Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (24)

21.

— И от мен се очаква да разбера какво представлява това? — попита Ема, докато оглеждаше картината.

— Няма нищо за разбиране, мамо — каза Себ. — Пропускаш смисъла.

— И какъв е смисълът? Навремето Джесика рисуваше хора. Хора, които разпознавах.

— Тя вече е надхвърлила тази фаза, мамо. Сега навлиза в абстрактния си период.

— Боя се, че за мен това са само петна.

— Защото не гледаш с непредубедено съзнание. Тя вече не иска да е Констабъл или Търнър.

— А кой иска да е?

— Джесика Клифтън.

— Дори и да си прав, Себ — каза Хари, докато се вглеждаше в „Петно номер едно“, — всички художници, дори Пикасо, признават, че са били повлияни от други. Е, кой е повлиял на Джесика?

— Питър Блейк и Франсис Бейкън. Освен това се възхищава на един американец, Ротко.

— Не съм чувала за никой от тях — призна Ема.

— А те сигурно никога не са чували за Едит Еванс, Джоан Съдърланд или Ивлин Уо, на които и двамата се възхищавате толкова много.

— Харолд Гинзбърг има един Ротко в кабинета си — рече Хари. — Каза ми, че му струвал десет хиляди долара, а аз му напомних, че това е повече от последния ми аванс.

— Не бива да мислиш по този начин — каза Себастиан. — Едно произведение на изкуството струва толкова, колкото някой е готов да плати за него. Ако това важи за книгата ти, защо да не важи и за една картина?

— Банкерско мислене — отбеляза Ема. — Няма да ти напомням какво е казал Оскар Уайлд по въпроса за цената и стойността, за да не ме обвиниш, че съм старомодна.

— Не си старомодна, мамо — каза Себастиан и я прегърна. Ема се усмихна. — Ти си направо праисторическа.

— Признавам до четирийсет — запротестира Ема и погледна сина си, който се разсмя. — Но наистина ли това е най-доброто, на което е способна Джесика? — попита тя и отново насочи вниманието си към картината.

— Това е дипломната й работа, която ще определи дали ще й предложат специализация в Кралската академия през септември. И може дори да й изкара някой и друг паунд.

— Тези картини за продан ли са? — попита Хари.

— Разбира се. Изложбите на завършващите са първата възможност за много млади художници да покажат творбите си на публиката.

— Чудно ми е кой ли купува подобни неща — рече Хари и се огледа. Стените на помещението бяха покрити с картини с маслени бои, акварели и графики.

— Смахнати родители, предполагам — отвърна Ема. — Така че всички трябва да купим по една картина на Джесика. Включително и ти, Себ.

— Не е нужно да ме убеждаваш, мамо. Ще се върна с чековата си книжка в седем, когато откриват изложбата. Вече съм си избрал коя картина искам — „Петно номер едно“.

— Много щедро от твоя страна.

— Просто не разбираш, мамо.

— И къде е следващият Пикасо? — попита Ема и се огледа, като игнорира забележката на сина си.

— Сигурно с приятеля си.

— Не знаех, че Джесика си има приятел — каза Хари.

— Доколкото знам пък аз, смята да ви запознае с него довечера.

— И с какво се занимава въпросният приятел?

— И той е художник.

— По-голям ли е от Джесика, или по-малък? — попита Ема.

— На нейната възраст е. В един клас са, но ако трябва да съм честен, той не е от класата й.

— Много смешно — рече Хари. — Как се казва?

— Клайв Бингам.

— Виждал ли си го?

— Да. Не се отлепя от нея и й прави предложения поне веднъж седмично.

— Но тя е твърде млада, за да мисли за брак — каза Ема.

— Мамо, не е нужно да си отличник по математика от Кеймбридж, за да сметнеш, че щом ти си на четирийсет и три, а аз на двайсет и четири, значи си ме родила, когато си била на деветнайсет.

— По онова време беше различно.

— Чудно ми е дали дядо Уолтър е бил съгласен с теб.

— Да, беше — каза Ема и хвана Хари за ръка. — Дядо обожаваше баща ти.

— И ти ще харесаш Клайв. Той е наистина свястно момче и не е негова вината, че не е кой знае какъв художник, както сама можеш да видиш — каза Себастиан и поведе родителите си през залата, за да видят творбите на Клайв.

Хари се загледа известно време в „Автопортрет“, преди да изрази мнение.

— Разбирам защо смяташ Джесика за толкова добра. Просто не мога да повярвам, че някой би купил тези.

— За щастие Клайв има богати родители, така че това не би трябвало да е проблем.

— Но Джесика никога не се е интересувала от пари, а той пък май няма никакъв талант. Тогава откъде е това привличане?

— Тъй като почти всяка студентка в курса е рисувала Клайв през последните три години, явно Джесика не е единствената, която го намира за красив.

— Не и ако изглежда така — възрази Ема и отново се вгледа в „Автопортрет“.

