Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (30)

27.

Барклис Банк

Халтън Роуд

Бристол

16 юни 1964

 

Уважаеми майор Фишър,

Тази сутрин осребрихме два чека и платежно нареждане от личната Ви сметка. Първият бе от Обществото на строителите от Западната провинция на стойност 12 паунда, 11 шилинга и 6 пенса; вторият — от винарска верига „Харви“ за 3 паунда, 4 шилинга и 4 пенса, а платежното нареждане бе за 1 паунд за Обществото на питомците на „Сейнт Бийд“.

С тези плащания надхвърляте лимита на овърдрафта Ви от 500 паунда, поради което трябва да Ви посъветваме да не издавате нови чекове, докато в сметката Ви не влязат достатъчно средства.

Фишър погледна сутрешната поща на бюрото си и въздъхна дълбоко. Кафявите пликове бяха повече от белите, няколко търговци му напомняха, че „Трябва да се плати в рамките на 30 дни“, а един изказваше съжаление, че е оставил въпроса в ръцете на адвокатите. На всичкото отгоре Сюзан отказваше да му върне безценния му „Ягуар“, докато не изплати дължимите й месечни издръжки — Фишър не можеше без кола и в крайна сметка се принуди да купи на старо един „Хилман Минкс“, което бе още един разход.

Остави тънките кафяви пликове настрана и започна да отваря белите — покана за официална вечеря на офицерите от Кралския Уесекски полк, на която щеше да държи реч фелдмаршал сър Клод Окинлек — щеше да приеме; писмо от Питър Мейнард, председателя на местната Асоциация на консерваторите, който го питаше дали няма да се съгласи да се кандидатира за изборите за Общински съвет. Безкрайни часове разисквания и слушане на безсъдържателни речи на колеги, непрекъснати разходи и единствената утеха, че се обръщат към теб със „съветник“. Не, благодаря. Щеше да обясни любезно, че в момента има твърде много други ангажименти. Разрязваше последния плик, когато телефонът иззвъня.

— Майор Фишър.

— Алекс — измърка глас, който никога нямаше да забрави.

— Лейди Вирджиния, каква приятна изненада.

— Вирджиния — настоя тя, което със сигурност означаваше, че е намислила нещо. — Питах се дали случайно не смятате да посетите Лондон през следващите две седмици?

— Ще бъда в Лондон в четвъртък, за да се видя… Имам среща в десет на Итън Скуеър.

— Е, както знаете, аз живея зад ъгъла на Кадоган Гардънс. Защо не отскочите за едно питие? Да кажем, по обед? Имам едно предложение, което може да ви допадне. В интерес и на двама ни е.

— Четвъртък, в дванайсет. С нетърпение очаквам да се видим… Вирджиния.

 

 

— Можете ли да обясните защо акциите на компанията се качват стабилно през последния месец? — попита Мартинес.

— Първото предварително запазване на места на „Бъкингам“ върви много по-добре от очакваното — каза Фишър. — Чух, че почти всички билети за първото плаване са продадени.

— Това е добра новина, майоре, защото не искам на кораба да има и една празна каюта, когато потегли за Ню Йорк. — Фишър се канеше да попита защо, когато Мартинес добави: — Всичко готово ли е за церемонията по кръщаването?

— Да, след като „Харланд и Волф“ завършат изпитанията и корабът бъде предаден официално, ще бъде обявена дата за церемонията по кръщаването. Всъщност в момента нещата вървят доста по-добре за компанията.

— Няма да е за дълго — увери го Мартинес. — Въпреки това, майоре, трябва да продължите да подкрепяте вярно председателя, така че когато балонът гръмне, никой да не поглежда към вас. — Фишър се изсмя нервно. — И гледайте да ми звъннете веднага след края на предстоящото заседание на борда, защото не мога да направя следващия си ход, докато не разбера датата на церемонията.

— С какво е толкова важна датата? — попита Фишър.

— Всяко нещо с времето му, майоре. Щом всичко си дойде по местата, вие ще бъдете първият информиран.

На вратата се почука и влезе Диего.

— Да изчакам ли?

— Не, майорът тъкмо си тръгваше. Нещо друго, Алекс?

