Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (35)

32.

Вторник следобед

Седрик вдигна телефона и веднага позна леко заваления шотландски акцент.

— Мартинес е направил резервация в „Гленливън Лодж“ от петък, четиринайсети, до понеделник, седемнайсети.

— Мястото изглежда доста отдалечено.

— Насред нищото е.

— Какво друго открихте?

— Посещава „Гленливън“ със синовете си два пъти годишно, през март и през август. Винаги резервират едни и същи три стаи на втория етаж и се хранят в апартамента на дон Педро, никога в трапезарията.

— Разбрахте ли кога ги очакват?

— Да. Ще пътуват със спален вагон четвъртък срещу петък и шофьорът на хотела ще ги вземе в пет и половина сутринта. Ще пристигнат в „Гленливън“ за закуска. Мартинес обича пушена сьомга, препечен черен хляб и английски мармалад.

— Впечатлен съм. Колко път бихте, за да научите всичко това?

— Над триста мили из възвишенията и проверяване на няколко хотела и хижи. След няколко малки на бара в „Гленливън“ знам дори кой е любимият му коктейл.

— Значи с малко късмет ще имам свобода на действие от момента, когато шофьорът на хотела ги вземе в петък сутринта до връщането им в Лондон във вторник вечерта.

— Освен ако не стане нещо непредвидено.

— Винаги става и няма причина да смятаме, че този път ще бъде изключение.

— Сигурен съм, че сте прав — каза Рос. — Поради което ще съм на гара Уейвърли в петък сутринта и веднага щом тримата потеглят за „Гленливън“, ще ви се обадя. После ще трябва само да изчакате борсата да отвори в девет и да започнете да продавате.

— Ще се връщате ли в „Гленливън“?

— Да, резервирах стая там, но с Джийн ще се регистрираме чак следобед. Надявам се да прекараме спокоен уикенд сред природата. Ще ви звънна само ако изникне нещо спешно. Иначе няма да ме чуете до вторник сутринта, при това едва след като видя как тримата се качват във влака обратно за Лондон.

— И дотогава ще бъде твърде късно за Мартинес да направи каквото и да било.

— Е, такъв е план А.

 

 

Сряда сутрин

— Нека за момент помислим какво би могло да се оплеска — каза Диего.

— Какво имаш предвид? — попита дон Педро.

— Противниците може да са разбрали какво сме намислили и само да чакат да се забутаме някъде в Шотландия, за да се възползват от отсъствието ни.

— Но ние винаги държим всичко в семейството — каза Луис.

— Ледбъри не е от семейството, а знае, че ще продаваме акциите си в понеделник сутринта. Фишър също не е от семейството и няма да се чувства задължен към нас, след като връчи писмото с оставката си.

— Сигурен ли си, че не преувеличаваш? — попита дон Педро.

— Възможно е. Но въпреки това предпочитам да дойда в „Гленливън“ един ден по-късно. Така ще знам каква е цената на акциите на Барингтън при затварянето на пазара в петък вечерта. Ако продължават да са над цената, на която ги купихме, ще се чувствам по-спокоен за пускането на повече от милион акции на борсата в понеделник сутринта.

— Ще изпуснеш цял ден лов.

— За предпочитане е пред загубата на два милиона паунда.

— Прав си. Ще се погрижа шофьорът да те вземе от Уейвърли в събота сутринта.

— Защо не покрием всичките си позиции, за да сме сигурни, че никой не ни крои номер? — каза Диего.

— И какво предлагаш?

— Обади се в банката и кажи на Ледбъри, че си размислил и че в крайна сметка няма да продаваш акциите в понеделник.

— Но аз нямам друг избор, ако искам планът ми да има някакви шансове за успех.

— Пак ще продадем акциите. Ще дам инструкции на друг брокер малко преди да замина за Шотландия в петък вечерта, при това само ако цената им не е паднала. По този начин няма как да изгубим.

 

 

Четвъртък сутрин

Том паркира даймлера пред „Агню“ на Бонд стрийт.

Седрик беше освободил Себастиан за един час, за да може да вземе картините на Джесика, и дори му бе позволил да използва колата му, за да се върне бързо в офиса. Себастиан почти изтича в галерията.

— Добро утро, сър.

— „Добро утро, сър“? Не бяхте ли вие дамата, с която вечерях в събота?

— Да, но галерията си има правила — прошепна Сам. — Мистър Агню не одобрява персоналът да фамилиарничи с клиентите.