Себастиан се разсмя.

— Изчакай и виж, преди да съдиш. Макар че трябва да те предупредя, мамо, че можеш да го намериш за малко небрежен, може би дори неподходящ за твоите стандарти. Но както всички знаем, Джес винаги иска да се грижи за всяка запиляна душа, на която попада, може би защото тя самата е била сираче.

— Клайв знае ли, че е осиновена?

— Разбира се — каза Себастиан. — Джесика не крие това. Казва на всеки, който я попита. В художествено училище това е бонус, почти почетен медал.

— Заедно ли живеят? — шепнешком попита Ема.

— И двамата са студенти, мамо, така че не мисля, че е възможно.

Хари се разсмя, но Ема въпреки това изглеждаше шокирана.

— Може да е изненадващо за теб, мамо, но Джес е на двайсет и една, красива и талантлива, и мога да ти кажа, че Клайв не е единственият, който я смята за страхотна.

— Е, очаквам с нетърпение да се запозная с него — каза Ема. — Сега, ако не искаме да закъснеем за раздаването на наградите, трябва да отидем да се преоблечем.

— И понеже стана дума, мамо, ще те помоля да не разваляш вечерта, като се появиш облечена като председател на борда на „Барингтън Шипинг“ по време на важно заседание, защото ще засрамиш Джесика.

— Но аз съм председател на борда на „Барингтън“.

— Не и тази вечер, мамо. Тази вечер си майката на Джесика. Така че ако имаш джинси, за предпочитане стари и изтъркани, ще е идеално.

— Но аз нямам джинси. Нито стари, нито изтъркани.

— Тогава сложи нещо, което си смятала да дадеш на благотворителния пазар на викария.

— Какво ще кажеш за дрехите, с които работя в градината? — попита Ема, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Идеално. И най-стария пуловер, който можеш да намериш, за предпочитане с дупки на лактите.

— А какво да облече баща ти за случая?

— Татко не е проблем — отвърна Себастиан. — Той винаги прилича на отвеян, току-що станал от бюрото си писател, така че ще пасне идеално.

— Може би трябва да ти напомня, Себастиан, че баща ти е един от най-уважаваните писатели…

— Мамо, обичам ви и двамата. И ви се възхищавам. Но тази вечер е на Джесика, така че ви моля да не я разваляте.

— Прав е — каза Хари. — Навремето се тормозех повече от това каква шапка ще носи майка ми на тържественото закриване на учебната година, отколкото дали ще спечеля наградата по латински.

— Татко, но нали казваше, че мистър Дийкинс винаги е печелил наградата по латински.

— Точно така — каза Хари. — Дийкинс, вуйчо ти Джайлс и аз може и да бяхме в един и същи клас, но също като Джесика, Дийкинс беше различна класа.

 

 

— Вуйчо Джайлс, искам да те запозная с приятеля ми, Клайв Бингам.

— Здрасти, Клайв — каза Джайлс, който бе свалил вратовръзката си и бе разкопчал ризата си малко след пристигането си.

— Вие сте онзи нашумял депутат, нали? — каза Клайв, докато се ръкуваха.

Джайлс остана без думи, докато се взираше в младия мъж, който бе облечен с жълта риза на точки с голяма увиснала яка и тесни джинси. Но рошавата светла коса, скандинавско сините му очи и пленителната му усмивка му бяха достатъчни да разбере защо Джесика не е единствената в залата, която е запленена от Клайв.

— Вуйчо Джайлс е най-великият — каза Джесика. — Трябваше да е лидер на лейбъристите.

— И тъй, Джесика — рече Джайлс, — преди да реша коя от картините ти…

— Късно е — обади се Клайв. — Но можете да си изберете някоя от моите.

— Но аз искам да добавя към колекцията си оригинална Джесика Клифтън.

— В такъв случай ще останете разочарован. Изложбата започна в седем и всички картини на Джесика бяха разграбени за минути.

— Не знам дали да се радвам на триумфа ти, Джесика, или да се ругая, че не дойдох по-рано — каза Джайлс и прегърна племенницата си. — Поздравления.

— Благодаря. Но трябва да видиш нещата на Клайв. Наистина са добри.

— Поради което не съм продал нито една. Истината е, че дори собственото ми семейство вече не ги купува — добави младежът.

Точно тогава Ема, Хари и Себастиан влязоха в залата и тръгнаха към тях.

Джайлс никога не бе виждал сестра си да носи нещо, което да не е изключително модно, но тази вечер тя изглеждаше така, сякаш току-що е излязла от градинската барака. Дори Хари изглеждаше направо елегантен в сравнение с нея. А онова на пуловера й наистина ли беше дупка? „Дрехите са едно от малкото оръжия на жената“, беше му казала навремето Ема. Но не и тази вечер… И тогава разбра и прошепна:

— Браво, сестричке.