— Нищо — каза Фишър, като се чудеше дали не трябва да каже на дон Педро за срещата си с лейди Вирджиния. Реши да не го прави. В края на краищата може и да нямаше нищо общо с Барингтънови или Клифтънови. — Ще ви звънна веднага щом науча датата.

— Гледайте да го направите, майоре.

— Той има ли представа какво кроим? — попита Диего, след като Фишър излезе.

— Абсолютно никаква, и смятам нещата да си останат така. В края на краищата едва ли ще гори от желание да сътрудничи, ако открие, че ще изгуби работата си. Интересува ме нещо по-важно. Намери ли парите, които ми трябват?

— Да, но излиза солено. Банката се съгласи да увеличи овърдрафта ти с още сто хиляди, но настоява на допълнителни гаранции, докато лихвите са толкова високи.

— Акциите ми не са ли достатъчна гаранция? В края на краищата те са почти на цената, на която ги купих.

— Не забравяй, че трябваше да платиш и на шофьора, което се оказа доста повече, отколкото се бяхме разбрали.

— Копелета — изруга Мартинес, който не бе казал на синовете си за заплахата, която му бе отправил Кевин Рафърти, ако не плати навреме. — Но аз все още имам половин милион в сейфа за спешни случаи.

— При последната проверка бяха малко над триста хиляди. Дори започвам да се питам дали тази вендета срещу Барингтънови и Клифтънови си заслужава, при положение че има реален шанс накрая да фалираме.

— Не се бой от това — каза дон Педро. — На онези нещастници не им стиска да се изправят срещу мен, когато се стигне до конфронтация, а не забравяй, че вече ударихме два пъти. — Той се усмихна. — Джесика Клифтън се оказа бонус, а след като продам всичките си акции, ще мога да потопя мисис Клифтън заедно с останалите от безценното й семейство. Всичко се свежда до избора на момента, а аз ще държа хронометъра.

 

 

— Алекс, колко се радвам, че наминахте. Отдавна не сме се виждали. Нека ви налея питие — каза Вирджиния, докато отиваше към бюфета. — Любимото ви беше джин и тоник, ако не ме лъже паметта?

Алекс беше впечатлен, че помни — не се бяха виждали, откакто лейди Вирджиния бе станала причината той да изгуби мястото си в борда преди близо девет години. Той обаче помнеше последните й думи, когато се разделиха: „И когато казвам сбогом, наистина имам предвид сбогом“.

— Как я карат семейство Барингтън, когато са отново в борда?

— Компанията тъкмо преодоля най-тежкия си период и продажбата на билети за първото плаване на „Бъкингам“ върви изключително добре.

— Мисля да си запазя апартамент за първото плаване до Ню Йорк. Това ще ги накара да се замислят.

— Ако го направите, едва ли ще ви поканят на капитанската маса — отбеляза Фишър, на когото идеята му хареса.

— Когато стигнем Ню Йорк, скъпи, всички ще искат да седят единствено на моята маса.

Фишър се разсмя.

— Това ли е причината да поискате да се видим?

— Не, нещо по-важно — каза Вирджиния и потупа канапето. — Седнете до мен. Трябва ми помощ за един малък проект, по който работя, а вие, майоре, с военното си минало и бизнес опита си сте идеалният човек за целта.

Алекс отпиваше от питието си и слушаше изумен онова, което му предлагаше Вирджиния. Канеше се да отхвърли цялата идея, когато тя отвори чантата си, извади чек за 250 паунда и му го подаде. Единственото, което можеше да види пред себе си, беше купчина кафяви пликове.

— Не мисля, че…

— И ще получите още двеста и петдесет, когато работата бъде свършена.

Алекс видя изход и каза твърдо:

— Не, Вирджиния, благодаря. Предпочитам пълната сума предварително. Може би сте забравили какво се случи последния път, когато направихме подобна сделка.

Вирджиния скъса чека и макар че отчаяно се нуждаеше от пари, Алекс изпита облекчение. Но за негова изненада тя отвори отново чантата си, извади чековата си книжка и написа „Платимо на майор А. Фишър, петстотин паунда“. После подписа чека и го подаде на Алекс.

 

 

По обратния път към Бристол Алекс си помисли дали да не скъса чека, но мислите му все се връщаха към неплатените сметки, заплахата за съд, забавените издръжки и неотворените кафяви пликове, които го чакаха на бюрото.