— Добро утро, мис Съливан. Дойдох да взема картините си — каза Себастиан, като се мъчеше да звучи като клиент.

— Разбира се, сър. Бихте ли ме последвали?

Себастиан я последва долу и не каза нито дума, докато тя не отключи вратата на хранилището, където го чакаха няколко грижливо опаковани картини, подпрени на стената. Сам взе две, а Себастиан успя да награби три. Отнесоха ги горе и ги сложиха в багажника на колата. Докато се връщаха, мистър Агню излезе от кабинета си.

— Добро утро, мистър Клифтън.

— Добро утро, сър. Дойдох да взема картините.

Агню кимна и Себастиан последва Саманта надолу по стълбите. Когато я настигна, тя вече бе взела още две картини. Имаше още две, но Себастиан взе само едната, тъй като търсеше повод отново да слезе долу с нея. Когато се качиха горе, мистър Агню не се виждаше никакъв.

— Не можа ли да вземеш последните две? — каза Сам. — Голям слабак си.

— Права си — ухилено отвърна Себастиан.

— В такъв случай по-добре да ида да я взема.

— А аз по-добре да дойда да ви помогна.

— Колко мило от ваша страна, сър.

— За мен е удоволствие, мис Съливан.

Щом се озоваха в хранилището, Себастиан затвори вратата и попита:

— Свободна ли си довечера?

— Да, но ще трябва да ме вземеш оттук. Още не сме приключили с подготовката за изложбата в понеделник, така че няма да мога да се измъкна по-рано от осем.

— Значи в осем ще бъда отпред — каза той, прегърна я през кръста и се наведе напред…

— Мис Съливан?

— Да, сър. — Сам бързо отвори вратата и изтича обратно горе.

Себастиан я последва, като се опитваше да изглежда небрежен, и със закъснение си спомни, че никой от двамата не е взел последната картина. Втурна се обратно надолу, грабна картината и бързо се върна. Мистър Агню разговаряше със Сам. Тя не го погледна, когато той мина покрай нея.

— Бих искал да прегледаме отново списъка, след като приключите с клиента.

— Да, сър.

Том тъкмо слагаше последната картина в багажника, когато Саманта излезе на тротоара.

— Харесвам колелата — каза тя. — И шофьора, който върви с тях. Не е зле за някой, който не може да си позволи да изведе на вечеря момиче от магазин.

Том се ухили и й отдаде шеговито чест, след което седна зад волана.

— Нито колелата, нито шофьорът са мои, за съжаление — каза Себастиан. — Колата е на шефа ми и той ми я зае едва когато му казах, че имам романтична среща с прекрасна млада жена.

— Не беше особено романтична — отбеляза тя.

— Довечера ще положа повече усилия.

— Очаквам го с нетърпение, сър.

— Иска ми се да беше по-скоро, но тази седмица… — каза той без повече обяснения, докато затваряше багажника. — Благодаря за помощта, мис Съливан.

— За мен беше удоволствие, сър. Надявам се да се видим отново.

 

 

Четвъртък следобед

— Седрик, обажда се Стивън Ледбъри от „Мидланд“.

— Добро утро, Стивън.

— Въпросният джентълмен ми се обади току-що, за да ми каже, че е променил решението си. В крайна сметка няма да продава акциите си на „Барингтън“.

— Обясни ли защо? — попита Седрик.

— Каза ми, че вече вярва в дългосрочното бъдеще на компанията и предпочита да задържи дяла си в нея.

— Благодаря, Стивън. Моля ви да ме уведомите, ако има някакви промени.

— Със сигурност, защото още не съм върнал дълга си към вас.

— О, напротив — каза Седрик без повече обяснения, затвори и си записа трите думи, които му казваха всичко, което му беше нужно.

 

 

Четвъртък вечер

Себастиан пристигна на Кингс Крос малко след седем. Изкачи стъпалата до първото ниво и застана в сянката на големия четиристранен часовник, откъдето имаше ясен изглед към „Нощният шотландец“, стоящ на пети перон в очакване да превози 130 пътници до Единбург.

Седрик му беше казал, че иска да е сигурен, че и тримата са се качили на влака, преди да пусне акциите си на пазара. Себастиан гледаше как дон Педро Мартинес с цялата надута самоувереност на близкоизточен владетел и синът му Луис излизат на перона минути преди заминаването. Отидоха до другия край на влака и влязоха в първокласния вагон. Защо Диего не беше с тях?

