Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (42)

39.

Четвъртък сутрин

И четиримата си даваха сметка, че не могат да започнат операцията, освен ако не вали. Знаеха също, че няма нужда да го следят, тъй като всеки четвъртък той пазаруваше в „Хародс“, а той никога не променяше навиците си.

Ако в четвъртък валеше, той щеше да остави палтото и чадъра си в гардероба на магазина на партера. След това щеше да посети два отдела — тютюневия, където щеше да вземе кутия от любимите пури на дон Педро „Монтекристо“, и хранителния, за да купи провизии за уикенда. Въпреки че се бяха подготвили много добре, всичко трябваше да бъде изпълнено с точност до част от секундата. Имаха обаче едно преимущество — човек винаги можеше да разчита на един германец, че ще спазва графика.

Малко след 10:00 Лунсдорф излезе от Итън Скуеър 44. Беше облечен в дълго черно палто и носеше чадър. Погледна към небето, отвори чадъра и закрачи целеустремено към Найтсбридж. Не беше ден за зяпане на витрините. Лунсдорф вече беше решил, че ако продължава да вали и след като купи всичко необходимо, ще вземе такси обратно до Итън Скуеър. Те се бяха подготвили дори за това.

Щом влезе в „Хародс“, той тръгна право към гардероба и подаде чадъра и палтото на жената зад щанда, която му връчи малък диск с номер. След това мина покрай парфюмерията и бижутата и спря при тютюна. Никой не го следеше. След като купи обичайната кутия пури, продължи към хранителните стоки и прекара там четирийсет минути, през които напълни няколко торби. Върна се в гардероба малко след единайсет, погледна навън и видя, че вали като из ведро. Запита се дали портиерът ще успее да му спре такси. Остави торбите и подаде номера на жената. Тя изчезна в задното помещение и след малко се върна с дамски розов чадър.

— Това не е мое — каза Лунсдорф.

— Ужасно съжалявам, сър — смутено отвърна жената и бързо се върна отзад.

Когато най-сетне се появи, носеше лисица.

— Това да ви изглежда мое? — заядливо попита Лунсдорф.

Тя се върна отново и когато се появи, носеше яркожълта непромокаема шапка с покривало за врата.

— Да не са ви избирали с конкурс за глупост? — извика Лунсдорф.

Гардеробиерката се изчерви и се вцепени като парализирана. До нея се появи някаква по-възрастна жена.

— Извинявам се, сър. Може би ще е най-добре да дойдете и да ми покажете палтото и чадъра си — каза тя и вдигна преградата, отделяща служителите от клиентите.

Лунсдорф я последва в задното помещение и му потрябваха само няколко секунди да види палтото си, окачено в средата на закачалката. Тъкмо се навеждаше да вземе чадъра си, когато нещо го фрасна в тила. Коленете му се подгънаха и той рухна на пода, а трима мъже изскочиха измежду дрехите и се хвърлиха върху него. Ефрейтор Кран сграбчи ръцете му и бързо ги върза отзад, сержант Робъртс натика парцал в устата на Лунсдорф, а капитан Хартли му върза глезените.

След секунди се появи полковник Скот-Хопкинс: носеше зелена ленена куртка и буташе голям кош за пране. Вдигна капака и тримата напъхаха Лунсдорф вътре. Макар да беше сгънат на две, той едва се побра. Капитан Хартли хвърли отгоре му палтото и чадъра, Кран затвори капака и закопча ремъците.

— Благодаря, Рейчъл — каза полковникът, докато гардеробиерката държеше преградата вдигната, за да могат да изкарат коша навън.

Ефрейтор Кран излезе на Бромптън Роуд пръв, следван плътно от Робъртс. Полковникът не спря нито за миг, а продължи да бута коша към микробус на „Хародс“, който чакаше пред входа с отворени задни врати. Хартли и Робъртс вдигнаха коша, който се оказа по-тежък, отколкото очакваха, и го натовариха вътре. Полковникът седна до Кран отпред, а Хартли и Робъртс скочиха отзад и затвориха вратата.

— Да тръгваме — каза полковникът.

Кран изкара микробуса в централното платно и се включи в сутрешния трафик, който бавно се влачеше по Бромптън Роуд към А4. Знаеше много добре накъде да кара, защото беше правил тренировки предишния ден — нещо, за което полковникът винаги настояваше.

След четирийсет минути приближиха оградата на изоставено летище и Кран светна два пъти с фаровете. Почти не му се наложи да намалява скоростта, тъй като порталът се отвори веднага. Той продължи по пистата, където ги чакаше товарен самолет с познатия отличителен знак в синьо и бяло и със спусната рампа.

Хартли и Робъртс отвориха задната врата на микробуса и скочиха на пистата още преди ефрейторът да спре напълно. Кошът за пране беше свален, избутан по рампата и натоварен в самолета. Хартли и Робъртс слязоха спокойно, скочиха в микробуса и бързо затвориха след себе си.

Полковникът следеше зорко всичко. Благодарение на секретаря на кабинета нямаше да е нужно да обяснява на бдителни митничари какво има в коша и каква е дестинацията на полета. Върна се на мястото си до шофьора. Двигателят още работеше и Кран бързо потегли, докато полковникът затваряше вратата в движение.

Когато микробусът излезе на пътя, самолетът вече рулираше. Не го видяха как излита, защото се движеха на изток, а самолетът отлиташе на юг.

След четирийсет минути микробусът на „Хародс“ се намираше обратно на мястото си пред магазина. Цялата операция бе продължила малко повече от час и половина. Доставчикът чакаше колата си на тротоара. Закъсняваше, но щеше да навакса изгубеното време през следобедната смяна, без шефът му да разбере каквото и да било.

Кран слезе и му подаде ключовете.

— Благодаря, Джоузеф — каза той и стисна ръка на бившия си колега от САС.

Хартли, Кран и Робъртс се върнаха по различни маршрути до Челси Баракс, а полковник Скот-Хопкинс влезе в „Хародс“ и се насочи направо към гардероба. Двете гардеробиерки още бяха на местата си.

— Благодаря, Рейчъл — каза той, свали униформената куртка на магазина, сгъна я и я сложи на тезгяха.

— За мен беше удоволствие, полковник — отвърна старшата гардеробиерка.

— Мога ли да попитам какво направихте с покупките на джентълмена?

— Ребека предаде торбите му в отдела за изгубени вещи. Такава е политиката на компанията, когато не знаем дали клиентът ще се върне, или не. Запазихме обаче това за вас — каза тя и извади някакъв пакет изпод щанда.

— Много мило от ваша страна, Рейчъл — каза той, докато вземаше кутията „Монтекристо“.

Самолетът бе посрещнат от цяла делегация, която търпеливо изчака спускането на рампата.

Четирима млади войници влязоха вътре, изкараха безцеремонно коша за пране и го оставиха пред председателя на комисията по посрещането. Един офицер пристъпи напред, разкопча ремъците и вдигна капака. В коша се бе свил насинен мъж с вързани ръце и крака.

— Махнете парцала от устата му и го развържете — каза мъжът, който бе очаквал този момент почти двайсет години. Не каза нито дума повече, докато мъжът не дойде достатъчно на себе си, за да излезе от коша и да стъпи несигурно на асфалта. — Не сме се срещали досега, лейтенант Лунсдорф — каза Симон Визентал, — но ми позволете пръв да ви посрещна с добре дошъл в Израел.

Не си стиснаха ръцете.