Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (45)

42.

— Добро утро, „Томас Кук и син“. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се лорд Гленартър. Надявах се да ми помогнете с един личен въпрос.

— Ще направя всичко по силите си, сър.

— Аз съм семеен приятел на Барингтънови и Клифтънови и казах на Хари Клифтън, че за мое съжаление няма да мога да дойда на първото плаване на „Бъкингам“ до Ню Йорк поради делови задължения. Тези ангажименти вече отпаднаха и си помислих, че ще е доста забавно да не им казвам, че ще бъда на борда. Един вид изненада, ако ме разбирате.

— Разбира се, милорд.

— Така че се обаждам да проверя дали бихте могли да ми намерите каюта някъде близо до семейството.

— Ще видя какво мога да направя, ако бъдете така добър да изчакате за момент.

Мъжът от другата страна на линията отпи глътка „Джеймисън“ и зачака.

— Милорд, все още имаме две свободни първокласни каюти на горната палуба, номера три и пет.

— Бих искал каютата да е колкото се може по-близо до семейството.

— Ами, сър Джайлс Барингтън е в каюта номер две.

— А Ема?

— Ема ли?

— О, извинете. Мисис Клифтън.

— Тя е в каюта номер едно.

— В такъв случай ще взема номер три. Много съм ви благодарен.

— За мен е удоволствие, сър. Мога ли да попитам на кой адрес да пратим билетите?

— Не, не си правете труда. Ще пратя шофьора си да ги вземе.

 

 

Дон Педро отключи сейфа в кабинета си и извади остатъка от парите. Нареди банкнотите на спретнати пачки от по десет хиляди паунда, докато не покриха цялото бюро. Върна 23 645 паунда в сейфа и го заключи, после преброи отново останалите 250 000 и ги прибра в раницата, която му бяха осигурили. Седна зад бюрото си, взе сутрешния вестник и зачака.

Бяха изминали десет дни преди шофьорът да отговори на обаждането му и да му каже, че операцията е одобрена, но само ако е готов да плати половин милион паунда. Когато дон Педро се поинтересува защо сумата е толкова голяма, му беше посочено, че операцията е свързана със значителни рискове, тъй като ако някое от момчетата бъде хванато, най-вероятно ще прекара остатъка от дните си в Кръмлин Роуд, ако не и нещо по-лошо.

Дон Педро се пазари. В края на краищата нямаше намерение да плаща втората половина, тъй като се съмняваше, че ИРА има много симпатизанти в Буенос Айрес.

 

 

— Добро утро, „Томас Кук и син“.

— Бих искала да резервирам каюта в първа класа за първото плаване на „Бъкингам“ до Ню Йорк.

— Разбира се, мадам, ще ви свържа.

— Резервации първа класа, с какво мога да ви помогна?

— Обажда се лейди Вирджиния Фенуик. Бих искала да резервирам каюта за първото плаване.

— Бихте ли повторили името, ако обичате?

— Лейди Вирджиния Фенуик — бавно повтори тя, сякаш говореше на чужденец.

Последва дълго мълчание. Вирджиния прие, че служителят проверява за свободни места.

— Много съжалявам, лейди Вирджиния, но всички места в първа класа са продадени. Мога ли да ви предложа каюта във втора класа?

— Разбира се, че не. Давате ли си сметка коя съм аз?

На служителя му се искаше да отговори: „Да, много добре знам коя сте, защото името ви от един месец виси на таблото за обяви с ясни инструкции какво да се отговаря, ако въпросната лейди се обади да резервира каюта“, но вместо това продължи да се придържа към сценария.

— Съжалявам, милейди, но нищо не мога да направя.

— Но аз съм лична приятелка на госпожа председателя на борда — каза Вирджиния. — Нима това не променя нещата?

— Определено ги променя — отвърна служителят. — Имаме една свободна първокласна каюта, но тя може да бъде дадена единствено по нареждане на председателя. Така че ако бъдете така добра да се обадите на мисис Клифтън, ще запиша каютата на ваше име и ще я освободя веднага щом тя ми се обади.

Лейди Вирджиния така и не се обади повече.

 

 

Щом чу клаксона, дон Педро сгъна вестника, остави го на бюрото, взе раницата и излезе от къщата.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си, поздрави с „Добро утро, сър“ и прибра раницата в багажника на мерцедеса.

Дон Педро се настани на задната седалка, затвори вратата и зачака. Когато седна зад волана, шофьорът не попита накъде да кара, защото вече беше избрал маршрута. Потеглиха от Итън Скуеър и се насочиха към Хайд Парк Корнър.

— Приемам, че уговорената сума е в раницата — каза шофьорът, докато минаваха покрай болницата на ъгъла на Хайд Парк.

— Двеста и петдесет хиляди паунда в брой — каза дон Педро.

— И очакваме другата половина да бъде изплатена в рамките на двайсет и четири часа след изпълняването на задачата.

— Така се разбрахме — каза дон Педро, като си мислеше за онези 23 645 паунда в сейфа му — единствените пари, които притежаваше. Дори къщата вече не беше на негово име.

— Нали си давате сметка за последствията, ако не платите втората половина?

— Напомняхте ми ги неведнъж — отвърна дон Педро, докато колата се движеше по Парк Лейн, без да превишава разрешената скорост от четирийсет мили в час.

— Ако не платите, при нормални обстоятелства бихме убили един от синовете ви, но тъй като и двамата вече са на сигурно място в Буенос Айрес, а хер Лунсдорф вече не е сред нас, оставате само вие — каза шофьорът, докато караше около Марбъл Арч.

Дон Педро запази мълчание, докато продължиха по другата страна на Парк Лейн и спряха на един светофар, после попита остро:

— Ами ако вие не изпълните вашата част от уговорката?

— Тогава няма да се наложи да плащате другите двеста и петдесет хиляди, нали така? — каза шофьорът, докато спираше пред хотел „Дорчестър“.

Портиер с дълъг зелен шинел се завтече към колата и отвори задната врата, за да може дон Педро да слезе.

— Трябва ми такси — каза дон Педро, щом шофьорът потегли, за да се включи в сутрешния трафик на Парк Лейн.

— Да, сър — каза портиерът, вдигна ръка и изсвири пронизително.

Дон Педро се качи в таксито и каза „Итън Скуеър четирийсет и четири“, а портиерът загледа озадачено след него. Защо му беше на този джентълмен да вика такси, щом си имаше шофьор?

 

 

— „Томас Кук и син“, с какво мога да ви помогна?

— Бих искал да резервирам четири каюти на „Бъкингам“ за първото му плаване до Ню Йорк.

— Първа или втора класа, сър?

— Втора.

— Свързвам ви.

— Добро утро, резервации втора класа за „Бъкингам“.

— Бих искал да запазя четири единични каюти за пътуването до Ню Йорк на двадесет и девети октомври.

— Бихте ли ми казали имената на пътниците?

Полковник Скот-Хопкинс продиктува своето име и имената на тримата си колеги.

— Билетите струват по трийсет и два паунда. Къде да пратя фактурата, сър?

Би могъл да каже: „В щаба на САС, Челси Баракс, Кингс Роуд, Лондон“, тъй като те плащаха сметката, но вместо това даде на служителя домашния си адрес.