Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Be Careful What You Wish For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Внимавай какво си пожелаваш

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг АД

Излязла от печат: 04.03.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-468-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1719

История

  1. — Добавяне

35.

Неделя вечер

След следобедната си разходка с Джийн Рос жадуваше за гореща вана, чаша чай и парче кейк, преди да се върне на поста си.

Не се изненада, че докато вървяха по алеята към „Гленливън“, видя как шофьорът на хотела слага куфар в багажника на колата. В края на краищата неколцина гости напускаха след лова през почивните дни. Рос се интересуваше само от един гост, който щеше да остане тук до вторник, така че не обърна внимание на ставащото.

Докато се качваха по стълбите към стаята си на първия етаж, Диего Мартинес се размина забързано с тях, като вземаше по две стъпала наведнъж, сякаш закъснява за среща.

— О, оставих вестника си долу — каза Рос. — Джийн, ти се качвай, идвам след малко.

Обърна се и се опита да не зяпа Диего, който говореше с рецепционистката. Рос тръгна бавно към салона за чай, а Диего излезе от хотела и се качи на задната седалка на чакащата го кола. Рос смени посока и скорост, тръгна към изхода и стигна навреме да види как колата се отдалечава по алеята. Забърза обратно към рецепцията. Младото момиче му се усмихна.

— Да, мистър Бюканан?

Нямаше време за празни приказки.

— Току-що видях мистър Диего Мартинес да заминава. Смятах да го поканя да вечеря с мен и жена ми довечера. Ще се върне ли?

— Не, сър. Брюс го кара към Единбург да хване нощния влак до Лондон. Но дон Педро и мистър Луис Мартинес ще са тук до вторник, така че ако искате да вечеряте с тях…

— Трябва спешно да се обадя по телефона.

— За жалост нямаме връзка, мистър Бюканан. И сигурно няма да я възстановят до утре сутринта, както обясних на мистър Мартинес…

Рос, който по принцип беше възпитан човек, се обърна и се втурна към изхода. Изтича навън, скочи в колата си и потегли. Не направи опит да настигне Диего, тъй като не искаше той да разбере, че го следят.

Умът му работеше на пълни обороти. Първо обмисли практическите проблеми. Да спре и да звънне на Седрик, за да му каже какво е станало? Отхвърли тази идея — в края на краищата основният му приоритет беше в никакъв случай да не изпуска влака за Лондон. Ако имаше време, щеше да звънне на Седрик от Уейвърли, за да го предупреди, че Диего се връща в Лондон един ден по-рано.

Следващата му мисъл бе да се възползва от членуването си в борда на „Бритиш Рейлуейс“ и да принуди бюрото за резервации да откаже билет на Диего. Но това нямаше да свърши никаква работа, защото Диего щеше да отседне в някой хотел в Единбург и да се свърже с брокера си преди отварянето на борсата утре сутринта, щом открие, че цената на акциите на „Барингтън“ е паднала през уикенда; така щеше да има достатъчно време да отмени всички планове за пускането на акциите на баща си на пазара. Не, по-добре беше да го остави да се качи на влака и тогава да мисли как да действа нататък — не че имаше някаква представа какво да прави.

Излезе на главния път за Единбург и продължи да се движи с шейсет мили в час. Нямаше да има проблем да се качи в спалния вагон, тъй като там винаги имаше запазени места за членове на борда на директорите. Надяваше се само никой от колегите му да не пътува за Лондон тази нощ.

Изруга, когато тръгна по обиколния път покрай залива — мостът над Фърт ъф Форт щеше да бъде отворен след седмица. Стигна покрайнините на града, а още не беше решил как да се справи с Диего, когато се качат във влака. Искаше му се Хари Клифтън да беше тук. Досега той щеше да измисли поне няколко сценария. А ако това беше роман, щеше просто да пречука Диего.

Двигателят се задави и Рос се намръщи и погледна таблото. На индикатора за бензин светеше червена лампичка. Той изруга, удари ядно волана и започна да се оглежда за бензиностанция. Около миля по-нататък задавянето се превърна в кашлица, колата намали ход и накрая спря край пътя. Рос си погледна часовника. До заминаването на влака оставаха още четирийсет минути. Той изскочи навън и се затича, докато не спря задъхан до табела с надпис „Център — 3 мили“. Времето, когато пробягваше три мили за по-малко от четирийсет минути, отдавна бе в миналото.