След малко кондукторът изсвири два пъти със свирката си, размаха зеленото си флагче и „Нощният шотландец“ започна пътуването си на север само с двама Мартинес на борда. След като белият пушек от комина изчезна в далечината, Себастиан изтича към най-близкия телефон и набра личния номер на мистър Хардкасъл.

— Диего не се качи във влака.

— Втората му грешка — каза Седрик. — Искам да се върнеш незабавно в офиса. Изникна нещо друго.

На Себастиан му се искаше да каже на Седрик, че има среща с прекрасна млада жена, но сега не беше време да му напомня, че може да има и личен живот. Набра номера на галерията, пъхна четири пенса в апарата, натисна бутон А и зачака, докато от другия край на линията не се чу характерният глас на мистър Агню.

— Мога ли да говоря с мис Съливан?

— Мис Съливан вече не работи тук.

 

 

Четвъртък вечер

Само една мисъл се въртеше в главата на Себастиан, докато Том го караше обратно към банката. Какво искаше да каже мистър Агню с това „Мис Съливан вече не работи тук“? Защо Сам беше напуснала работата, която й харесваше толкова много? Невъзможно бе да са я изхвърлили, нали? Можеше да се е разболяла, но той беше там сутринта. Още не беше разрешил загадката, когато Том спря пред главния вход на „Фартингс“. И което бе по-лошо, Себ нямаше как да се свърже с нея.

Взе асансьора до последния етаж и тръгна направо към кабинета на председателя. Почука на вратата, влезе и завари провеждаща се среща.

— Извинете, ще…

— Не, Себ, влизай — каза Седрик. — Помниш сина ми — добави той, докато Арнолд Хардкасъл вървеше енергично към него.

— Отговаряй единствено на въпросите, които ти се задават, и не казвай нищо повече — прошепна му Арнолд, докато се ръкуваха.

Себастиан погледна другите двама в стаята. Никога досега не ги беше виждал. Те не направиха опит да му стиснат ръката.

— Арнолд е тук, за да те представлява — каза Седрик. — Вече казах на инспектора, че съм сигурен, че има просто обяснение.

Себастиан нямаше представа за какво говори Седрик.

По-възрастният от двамата непознати направи крачка напред.

— Аз съм детектив инспектор Росиндейл от полицейския участък на Савил Роу и трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Клифтън.

От романите на баща си Себастиан знаеше, че детектив инспекторите не се занимават с дребни престъпления. Той кимна, но изпълни инструкциите на Арнолд и не каза нищо.

— По-рано през деня посетихте ли галерия „Агню“?

— Да.

— Каква беше целта на посещението ви?

— Да взема едни картини, които купих миналата седмица.

— И бяхте обслужен от някоя си мис Съливан?

— Да.

— Къде са картините сега?

— В багажника на колата на мистър Хардкасъл. Смятах по-късно да ги откарам в апартамента си.

— Така ли? Къде е колата сега?

— Паркирана е пред банката.

Детектив инспекторът се обърна към Седрик Хардкасъл.

— Мога ли да взема ключовете на колата, сър?

Седрик погледна към Арнолд, който кимна.

— У шофьора ми са — каза Седрик. — Той е долу и чака да ме откара у дома.

— С ваше разрешение, сър, ще сляза да проверя дали картините са в багажника, както твърди мистър Клифтън.

— Нямаме възражения — каза Арнолд.

— Сержант Уебър, ще останете тук — каза Росиндейл. — И гледайте мистър Клифтън да не напуска помещението.

Младият полицай кимна.

— Какво става, по дяволите? — попита Себастиан, след като детектив инспекторът излезе.

— Справяш се чудесно — каза Арнолд. — Но мисля, че предвид обстоятелствата е най-добре да не казваш нищо повече — добави той, като гледаше право към младия полицай.

— Обаче — каза Седрик, като застана между полицая и Себастиан, — аз бих искал да помоля изпечения престъпник да потвърди, че във влака са се качили само двама души.

— Да, дон Педро и Луис. Диего го нямаше никакъв.

— Играят точно според плана ни — каза Седрик, докато Росиндейл се връщаше, понесъл три опаковани картини. Следваха го сержант и полицай, които носеха другите шест. Подпряха всички картини на стената.

— Това ли са деветте пакета, които взехте от галерията с помощта на мис Съливан? — попита детектив инспекторът.

— Да — без никакво колебание отвърна Себастиан.

— Ще ми позволите ли да ги разопаковам?

— Да, разбира се.

Тримата полицаи почнаха да свалят кафявата опаковъчна хартия. Изведнъж Себастиан ахна и посочи една от картините.

