Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (19)

16.

Себастиан отвори вратата на мистър Морита и двамата му колеги.

Докато вървеше да ги посрещне, Седрик се почувства висок за първи път през живота си. Тъкмо се канеше да се поклони, когато мистър Морита протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Седрик, докато се ръкуваха. Отново направи опит да се поклони, но Морита го изпревари.

— Позволете да ви представя изпълнителния си директор мистър Уеяма.

Уеяма пристъпи напред и стисна ръката на Седрик. Председателят щеше да се ръкува и с мистър Оно, ако той не държеше голяма кутия.

— Заповядайте, седнете — каза Седрик, опитвайки се да следва сценария.

— Благодаря — каза Морита. — Но първо, според тачената японска традиция, трябва да разменим подаръци с новия си приятел.

Личният секретар пристъпи напред и подаде кутията на мистър Морита, който я подаде на Седрик.

— Изключително любезно от ваша страна — каза Седрик и леко се смути, докато тримата му гости стояха прави и явно го чакаха да отвори подаръка.

Седрик се забави, като първо махна синята лента, внимателно вързана на фльонга, а после и златната хартия, като през цялото време се мъчеше да измисли какво да подари в отговор. Дали да не жертва своя Хенри Мур? Погледна към Себастиан повече с надежда, отколкото с очакване, но младежът изглеждаше също толкова смутен. За традиционната размяна на подаръци явно бе ставало дума в някоя от пропуснатите лекции.

Седрик свали капака на кутията и ахна, докато внимателно вдигаше прекрасна деликатна ваза в тюркоазно и черно. Стоящият в дъното на стаята Себастиан направи крачка напред, но не каза нищо.

— Великолепно — рече Седрик, махна вазата с цветя от бюрото си и сложи на нейно място подаръка. — Всеки път, когато идвате в кабинета ми от тук нататък, мистър Морита, винаги ще виждате вашата ваза на бюрото ми.

— За мен е огромна чест — каза Морита и се поклони за първи път.

Себастиан отново пристъпи напред и се озова почти редом с мистър Морита, след което се обърна към председателя.

— Имам ли позволението ви да задам на нашия почитаем гост един въпрос, сър?

— Разбира се — отвърна Седрик с надеждата, че ще бъде спасен.

— Бихте ли ми казали името на грънчаря, Морита сан?

Мистър Морита се усмихна и отвърна:

— Шоджи Хамада.

— Голяма чест е да получим подарък, изработен от ваш истински национален гений. Ако председателят знаеше, щеше да ви поднесе подобен дар от един от най-добрите английски грънчари, който написа книга върху творчеството на мистър Хамада. — Безкрайните часове бъбрене с Джесика най-сетне се оказваха от полза.

— Мистър Бърнард Лийч — каза Морита. — Имам щастието да притежавам три негови произведения в колекцията си.

— Нашият подарък, избран от председателя, макар и не толкова ценен, въпреки това се поднася в същия дух на приятелство.

Седрик се усмихна. С нетърпение чакаше да разбере за какъв подарък става дума.

— Председателят се сдоби с три билета за вечерното представление на „Моята прекрасна лейди“ в Кралския театър на Друри Лейн. Ако позволите, ще ви взема от хотела в седем часа и ще ви закарам до театъра. Представлението започва в седем и трийсет.

— Не мога да се сетя за по-чудесен подарък — каза мистър Морита и се обърна към Седрик. — Смирен съм от изключителната ви щедрост.

Седрик се поклони, но си даде сметка, че не е време да казва на Себастиан, че вече се е обаждал в театъра, но му бяха казали, че всички билети за две седмици напред са продадени. Апатичен глас го беше информирал, че винаги може да се нареди на опашка за отказани билети, и Себастиан щеше да прави точно това през остатъка от деня.

— Моля седнете, мистър Морита — каза Седрик, като се мъчеше да дойде на себе си. — Желаете ли чай?

— Не, благодаря, но не бих отказал чаша кафе, ако е възможно.