Застана край пътя и се опита да хване автостоп. Сигурно представляваше странна гледка със зеленото си сако от туид, пола на клана Бюканан и дългите зелени чорапи. Правеше нещо, което не бе правил, откакто бе студент в „Сейнт Андрю“ — а дори и тогава стопът не му се удаваше много.

Смени тактиката и започна да търси такси. Това се оказа поредната неблагодарна задача в неделя вечерта в тази част на града. И тогава забеляза спасителя си — червен автобус, който се движеше към него с голяма табела, на която пишеше ЦЕНТЪР. Докато го подминаваше, Рос се обърна и се затича към спирката, като се надяваше, молеше се шофьорът да се смили над него и да изчака. Молитвите му получиха отговор и той се качи и рухна на предната седалка.

— До коя спирка? — попита кондукторът.

— Гара Уейвърли — изпъшка Рос.

— Шест пенса.

Рос извади портфейла си и му даде банкнота от десет шилинга.

— Не мога да ви върна.

Рос пребърка джобовете си за дребни, но беше оставил монетите в хотелската стая. Те не бяха единственото, което бе оставил там.

— Задръжте рестото — каза той.

Изуменият кондуктор прибра банкнотата и побърза да се омете преди пътникът да е размислил. В края на краищата Коледа обикновено не идва през август.

Автобусът измина само няколкостотин метра, когато Рос видя бензиностанция — „Макфърсънс“, работеща денонощно. Изруга отново. Изруга и за трети път, защото беше забравил, че автобусите спират на спирки и не те откарват право там, накъдето си се запътил. Поглеждаше часовника си на всяка спирка и на всеки червен светофар, но нито часовникът му се забавяше, нито автобусът започна да се движи по-бързо. Когато най-сетне стигнаха гарата, оставаха само осем минути. Нямаше достатъчно време да звъни на Седрик. Докато слизаше от автобуса, кондукторът застана мирно и му отдаде чест като на генерал на строеви преглед.

Рос бързо влезе в гарата и забърза към влака, с който беше пътувал неведнъж. Всъщност беше пътувал толкова често, че спокойно можеше да вечеря, да пийне с удоволствие и после да проспи всичките 330 мили въпреки тракането на колелата. Имаше обаче чувството, че тази нощ няма да мигне.

На бариерата го посрещнаха с нов, още по-изискан военен поздрав. Контрольорите на Уейвърли се гордееха, че разпознават директорите на компанията от трийсет крачки.

— Добър вечер, мистър Бюканан — каза контрольорът. — Не знаех, че ще пътувате с нас тази нощ.

На Рос му идеше да отговори, че не е планирал да пътува, но вместо това просто отвърна на поздрава, продължи към другия край на перона и се качи на влака само минути преди потеглянето му.

Докато вървеше по коридора към купето на директорите, срещна главния стюард.

— Добър вечер, Ангъс.

— Добър вечер, мистър Бюканан. Не видях името ви в списъка на гостите от първа класа.

— Знам — каза Рос. — Реших да пътувам в последния момент.

— Боя се, че директорското купе… — сърцето на Рос се сви — не е оправено, но ако пийнете нещо във вагон-ресторанта, ще се погрижа незабавно.

— Благодаря, Ангъс, точно това смятах да направя.

Първото нещо, което Рос видя на влизане във вагон-ресторанта, бе привлекателната млада жена на бара. Той си поръча уиски със сода и седна на стола до нея. Помисли си за Джийн и се почувства виновен, че я е зарязал. До утре сутринта нямаше как да й съобщи къде е. После си спомни и нещо друго, което бе зарязал. Дори не беше обърнал внимание на коя улица е колата му.

— Добър вечер, мистър Бюканан — каза жената за най-голяма изненада на Рос. Той я погледна отново, но не я позна. — Аз съм Кити — добави тя и му протегна облечена в ръкавица ръка. — Виждам ви редовно в този влак, но пък вие сте директор на „Бритиш Рейлуейс“.

Рос се усмихна и отпи от питието си.

— И с какво се занимавате, че пътувате така редовно до Лондон и обратно?

— На свободна практика съм — каза Кити.

— Какъв по-точно е бизнесът ви? — попита Рос, но точно тогава стюардът се появи до него.