— Сестра ми не е рисувала тази.

— Но въпреки това е великолепна — отбеляза Арнолд.

— Не бих могъл да кажа, сър — каза Росиндейл. — Но мога да потвърдя — добави той, гледайки етикета отзад, — че картината не е нарисувана от Джесика Клифтън, а от Рафаело и според мистър Агню струва най-малко сто хиляди паунда. — Себастиан гледаше объркано, но не каза нищо. — И имаме основания да смятаме — продължи Агню, като гледаше Себастиан, — че вие в съучастничество с мис Съливан сте откраднали това ценно произведение на изкуството под претекст, че вземате картините на сестра си.

— Но това е абсолютно безсмислено — каза Арнолд преди Себастиан да успее да отговори.

— Моля, сър?

— Помислете, детектив инспектор. Ако клиентът ми, с помощта на мис Съливан, наистина е откраднал Рафаело от галерията, както твърдите, щяхте ли да очаквате да намерите картината в багажника на колата на работодателя му няколко часа по-късно? Или намеквате, че шофьорът на председателя също е замесен, а може би дори и самият председател?

— Мистър Клифтън — каза Росиндейл, като погледна бележника си, — призна, че е възнамерявал да отнесе картините в апартамента си по-късно вечерта.

— Не смятате ли, че един Рафаело би изглеждал малко не на място в ергенски апартамент във Фулам?

— Изобщо не е смешно, сър. Мистър Агню, който съобщи за кражбата, е високоуважаван търговец на произведения на изкуството от Уест Енд и…

— Това не е кражба, детектив инспектор, освен ако не можете да докажете, че картината е взета умишлено. А тъй като дори не попитахте клиента ми за неговата версия, не виждам как бихте могли да стигнете до подобно заключение.

Полицаят се обърна към Себастиан, който броеше картините.

— Виновен съм — каза Себастиан. Детективът се усмихна. — Не в кражба, а в увлечение.

— Може би ще обясните.

— На изложбата по случай завършването на „Слейд“ сестра ми Джесика Клифтън беше изложила девет картини, а тук са само осем. Значи ако другата е все още в галерията, то вината е моя — взел съм погрешната картина и се извинявам, просто е станала грешка.

— Грешка за сто хиляди паунда — каза Росиндейл.

— Не ми се иска да бъда обвинен в лекомислие, детектив инспектор — каза Арнолд, — но ще си позволя да вметна, че е доста необичайно един изпечен престъпник да оставя на местопрестъплението улики, които водят право към него.

— Не знаем, че случаят е такъв, мистър Хардкасъл.

— В такъв случай нека всички да идем в галерията и да видим дали липсващата картина на Джесика Клифтън, собственост на клиента ми, е все още там.

— Това няма да е достатъчно, за да се убедя в невинността му — каза Росиндейл, хвана твърдо Себастиан за ръката, изведе го навън и не го пусна, докато не го настани на задната седалка на полицейската кола, с по един як полицай от двете му страни.

Себастиан си мислеше само на какво ли е подложена Саманта. По пътя към галерията попита детектив инспектора дали тя ще е там.

— Мис Съливан в момента е в участъка на Савил Роу и е подложена на разпит от един от хората ми.

— Но тя е невинна — каза Себастиан. — Ако някой трябва да бъде обвиняван, това съм аз.

— Трябва да ви напомня, сър, че от галерията, в която е била асистентка, е изчезнала картина за сто хиляди паунда, открита в багажника на кола, където сте я поставили вие.

Себастиан си спомни съвета на Арнолд и не каза нищо повече.

След двайсет минути спряха пред „Агню“. Колата на председателя ги следваше, със Седрик и Арнолд на задната седалка.

Детектив инспекторът слезе с картината на Рафаело в ръце, а единият полицай натисна звънеца. Мистър Агню се появи бързо, отключи вратата и се загледа с обич в шедьовъра, сякаш виждаше отдавна изгубеното си дете.

Себастиан обясни какво се е случило според него.

— Това лесно може да се докаже или отхвърли — каза Агню и без нито дума повече ги поведе в мазето и отключи вратата на хранилището, където няколко увити картини очакваха новите си собственици.

Себастиан затаи дъх, докато мистър Агню внимателно проверяваше етикетите и най-сетне стигна до един с името Джесика Клифтън.

— Ще бъдете ли така добър да я разопаковате? — каза Росиндейл.

— Разбира се. — Мистър Агню внимателно махна опаковъчната хартия и разкри графика на Себастиан.

Арнолд избухна в смях.