Седрик печално си помисли за шестте различни вида чай от Индия, Цейлон и Малая, които беше избрал в „Карвардин“ по-рано през седмицата и които бяха отхвърлени само с едно изречение. Натисна бутона на телефона и се замоли секретарката му да пие кафе.

— Кафе, ако обичате, мис Клъф… Надявам се, че полетът ви е минал приятно — каза той, след като остави слушалката.

— Имаше прекалено много престои, за съжаление. С нетърпение очаквам деня, в който ще може да летим от Токио до Лондон без междинни кацания.

— Чудесна идея — рече Седрик. — Надявам се, че хотелът ви харесва.

— Отсядам единствено в „Савой“. Толкова удобно близко до Сити е.

— Да, разбира се — каза Седрик. Нещата отново не се получиха.

Мистър Морита се наведе и се загледа в снимката на бюрото на Седрик.

— Това жена ви и синът ви ли са?

— Да — отвърна Седрик, без да е сигурен дали трябва да се впусне в подробности.

— Съпругата ви е инспектор по млякото, а синът ви е кралски съветник, нали?

— Да — безпомощно повтори Седрик.

— А това са моите синове — каза Морита, бръкна във вътрешния си джоб, извади портфейла си, извади от него две снимки и ги сложи на бюрото пред Седрик. — Хидео и Масао учат в Токио.

Седрик се загледа в снимките и осъзна, че е дошло време да скъса сценария.

— А съпругата ви?

— Мисис Морита не можа да дойде този път в Англия с мен, тъй като дъщеричката ни Наоко се разболя от варицела.

— Съжалявам — каза Седрик.

На вратата се почука и мис Клъф влезе с поднос с кафе и маслени бисквити. Седрик се канеше да отпие първата глътка и се чудеше за какво ли ще си говорят след това, когато Морита предложи:

— Може би е време да поговорим за работа?

— Да, разбира се — каза Седрик, остави чашата си, отвори папката на бюрото си и си припомни основните точки, които бе набелязал предишната вечер. — Бих искал да кажа от самото начало, мистър Морита, че „Фартингс“ не са изградили репутацията си с подобен вид кредити. Но тъй като желаем да поставим началото на дългосрочни отношения с уважаваната ви компания, се надявам да ни дадете възможността да се докажем. — Морита кимна. — Като се има предвид, че исканата от вас сума е десет милиона паунда с фиксирана лихва за срок от пет години, и след като прегледахме последните ви отчети и баланси, вземайки под внимание и курса на йената, смятаме, че реалистичният процент…

След като вече се намираше в познати води, Седрик си позволи да се отпусне. Четирийсет минути по-късно беше представил идеите си и бе отговорил на всички въпроси на мистър Морита. Себастиан смяташе, че шефът му едва ли би могъл да се представи по-добре.

— Какво ще кажете да подготвите проект на договор, мистър Хардкасъл? Много преди да тръгна от Токио бях сигурен, че вие сте подходящият човек за тази работа. След презентацията ви увереността ми само се засили. Имам уговорка с още две банки, но само за да уверя акционерите, че обмислям и алтернативи. Погрижи се за рините^[1] и йените ще се погрижат сами за себе си.

Двамата се разсмяха.

— Ако сте свободни, какво ще кажете да обядваме заедно? — предложи Седрик. — В Сити неотдавна отвориха японски ресторант, който получи чудесни отзиви, така че си помислих…

— И помислете отново, мистър Хардкасъл, защото не съм пропътувал шест хиляди мили в търсене на японски ресторант. Не, ще ви заведа в „Рулс“ и ще се насладим на печено телешко и йоркшърски пудинг, както подобава за човек от Хъдърсфийлд, предполагам.

Двамата отново избухнаха в смях.

Докато след няколко минути излизаха от кабинета, Седрик изостана и прошепна на Себастиан:

— Добра идея, но за „Моята прекрасна лейди“ няма места, така че ще се наложи да прекараш остатъка от деня на опашката за върнати билети. Да се надяваме, че няма да вали, иначе ще подгизнеш отново — добави и излезе при мистър Морита в коридора.