Себастиан представи Клайв на родителите си и Ема трябваше да признае, че младежът няма нищо общо с автопортрета си. „Хубавец“ беше първата дума, за която се сещаше, макар че ръкостискането му бе малко слабо. Тя насочи вниманието си към картините на Джесика.

— Тези червени точки да не би да означават…?

— Че са продадени — каза Клайв. — Но, както вече обясних на сър Джайлс, ще откриете, че аз не страдам от подобен проблем.

— Значи всички картини на Джесика са продадени?

— До една — потвърди Себастиан. — Предупредих те, мамо.

Някой чукаше с лъжица по чаша в другия край на помещението. Всички се обърнаха и видяха брадат мъж в инвалидна количка, който се опитваше да привлече вниманието на събралите се. Беше облечен в развлечено кадифено сако и зелени панталони. Усмихна се на присъстващите и каза високо:

— Дами и господа, ще ви помоля за няколко минути внимание. — Всички млъкнаха и се обърнаха към него. — Добра вечер и добре дошли на годишната изложба на завършващите Школата за изящни изкуства „Слейд“. Аз съм Ръскин Спиър и като председател на журито първата ми задача е да обявя победителите във всяка категория — графика, акварел и масло. За първи път в историята на училището имаме един и същи победител и в трите категории.

Ема с нетърпение очакваше да открие кой е този забележителен млад художник, за да може да сравни творбите му с тези на Джесика.

— Честно казано, едва ли някой ще се изненада, може би с изключение на самата победителка, че звездата на училището тази година е Джесика Клифтън.

Ема грейна от гордост, когато всички заръкопляскаха, а Джесика сведе глава и се долепи до Клайв. Единствено Себастиан знаеше през какво всъщност минава. Нейните демони, както ги наричаше тя. Джесика никога не преставаше да бъбри, когато бяха сами, но веднага щом станеше център на вниманието, се скриваше в черупката си като костенурка с надеждата, че никой няма да я забележи.

— Ако Джесика бъде така добра да дойде, ще й връча чека за трийсет паунда, както и купата на Мънингс.

Клайв леко побутна Джесика и всички заръкопляскаха, докато тя с неохота вървеше към председателя на журито, а бузите й ставаха все по-червени с всяка стъпка. Когато мистър Спиър й подаде чека и купата, едно стана съвсем ясно — нямаше да има благодарствена реч. Джесика забърза обратно към Клайв, който изглеждаше толкова щастлив, сякаш самият той е спечелил наградата.

— Освен това трябва да обявя, че на Джесика й е предложено място за специализация в Кралската академия от септември и зная, че колегите ми там я очакват с огромно нетърпение.

— Надявам се всички тези хвалби да не й завъртят главата — прошепна Ема на Себастиан, докато гледаше как дъщеря й е стиснала ръката на Клайв.

— Не се безпокой за това, мамо. Тя е може би единствената в тази зала, която не си дава сметка колко е талантлива.

В този момент до Ема застана елегантен мъж с червена копринена вратовръзка и моден двуреден костюм.

— Позволете да се представя, мисис Клифтън. — Ема се усмихна на непознатия и се зачуди дали не е бащата на Клайв. — Аз съм Джулиан Агню, търговец на художествени произведения. Просто исках да ви кажа, че се възхищавам от творбите на дъщеря ви.

— Много мило от ваша страна, мистър Агню. Успяхте ли да купите някоя от картините й?

— Купих ги всичките, мисис Клифтън. Последния път, когато направих това, бе за един млад художник, Дейвид Хокни.

Ема не искаше да признае, че никога не е чувала за Дейвид Хокни, а Себастиан знаеше за него само защото Седрик имаше няколко негови картини по стените на кабинета си, но пък Хокни беше от Йоркшър. Не че Себастиан обръщаше особено внимание на мистър Агню — мислите му бяха другаде.

— Това означава ли, че ще ни бъде дадена друга възможност да купим някоя от картините на дъщеря ми? — попита Хари.

— Определено — каза Агню, — защото смятам да организирам самостоятелна изложба на Джесика следващата пролет и се надявам дотогава да е нарисувала още няколко неща. Разбира се, непременно ще ви изпратя покани за откриването.

— Благодаря — каза Хари. — Ще гледаме да не закъснеем като днес.

Мистър Агню се поклони и без нито дума повече се обърна и тръгна към изхода. Явно не проявяваше никакъв интерес към творбите на другите художници, които висяха по стените. Ема погледна Себастиан и видя, че той се взира в мистър Агню. Чак после забеляза младата жена до търговеца и разбра защо синът й стои като треснат.

— Затвори си устата, Себ.

Себастиан се смути — рядко изживяване, на което Ема не пропусна да се наслади.

— Е, май е по-добре да идем да разгледаме картините на Клайв — предложи Хари. — Така може би ще успеем да се запознаем и с родителите му.

— Не са си направили труда да дойдат — каза Себастиан. — Джес каза, че никога не идвали да видят творбите му.

— Колко странно — каза Хари.

— Колко тъжно — каза Ема.