Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (28)

25.

Епископът на Бристол погледна от амвона към събралото се в „Сейнт Мери Редклиф“ паство и си помисли за въздействието, което бе имала Джесика Клифтън върху толкова много и различни хора през краткия си живот. В края на краищата в коридора на епископския дворец гордо висеше и негов портрет като декан на Труро. Погледна бележките си и започна:

— Когато любим човек умира на седемдесет или осемдесет, се събираме да го оплачем. Припомняме си дългия му живот с обич, уважение и благодарност, разказваме случки и хубави спомени. Проронваме сълза, разбира се, но в същото време приемаме, че такъв е естественият ред на нещата. Но когато една прекрасна млада жена, показала такъв рядък талант, че възрастните приемаха безусловно, че е много по-добра от тях, умре, проливаме много повече сълзи, защото можем само да се питаме каква ли щеше да стане тя.

Ема беше проляла толкова много сълзи, че беше напълно изтощена душевно и физически. Оставаше й единствено да се пита дали не е могла по някакъв начин да предотврати жестоката и ненужна смърт на любимата си дъщеря. Разбира се, че би могла. Трябваше да й каже истината. Вината й беше толкова голяма, колкото и на всеки друг.

Хари, който седеше до нея на първия ред, беше остарял с десет години за една седмица и изобщо не се съмняваше кой е виновникът. Смъртта на Джесика щеше завинаги да му напомня, че бе трябвало да й каже още преди години защо са я осиновили. Ако го беше направил, сега тя щеше да е жива.

Джайлс седеше между сестрите си и ги държеше за ръце за първи път от години. Или те държаха неговите? Грейс, която не одобряваше каквито и да било публични прояви на чувства, плачеше.

Себастиан, който седеше от другата страна на баща си, не слушаше речта на епископа. Той вече не вярваше в разбиращото всичко съпричастно божество, което можеше да даде с едната си ръка и да вземе с другата. Беше изгубил най-добрата си приятелка, която обожаваше, и никой друг нямаше да заеме мястото й.

Харолд Гинзбърг седеше тихо в дъното на църквата. Когато се беше обадил на Хари, не знаеше, че животът му е бил разбит на парчета за един-единствен миг. Просто искаше да му съобщи чудесната новина, че най-новият му роман е на първо място в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

Харолд сигурно беше изненадан от липсата на реакция от страна на автора, но пък и нямаше откъде да знае, че Хари вече не се интересува от подобни дреболии и с радост би се отказал от продажбата и на една-единствена бройка от книгата си в замяна на това Джесика да е до него, а не положена така ужасно рано в гроба.

След като погребалната церемония приключи и всички си тръгнаха, за да продължат живота си, Хари падна на колене и остана до гроба. Грехът му не можеше да се изкупи така лесно. Той вече беше приел, че няма да мине нито ден и може би нито час, без Джесика да нахлува в мислите му — засмяна, бъбреща, закачлива. Подобно на епископа, на него също му оставаше единствено да се чуди какво ли би могло да е бъдещето. Дали тя щеше да се омъжи за Клайв? Какви щяха да са внуците му? Щеше ли да живее достатъчно дълго, за да я види как става член на Кралската академия? Ужасно много му се искаше сега тя да е коленичила край неговия гроб и да го оплаква.

— Прости ми — каза той тихо.

Най-лошото бе, че знаеше, че тя би го направила.