— Купето ви е готово, сър.

Рос допи уискито си и каза:

— Беше ми приятно, Кити.

— И на мен, мистър Бюканан.

— Каква очарователна млада дама, Ангъс — каза Рос, докато вървеше след стюарда към купето си. — Тъкмо щеше да ми каже защо пътува толкова често с този влак.

— Сигурен съм, че не знам, сър.

— Сигурен съм, че знаете, Ангъс, защото „Нощният шотландец“ просто няма тайни от вас.

— Ами, нека просто кажем, че тя е много популярна сред някои от редовните ни пътници.

— Да не би да намеквате…

— Точно така, сър. Пътува два-три пъти седмично. Много дискретно и…

— Ангъс! Това е „Нощният шотландец“, а не нощен клуб.

— Всички трябва да си изкарваме хляба, сър, и ако нещата вървят добре за Кити, всички имат полза.

Рос избухна в смях.

— Някой от другите директори знае ли за нея?

— Един или двама. За тях има специална тарифа.

— Дръжте се прилично, Ангъс.

— Извинете, сър.

— А сега сериозно. Искам да видя списъка на всички пътници от първа класа. Може да има някой, с когото бих желал да вечерям.

— Разбира се, сър. — Ангъс извади лист от клипборда си и го подаде на Бюканан. — Ще запазя обичайната ви маса.

Рос прокара пръст по списъка и откри, че мистър Д. Мартинес е в купе №4.

— Бих искал да поговоря с Кити — каза той, докато връщаше списъка на Ангъс. — Без никой да забележи.

— Винаги съм самата дискретност — каза Ангъс, като скри усмивката си.

— Не е това, за което си мислите.

— Никога не е, сър.

— Искам също да запазите масата ми за мистър Мартинес от четвърто купе.

— Разбрано, сър — отвърна Ангъс, вече напълно озадачен.

— Ще запазя малката ви тайна, Ангъс, ако вие запазите моята.

— Разбира се, сър, стига да знам каква е тя.

— Ще разберете, преди да стигнем до Лондон.

— Ще ида да доведа Кити, сър.

Докато очакваше младата дама, Рос се опита да подреди мислите си. Засега бе измъдрил само тактика на забавяне, но тя можеше да му осигури достатъчно време, за да измисли нещо по-ефективно. Вратата на купето му се плъзна и Кити се вмъкна вътре.

— Радвам се да ви видя, мистър Бюканан — каза тя, седна срещу него и кръстоса крак върху крак, разкривайки края на чорапите си. — Какво ще обичате?

— Зависи — отвърна Рос. — Колко взимате?

— Зависи от това какво искате.

Рос й каза какво точно иска.

— Пет паунда, сър, в аванс.

Рос отвори портфейла си, извади банкнота от пет паунда и й я подаде.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Кити, повдигна полата си още малко и пъхна банкнотата в единия си чорап. После изчезна също така дискретно, както се бе появила.

Рос натисна червения бутон до вратата и след секунди стюардът се появи.

— Запазихте ли масата ми за мистър Мартинес?

— Да, сър. Освен това ви намерих място в другия край на вагон-ресторанта.

— Благодаря, Ангъс. Искам Кити да бъде настанена срещу мистър Мартинес. Всичко, което си поръча, да бъде на моя сметка.

— Разбрано, сър. А мистър Мартинес?

— Той ще плати вечерята си, но искам да получи най-добрите вина и силни напитки, като ясно му се покаже, че са от заведението.

— И тях ли да пишем на ваша сметка, сър?

— Да. Но той не бива да разбира. Надявам се да спи дълбоко през нощта.

— Мисля, че започвам да разбирам, сър.

След като стюардът си тръгна, Рос се запита дали Кити ще се справи. Ако успееше да напие Мартинес така, че той да остане в купето си сутринта, щеше да е свършила работата си и Рос с радост би й платил още една петачка. Особено му бе харесала идеята й да го закопчае с белезници за леглото и да постави табелката „Не безпокойте“ на вратата. Никой нямаше да заподозре нищо, защото пътниците можеха да останат във влака до 9:30 и мнозина предпочитаха да поспят, преди да се насладят на късна закуска.

Рос излезе от купето си малко след осем, отиде във вагон-ресторанта и мина покрай Кити, която седеше срещу Диего Мартинес. Докато се разминаваха, чу как главният сомелиер ги запознава със списъка с вината.

