. Е, веднъж се наслади и на лукса на суров заек — беше когато пресече границата с Швейцария. Нито веднъж не спа под покрив, никога не вървя по път и не влизаше в градчета или села по време на дългото, пълно с отбивки пътуване до средиземноморския бряг, където бе взет на борда на един параход като чувал въглища. Минаха пет месеца, преди да слезе от кораба и кракът му да стъпи в Буенос Айрес. Там незабавно потърси дон Педро Мартинес, с което изпълни последната заповед, която му бе дал Химлер, преди да се самоубие. И сега Мартинес беше неговият командир.