След като осребри чека и плати сметките си, той прие, че връщане назад няма. Прекара следващите два дни в планиране на цялото начинание, сякаш беше военна кампания.

Ден първи, разузнаване на Бат.

Ден втори, подготовка в Бристол.

Ден трети, изпълнение в Бат.

В неделя вече съжаляваше, че изобщо се е съгласил да участва, но дори не му се мислеше как би си отмъстила Вирджиния, ако се откаже в последния момент и не върне парите.

В понеделник сутринта пропътува тринайсетте мили до Бат. Паркира на градския паркинг, мина по моста и през курортната част и стигна до центъра. Не му трябваше карта, тъй като бе посветил по-голямата част от уикенда в запомняне на пътя, докато не бе в състояние да го измине със затворени очи. Посветеното на подготовка време рядко е изгубено, както често казваше някогашният му командир.

Започна мисията си на главната улица, като спираше само когато стигаше до някой магазин или при новите супермаркети. Вътре внимателно проверяваше рафтовете и ако търсената стока бе налице, купуваше половин дузина. След като приключи с първата част от операцията, му оставаше само да посети друго заведение, хотел „Ейнджъл“, за да провери къде се намират обществените телефони. След това мина обратно по моста до паркинга, сложи двете торби в багажника на колата си и потегли за Бристол.

Щом стигна до дома си, прибра колата в гаража и извади торбите. Докато вечеряше доматена супа „Хайнц“ и пирожка с кайма, отново си повтори какво трябва да направи на следващия ден. През нощта се буди на няколко пъти.

След закуска седна зад бюрото си и прочете протоколите от последното заседание на борда, като непрекъснато си казваше, че не би могъл да го направи.

В 10:30 влезе в кухнята, взе празна бутилка за мляко от перваза и я изми. Уви бутилката в кърпа за бърсане на съдове, постави я в умивалника и взе малък чук от горното чекмедже. Започна да троши бутилката на парчета, като после разби парчетата на все по-малки и по-малки.

След края на операцията се чувстваше уморен и като всеки уважаващ се работник си направи почивка. Наля си бира, направи си сандвич със сирене и домат и седна да прочете сутрешния вестник. Ватиканът настояваше противозачатъчните хапчета да бъдат забранени.

След четирийсет минути се зае отново със задачата си. Постави двете пазарски торби на работната повърхност, извади трийсет и шестте малки бурканчета и ги нареди в три спретнати редици като войници на парад. Разви капачката на първото и поръси малко стъкла отгоре, сякаш добавяше подправка. После отново зави здраво капачката и повтори упражнението трийсет и пет пъти, преди да върне бурканчетата в торбите и да ги прибере в шкафа под мивката.

След това изсипа остатъка от стъклената прах в мивката и продължи да чисти, докато не се увери, че не са останали никакви следи от нея. Излезе от къщата, отиде до края на улицата, влезе в местния клон на „Барклис“ и развали банкнота от един паунд на двайсет монети от по един шилинг. На връщане си купи новия брой на „Бристол Ивнинг Нюз“. Щом се прибра у дома, си направи чай. Отиде в кабинета си, седна зад бюрото и позвъни на справки. Попита за пет лондонски номера и един в Бат.

На следващия ден сложи двете торби в багажника на колата и потегли към Бат. След като паркира в ъгъла на градския паркинг, извади торбите и се върна в центъра, като влизаше във всеки магазин, от който бе купил бурканите, и тайно, подобно на крадец, ги върна по лавиците. След като остави трийсет и петия в последния магазин, занесе трийсет и шестия на щанда и поиска да се види с управителя.

— Някакъв проблем ли има, сър?

— Не искам да става скандал — каза Алекс, — но вчера купих този буркан рибен пастет „Бингам“, който ми е любим, между другото. И когато се прибрах у дома, открих в него парченца стъкло.

Управителят остана шокиран, когато Алекс разви капачката и го покани да огледа съдържанието. Ужаси се още повече, когато потопи пръст в пастета и се поряза.

— Не съм по оплакванията — каза Алекс, — но може би няма да е зле да проверите другата си стока и да съобщите на доставчика.