Ангъс беше настанил Рос в дъното на вагона с гръб към Мартинес и макар ужасно да му се искаше да се озърне през рамо, Бюканан прояви по-голяма твърдост от жената на Лот и не го направи. След като си допи кафето и отказа обичайното бренди, подписа сметката и стана. Със задоволство установи, че обичайната му маса вече е празна. Доволен от себе си, Рос едва не изприпка до купето си.

Триумфът му се изпари, когато отвори вратата и видя седящата вътре Кити.

— Какво правиш тук? Нали…

— Не успях да събудя интереса му, мистър Бюканан — каза тя. — А опитах всичко, от връзване до ученически униформи. Първо, той не пие. Някаква религиозна глупост. И много преди да поднесат основното ястие стана ясно, че жените не представляват интерес за него. Съжалявам, сър, но благодаря за вечерята.

— Аз ти благодаря, Кити. Много съм ти благодарен — отвърна той, докато сядаше срещу нея.

Кити повдигна полата си, извади банкнотата от чорапа си и му я подаде.

— Категорично не — твърдо заяви той. — Заслужи си ги.

— Винаги бих могла… — каза тя, пъхна ръка под шотландската му пола и бавно плъзна пръсти нагоре по бедрото му.

— Не, Кити, благодаря — каза той и вдигна очи към тавана в шеговит ужас. Точно тогава му хрумна втората идея и той върна банкнотата на Кити.

— Нали не сте от онези смахнатите, мистър Бюканан?

— Трябва да призная, Кити, че ще предложа нещо наистина смахнато.

Тя изслуша внимателно каква услуга се очаква от нея.

— По кое време искате да го направя?

— Около три, три и половина.

— Къде?

— Най-добре в тоалетната.

— И колко пъти?

— Мисля, че веднъж ще е достатъчно.

— И няма да имам неприятности, нали, мистър Бюканан? Защото доходът ми тук е постоянен, а повечето джентълмени от първа класа не са много взискателни.

— Имаш думата ми, Кити. Само веднъж и не е нужно никой да научава, че имаш пръст в тази работа.

— Много сте мил, мистър Бюканан — каза тя, целуна го по бузата и се измъкна навън.

Рос не беше сигурен какво ли щеше да стане, ако беше останала още минута-две в купето. Позвъни на стюарда и зачака.

— Надявам се, че сте доволен, сър? — каза Ангъс, щом се появи.

— Още не мога да кажа със сигурност.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, сър?

— Да, Ангъс. Трябва ми правилникът на железниците.

— Ще трябва да изчакате малко, сър — отвърна озадаченият Ангъс.

След двайсетина минути стюардът се върна с дебел червен том, чиито страници явно не бяха прелиствани много често, и Рос се настрои за нощно четене.

Първо прегледа съдържанието и откри трите части, които трябваше да проучи най-внимателно, сякаш отново беше студент в „Сейнт Андрю“ и се готвеше за изпит. Към три часа беше прочел и отбелязал всички важни места. През следващите трийсет минути се опита да ги запомни наизуст.

В 3:30 затвори дебелия том, облегна се и зачака. Нито за миг не си помисли, че Кити може да го разочарова. 3:30, 3:35, 3:40. Изведнъж вагонът рязко подскочи и той едва не отлетя от мястото си. Последва оглушителен писък на спирачки, влакът бързо започна да намалява и накрая спря. Рос излезе в коридора. Главният стюард тичаше към него.

— Какво става, Ангъс?

— Някакъв идиот, ще ме прощавате, сър, е дръпнал аварийната спирачка.

— Дръжте ме в течение.

— Слушам, сър.

Рос поглеждаше часовника си на всеки няколко минути, сякаш така можеше да накара времето да потече по-бързо. Неколцина пътници бяха излезли в коридора и се опитваха да разберат какво става. Минаха петнайсетина минути преди главният стюард да се появи отново.

— Някой е дръпнал внезапната спирачка в тоалетната, мистър Бюканан. Явно я е сбъркал с верижката на казанчето. Няма нищо страшно, сър, стига да потеглим в близките двайсет минути.

— Защо двайсет? — попита Рос, макар да бе наясно защо.