Себастиан придружи Седрик и гостите му до асансьора им и се поклони дълбоко. Остана на петия етаж още няколко минути, но не извика асансьора, докато не се почувства сигурен, че вече са потеглили за ресторанта.

А после излезе от банката и спря такси.

— До Кралския театър на Друри Лейн — каза той и когато след двайсет минути спряха пред театъра, първото, което видя, бе огромна опашка за върнати билети.

Плати на шофьора, влезе в театъра и отиде право на касата.

— Предполагам, че нямате три билета за довечера?

— Правилно предполагаш, скъпи — отвърна жената зад стъклото. — Разбира се, можеш да се наредиш на опашката за върнати билети, но ако питаш мен, малцина ще се уредят преди Коледа. Някой трябва да умре, за да се освободи билет за това представление.

— Цената няма значение.

— Всички го казват, скъпи. На опашката има такива, които твърдят, че точно днес навършват пълнолетие или празнуват златна сватба… Един беше толкова отчаян, че дори ми предложи брак.

Себастиан излезе и застана на тротоара. Погледна отново опашката, която сякаш се беше увеличила през последните няколко минути, и се опита да измисли какво може да направи. Спомни си нещо, което бе чел в един от романите на баща си, и реши да провери дали ще се получи при него, както се беше получило при Уилям Уоруик.

Спусна се в тръс надолу към Странд, като избягваше следобедния трафик, и след няколко минути беше при „Савой“. Отиде направо на рецепцията и попита за името на главния портиер.

— Албърт Саутгейт — отвърна рецепционистката.

Себастиан й благодари, отиде при бюрото на портиерите, сякаш беше гост, и попита небрежно:

— Албърт тук ли е?

— Мисля, че отиде да обядва, сър, но ще проверя. — Мъжът изчезна в задната стаичка.

— Бърт, един джентълмен пита за теб.

На Себастиан не му се наложи да чака дълго. Появи се мъж на средна възраст с дълъг син кител със златни плетки на маншетите, лъснати златни копчета и два реда военни медали, един от които му се стори познат. Мъжът погледна предпазливо Себастиан и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам проблем — каза Себастиан, като продължаваше да се пита дали може да рискува. — Вуйчо ми, сър Джайлс Барингтън, веднъж ми каза, ако някога отседна в „Савой“ и ми трябва нещо, да се обърна към Албърт.

— За джентълмена, който спечели Кръста за храброст при Тобрук ли става дума?

— Да — отвърна изненаданият Себастиан.

— Малцина оцеляха в онова сражение. Гадна работа. С какво мога да ви помогна?

— Сър Джайлс се нуждае от три билета за „Моята прекрасна лейди“.

— За кога?

— За довечера.

— Сигурно се шегувате.

— И не се интересува на каква цена.

— Изчакайте тук. Ще видя какво мога да направя.

Себастиан гледаше как Албърт излезе от хотела, пресече улицата и изчезна в посока към Кралския театър. Закрачи напред-назад във фоайето, като от време на време нервно поглеждаше към Странд, но мина половин час, преди главният портиер да се появи отново с плик в ръка. Влезе в хотела и връчи плика на Себастиан.

— Три места на шести ред, в средата.

— Фантастично. Колко ви дължа?

— Нищо.

— Как така?! — обърка се Себастиан.

— Главният касиер помоли да припомните на сър Джайлс за него. Брат му, сержант Харис, беше убит при Тобрук.

Себастиан се засрами.

 

 

— Добра работа, Себ, спаси положението. Сега ти остана само една задача за днес — да се погрижиш колата да остане пред „Савой“, докато разберем, че мистър Морита и колегите му са на сигурно място под завивките.

— Но от хотела до театъра са само двеста метра.