— Ще го направя незабавно, сър. — Управителят се поколеба, после попита нервно: — Желаете ли да направите официално оплакване?

— Не, не — отвърна Алекс. — Сигурен съм, че е случайност, а и не искам да ви създавам неприятности.

Стисна ръката на благодарния управител и тъкмо се канеше да излезе, когато онзи каза:

— Най-малкото, което можем да направим за вас, сър, е да ви върнем парите.

Алекс не искаше да се задържа, тъй като се опасяваше, че някой може да го е запомнил, но си даде сметка, че ако си отиде, без да вземе парите, може да събуди подозрения. Той се обърна, а управителят отвори касата, извади един шилинг и му го даде.

— Благодаря — каза Алекс, взе шилинга и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че ви притеснявам отново, сър, но ще бъдете ли така добър да разпишете една разписка?

Алекс се върна с неохота, надраска на мястото за подпис „Самюъл Оукшот“ — първото име, което му дойде наум — и бързо си тръгна. Щом се озова навън, пое по по-заобиколен маршрут, отколкото беше планирал, за да се увери, че никой не го следи. Накрая влезе в хотела, отиде право при телефоните и постави монетите от по един шилинг на рафта. Извади от джоба си лист и набра първия номер в списъка.

— „Дейли Мейл“ — каза нечий глас. — Новини или реклама?

— Новинарският — каза Алекс, след което го помолиха да изчака, докато го свържат с репортер от новинарския отдел.

Разговаря с дамата няколко минути за неприятния инцидент, който бе имал с рибен пастет „Бингам“, любимата му марка.

— Ще ги съдите ли? — попита тя.

— Още не съм решил — каза Алекс, — но със сигурност ще се консултирам с адвоката си.

— Как казахте, че е името ви, сър?

— Самюъл Оукшот — повтори той и се усмихна при мисълта как би реагирал покойният директор на училището, ако можеше да разбере какви ги върши.

След това позвъни на „Дейли Експрес“, „Нюз Кроникъл“, „Дейли Телеграф“, „Таймс“, а за всеки случай и на „Бат Еко“. Последното му позвъняване, преди да се върне в Бристол бе до лейди Вирджиния.

— Знаех, че мога да разчитам на вас, майоре — каза тя. — Наистина трябва да се видим някога. Винаги е толкова забавно с вас.

Алекс прибра в джоба си двата останали шилинга, излезе от хотела и се върна на паркинга. По пътя обратно към Бристол реши, че няма да е зле да избягва Бат в близко бъдеще.

 

 

На следващата сутрин Вирджиния поръча да й купят всички вестници без „Дейли Уъркър“.

Остана доволна от отразяването на „Скандала с рибения пастет Бингам“ („Дейли Мейл“). „Мистър Робърт Бингам, председател на борда на компанията, излезе със заявление, в което потвърди, че цялата партида от пастета е изтеглена от търговската мрежа и няма да бъде сменена, докато не се проведе пълно изследване“ („Таймс“).

„Служител от Министерството на земеделието, рибната промишленост и храните увери обществеността, че предстои проверка на фабриката на «Бингам» в Гримсби от инспектори по безопасност на храните“ („Дейли Експрес“). „Акциите на «Бингам» падат с пет шилинга от отварянето на борсата“ („Файненшъл Таймс“).

След като изчете всички публикации, Вирджиния можеше само да се надява, че Робърт Бингам ще се досети кой е замислил всичко това. Какво ли не би дала да закуси тази сутрин в Мейбълторп Хол и да слуша реакцията на Присила на злощастния инцидент. Погледна часовника си и, уверена, че Робърт вече е заминал за фабриката, вдигна телефона и набра номер в Линкълншър.

— Скъпа Присила, обаждам се само да ти кажа колко съжалявам за тази неприятна история в Бат. Какъв ужас само!

— Колко мило от твоя страна да се обадиш, скъпа — отвърна Присила. — В моменти като този човек разбира кои са истинските му приятели.

— Можеш да си сигурна, че винаги съм на линия, ако имаш нужда от нещо. Моля те, предай съчувствията ми и най-добрите ми пожелания на Робърт. Надявам се да не е разочарован, че вече не е на опашката за рицарско звание.