— Обзалагам се, че е озаглавена „Портрет на изпечен престъпник“.

Дори детектив инспекторът си позволи да се усмихне криво, но въпреки това напомни на Арнолд:

— Не бива да забравяте, че мистър Агню повдигна обвинението.

— И несъмнено ще го оттегля, тъй като стана ясно, че не е имало намерение за кражба. Всъщност — каза Агню, обръщайки се към Себастиан, — дължа извинение на вас и на Сам.

— Това означава ли, че тя ще се върне на работа?

— Категорично не — твърдо рече Агню. — Приемам, че не е участвала в престъпление, но си остава виновна в голямо нехайство или глупост. А и двамата знаем, мистър Клифтън, че тя изобщо не е глупава.

— Но нали аз взех погрешната картина.

— А тя ви е позволила да я изнесете от галерията.

Себастиан се намръщи.

— Мистър Росиндейл, мога ли да дойда с вас до участъка? Бяхме се разбрали да заведа Саманта на вечеря.

— Не виждам причина да не го направите.

— Благодаря за помощта, Арнолд — каза Себастиан и стисна ръката на кралския съветник. После се обърна към Седрик и добави: — Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности, сър.

— Гледай да си в офиса в седем сутринта. Както знаеш, утре е много важен ден за всички ни. И ще си позволя да отбележа, Себ, че трябваше да избереш по-подходяща седмица за кражба на Рафаело.

Всички се разсмяха, с изключение на мистър Агню, който все още държеше шедьовъра. Той върна картината в хранилището, заключи два пъти и ги поведе горе.

— Благодаря ви, детектив инспектор — каза той, докато Росиндейл излизаше от галерията.

— За мен бе удоволствие, сър. Радвам се, че всичко завърши добре.

Когато Себастиан се качи на задната седалка на полицейската кола, детектив инспектор Росиндейл се обърна към него.

— Ще ви кажа защо бях така убеден, че сте откраднали картината, млади човече. Приятелката ви пое вината върху себе си, което обикновено означава, че защитава някого.

— Не съм сигурен, че ще ми остане приятелка след всичко, на което я подложих.

— Ще я освободя колкото се може по-бързо — каза Росиндейл. — След обичайните бумащини — добави с въздишка той, докато колата спираше пред участъка.

Себастиан последва полицаите в сградата.

— Заведете мистър Клифтън долу при килиите, докато се оправя с документите.

Младият сержант поведе Себастиан надолу по стъпалата, отключи вратата на една килия и се дръпна, за да му направи място. Саманта се беше сгушила в края на тънък дюшек, със свити до брадичката колене.

— Себ! И теб ли арестуваха?

— Не — каза той, докато я прегръщаше за първи път. — Не мисля, че биха ни сложили в една и съща килия, ако ни смятаха за лондонска версия на Бони и Клайд. След като намери картината на Джесика в хранилището, мистър Агню прие, че просто съм направил грешка, и оттегли всички обвинения. Боя се обаче, че ти изгуби работата си. Заради мен.

— Не мога да го виня — рече Саманта. — Трябваше да внимавам, а не да флиртувам. Но започвам да се питам докъде ще стигнеш, за да не ме заведеш на вечеря.

Себастиан я пусна, погледна я в очите и нежно я целуна.

— Казват, че едно момиче винаги помни първата целувка с мъжа, в което се е влюбило, и трябва да призная, че ще ми е доста трудно да забравя тази — каза тя.

Вратата на килията се отвори.

— Свободна сте, мис — каза младият сержант. — Съжалявам за грешката.

— Вината не е ваша — каза Саманта.

Сержантът ги поведе нагоре и им отвори вратата на участъка.

Себастиан излезе на тротоара и хвана Саманта за ръка. В същото време пред сградата спря тъмносин кадилак.

— Ох, по дяволите — каза Саманта. — Забравих. Полицаите ми позволиха да се обадя по телефона и аз звъннах в посолството. Казаха ми, че родителите ми са на опера, но ще ги вземат по време на антракта. Ох, по дяволите — повтори тя, докато мистър и мисис Съливан слизаха от колата.

— Какво става, Саманта? — попита мистър Съливан, след като я целуна по бузата. — С майка ти ужасно се разтревожихме.

— Съжалявам — каза Сам. — Всичко се оказа една ужасно глупава грешка.

— Слава богу — каза майка й и погледна младия мъж, който държеше ръката на дъщеря й. — А това кой е?

— О, това е Себастиан Клифтън. Човекът, за когото ще се омъжа.