— Ако се забавим повече, влакът от Нюкасъл ще ни задмине и тогава ще загазим.

— Защо?

— Ще трябва да се мъкнем зад него и със сигурност ще закъснеем, защото той спира на осем гари оттук до Лондон. Случи се преди две години, когато някакъв ненормалник дръпна спирачката. Пристигнахме на Кингс Крос с цял час закъснение.

— Само един час?

— Да, стигнахме в Лондон след осем и четирийсет. Не искаме това да се повтаря, нали, сър? Така че, с ваше позволение, ще се погрижа да потеглим.

— Един момент, Ангъс. Установихте ли кой е дръпнал спирачката?

— Не, сър. Сигурно е духнал веднага щом е осъзнал грешката си.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, Ангъс, но според член 436 от правилника сте длъжен да откриете виновника преди влакът да продължи.

— Но това може да отнеме цяла вечност, сър, и се съмнявам, че ще има някакъв резултат.

— Ако не е имало основателна причина за дърпането на спирачката, извършителят трябва да бъде глобен пет паунда и докладван на властите — каза Рос; продължаваше да цитира правилника. — Така гласи член 47в.

— Позволете да изразя възхищението си от уменията и паметта ви, сър. Поискахте правилника само няколко часа преди инцидента.

— Благодаря. Въпреки това съм сигурен, че бордът би очаквал от нас да спазваме правилата, независимо от неудобствата.

— Щом казвате, сър.

— Да, казвам.

Рос започна да наднича нервно през прозореца и след двайсет минути, когато „Нюкасълският летец“ профуча покрай тях с продължително изсвирване, се усмихна. Въпреки това си даваше сметка, че ако пристигнат на Кингс Крос в 8:40, както предвиждаше Ангъс, Диего ще има предостатъчно време да стигне до някоя телефонна кабина, да се обади на брокера си и да отмени пускането на акциите преди отварянето на борсата в девет.

— Готови сме, сър — каза Ангъс. — Ако позволите, ще кажа на машиниста да потегля, защото един от пътниците заплашва да съди компанията, ако влакът не стигне в Лондон преди девет.

Не беше нужно Рос да пита кой точно пътник отправя заплахите.

— Действайте, Ангъс — с неохота каза той и затвори вратата на купето си. Не беше сигурен как точно би могъл да забави влака поне с още двайсет минути.

„Нощният шотландец“ направи няколко непредвидени спирания, тъй като „Нюкасълският летец“ спираше да свали и качи пътници в Дърам, Дарлингтън, Йорк и Донкастър.

На вратата се почука и стюардът влезе в купето.

— Какво ново, Ангъс?

— Мъжът, който недоволстваше от забавянето, пита дали може да слезе от влака при спирането Питърбъро.

— Не може — каза Рос. — По разписание влакът не спира в Питърбъро, а освен това ще се намираме извън гарата, което означава, че животът му ще бъде изложен на риск.

— Член 49в?

— Така че ако опита да напусне влака, ваше задължение е да го задържите насила. Член 49д. В края на краищата — добави Рос, — не искаме пътникът да загине, нали?

— Не искаме ли, сър?

— Колко още спирки има след Питърбъро?

— Нито една, сър.

— По кое време смятате, че ще пристигнем на Кингс Крос?

— Около осем и четирийсет. Най-късно осем и четирийсет и пет.

Рос въздъхна дълбоко и промърмори под нос:

— Толкова близко и в същото време толкова далеч.

— Простете, че питам, сър — каза Ангъс, — но по кое време вие бихте искали да пристигнем в Лондон?

Рос потисна усмивката си.

— Няколко минути след девет ще е просто идеално.

— Ще видя какво мога да направя, сър — каза главният стюард и излезе от купето.

През останалия път влакът се движеше с постоянна скорост, но най-неочаквано спря само на няколкостотин метра преди Кингс Крос.

— Говори стюардът — разнесе се глас от говорителите. — Извиняваме се за закъснението, но то се получи поради обстоятелства извън нашия контрол. Надяваме се, че всички пътници ще могат да слязат след няколко минути.

Рос можеше само да се пита как Ангъс е успял да добави още половин час към пътуването. Излезе в коридора и го видя да успокоява група разгневени пътници.

— Как го направихте, Ангъс? — прошепна Рос.