— Това може да е много път, ако вали, както би трябвало да си научил от кратката ти среща със съпругата на професор Марш. Освен това, ако ние не си направим труда, някой друг ще си го направи вместо нас.

 

 

Себастиан слезе от колата и влезе в „Савой“ в 18:30. Отиде до асансьора и зачака търпеливо. Мистър Морита и колегите му се появиха малко след седем. Себастиан се поклони ниско и им подаде плика с трите билета.

— Благодаря, младежо — каза мистър Морита.

Четиримата прекосиха фоайето, минаха през въртящата се врата и излязоха навън.

— Колата на председателя ще ви закара до театъра — каза Себастиан, докато Том отваряше задната врата на лимузината.

— Не, благодаря — каза Морита. — Малко разходка ще ни се отрази добре.

И без нито дума повече тримата тръгнаха към театъра. Себастиан отново се поклони, след което седна отпред при Том.

— Защо не се прибираш? — рече Том. — Не е нужно да висиш тук. Ако завали, ще ида до театъра да ги взема.

— Но те може да решат да вечерят някъде след представлението или да идат на нощен клуб. Знаеш ли някакви нощни клубове?

— Зависи какво търсиш.

— Не онова, предполагам. Така или иначе, ще остана, докато не са на сигурно място под завивките, както се изрази мистър Хардкасъл.

Не капна нито капка дъжд и към десет часа Себастиан вече знаеше всичко, което можеше да се знае за живота на Том, включително къде е учил, къде е бил разквартируван по време на войната и къде е работил, преди да стане шофьор на мистър Хардкасъл. Докато Том разправяше как жена му искала да идат в Марбела през следващата отпуска, Себастиан възкликна: „Боже мой“ и се сниши, когато двама елегантни мъже минаха пред колата и продължиха към хотела.

— Какво правиш?

— Крия се от човек, когото се надявах да не видя никога повече.

— Май представлението е свършило — каза Том, когато тълпи бъбрещи си зрители започнаха да изпълват Странд.

Няколко минути по-късно Себастиан забеляза тримата си питомци да се връщат към хотела. Малко преди мистър Морита да стигне до входа, Себастиан слезе от колата и се поклони ниско.

— Надявам се, че представлението ви е харесало, Морита сан.

— Беше великолепно — отвърна Морита. — Не съм се смял толкова от години, музиката също беше чудесна. Лично ще благодаря на мистър Хардкасъл, когато се видим утре сутринта. Моля, прибирайте се, мистър Клифтън. Няма да имам нужда от колата тази вечер. Съжалявам, че ви задържах толкова много.

— За мен беше удоволствие, Морита сан — каза Себастиан.

Остана на тротоара и загледа как тримата влизат в хотела, пресичат фоайето и се насочват към асансьорите. Сърцето му заби по-бързо, когато видя как двамата мъже се приближиха, поклониха се и се ръкуваха с мистър Морита. Себастиан остана като закован на мястото си. Мъжете проведоха кратък разговор с Морита, после той освободи колегите си и отиде с двамата в Американския бар. На Себастиан страшно му се искаше да влезе и да погледне отблизо, но знаеше, че не може да си позволи този риск. Вместо това с неохота се качи в колата.

— Добре ли си? — попита Том. — Пребледнял си като платно.

— По кое време си ляга мистър Хардкасъл?

— Към единайсет, единайсет и половина. Но ако в кабинета му свети, значи още не си е легнал.

Себастиан си погледна часовника — 22:43.

— Тогава да видим дали е буден.

Том пое по Странд, пресече Трафалгар Скуеър, продължи по Мол до Хайд Парк Корнър и пристигна на Кадоган Плейс 37 малко след единайсет. В кабинета още светеше. Несъмнено председателят проверяваше за пореден път договора, който очакваше да подпише с японците сутринта.

Себастиан бавно слезе от колата, качи се по стъпалата и натисна звънеца. След секунди лампата в коридора светна и Седрик отвори вратата.

— Съжалявам, че ви притеснявам в такъв късен час, сър, но имаме проблем.