— На нашия перон има друг влак, който заминава за Дърам в девет и пет. За най-голямо съжаление, пътниците няма да могат да слязат преди девет и четвърт. Съжалявам за неудобството, сър — добави той по-високо.

— Хиляди благодарности, Ангъс.

— За мен беше удоволствие, сър. О, не! — възкликна Ангъс и се втурна към прозореца. — Той е.

Рос погледна през прозореца. Диего Мартинес тичаше презглава по релсите към гарата. Рос си погледна часовника — 8:53.

 

 

Понеделник сутрин

Седрик влезе в кабинета си още преди седем, макар да знаеше, че телефонът ще звънне чак в осем.

— Успях да се отърва от всички, мистър Хардкасъл — каза Ейб Коен точно в осем часа. — Честно казано, никой не може да проумее защо цената е толкова ниска.

— Каква беше последната цена? — попита Седрик.

— Един паунд и осем шилинга.

— Чудесно, Ейб. Рос беше прав — вие сте просто най-добрият.

— Благодаря, сър. Надявам се само да има някаква причина да изгубите всичките тези пари. — И преди Седрик да успее да отговори, добави: — Отивам да подремна.

Седрик си погледна часовника. Борсата щеше да отвори след четирийсет и пет минути. На вратата се почука, Себастиан влезе с поднос с кафе и бисквити и седна от другата страна на бюрото.

— Как мина? — попита Седрик.

— Обадих се на четиринайсет от най-големите брокери да им кажа, че ако на пазара излязат акции на „Барингтън“, купуваме.

— Добре. — Седрик отново си погледна часовника. — Рос не се обажда, така че явно все още имаме шанс.

Започна да пие кафето си, като на всеки няколко минути проверяваше колко е часът.

Когато стотици часовници по Скуеър Майл започнаха да отброяват девет, Седрик стана, за да посрещне химна на Сити. Себастиан остана седнал, без да откъсва поглед от телефона, като мислено му заповядваше да звънне. След три минути апаратът се подчини. Седрик се завтече към слушалката и едва не я изпусна.

— Търсят ви от „Кейпълс“, сър — каза секретарката му. — Да ви свържа ли?

— Веднага.

— Добро утро, мистър Хардкасъл. Обажда се Дейвид Александър от „Кейпълс“. Зная, че не сме обичайният ви брокер, но плъзна слух, че искате да купувате акции на „Барингтън“, така че реших да ви уведомя, че имаме нареждане за пускане на голяма партида с инструкции от клиента да продаваме на цената, на която отваря борсата. Питах се дали все още проявявате интерес.

— Възможно е — каза Седрик с надеждата, че гласът му е прозвучал спокойно.

— Акциите обаче трябва да се продават при едно условие — каза Александър.

— И какво е то? — поинтересува се Седрик, макар отлично да знаеше отговора.

— Нямаме право да продаваме на представители на семейство Барингтън или Клифтън.

— Моят клиент е от Линкълншър и мога да ви уверя, че няма минали или настоящи връзки с което и да е от тези семейства.

— В такъв случай ще ви ги продам с радост, сър.

Седрик се почувства като тийнейджър, опитващ се да сключи първата си сделка.

— И каква е цената, мистър Александър? — попита той, благодарен, че брокерът от „Кейпълс“ не може да види избилата на челото му пот.

— Един паунд и девет шилинга. Цената скочи с един шилинг след отварянето на борсата.

— Колко акции предлагате?

— Разполагаме с един милион и двеста хиляди, сър.

— Купувам ги всичките.

— Правилно ли ви чух, сър?

— Определено.

— В такъв случай имам нареждане за един милион и двеста хиляди акции на „Барингтън Шипинг“ на цена един паунд и девет шилинга. Приемате ли трансакцията, сър?

— Да, приемам я — каза председателят на „Фартингс Банк“, като се мъчеше да звучи надуто.

— Сделката е приключена, сър. Акциите вече са на името на „Фартингс Банк“. По-късно сутринта ще ви пратя документите за подпис.

Връзката прекъсна.

Седрик скочи и заудря въздуха с юмрук, сякаш „Хъдърсфийлд Таун“ са спечелили купата. Себастиан щеше да се присъедини към него, но телефонът иззвъня отново.

Той грабна слушалката, заслуша се за момент и бързо я подаде на Седрик.

— Дейвид Александър е. Казва, че е спешно.