Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (6)

3.

— И този път гледай да си свършиш работата — почти изкрещя дон Педро Мартинес. — Едва ли ще е много трудно — добави той, докато се навеждаше напред в креслото си. — Вчера сутринта се разходих съвсем спокойно из болницата, така че нощем би трябвало да е много по-лесно.

— Как желаете да се отърва от него? — прозаично попита Карл.

— Прережи му гърлото — каза Мартинес. — Трябва ти само бяла престилка, стетоскоп и скалпел. Само гледай да е остър.

— Не мисля, че е разумно да му се прерязва гърлото — рече Карл. — По-добре да го задуша с възглавница, за да си помислят, че е умрял от нараняванията си.

— Не. Искам момчето на Клифтън да умре бавно и мъчително. Колкото по-бавно, толкова по-добре.

— Разбирам как се чувствате, шефе, но не е нужно да даваме на онзи детектив още причини да подновява разследването си.

Мартинес го погледна разочаровано и каза:

— Добре тогава, задуши го. Но се погрижи да е колкото се може по-дълго.

— Искате ли да взема Диего и Луис?

— Не. Искам обаче да присъстват на погребението като приятели на Себастиан, за да могат да докладват. Искам да чуя, че са страдали толкова, колкото и аз, когато разбрах, че не Бруно е оцелелият.

— А какво ще…?

Телефонът на бюрото зазвъня и дон Педро грабна слушалката.

— Да?

— Търси ви някой си полковник Скот-Хопкинс — каза секретарката му. — Иска да говори с вас по личен въпрос. Твърди, че било спешно.

 

 

Четиримата бяха променили графиците си така, че в девет сутринта на следващия ден да са в Министерския съвет на Даунинг стрийт.

Секретарят на кабинета сър Алън Редмейн бе отменил срещата си с френския посланик М. Шовел, с когото трябваше да обсъдят последиците от възможното връщане на Шарл дьо Гол в Елисейския дворец.

Депутатът сър Джайлс Барингтън нямаше да присъства на седмичната среща на кабинета в сянка поради спешен семеен проблем, както обясни на лидера на опозицията мистър Гейтскел.

Хари Клифтън нямаше да подписва бройки от последната си книга „Кръвта е по-гъста от водата“ в „Хатчардс“ на Пикадили. Беше подписал предварително сто с надеждата да умилостиви управителя, който не можеше да скрие разочарованието си, особено след като бе научил, че книгата на Хари ще оглави списъка на бестселърите в неделя.

Ема Барингтън отложи среща с Рос Бюканан, на която трябваше да обсъдят идеите на председателя за построяване на нов луксозен лайнер, който щеше да стане част от флотилията на Барингтън, ако бордът го подкрепеше.

Четиримата седнаха на местата си около овалната маса в кабинета на секретаря.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете толкова бързо — каза Джайлс. Сър Алън кимна. — Но съм сигурен, че разбирате, че мистър и мисис Клифтън се тревожат, че животът на сина им може все още да е в опасност.

— Споделям безпокойството им — каза Редмейн. — И ми позволете да изразя съжалението си за случилото се със сина ви, мисис Клифтън. Най-малкото защото се чувствам отчасти виновен за всичко това. Искам обаче да ви уверя, че не стоях със скръстени ръце. През уикенда разговарях с мистър Оуен, с главен инспектор Майлс и със съдебния лекар. Оказаха ми пълно съдействие. Трябва да се съглася с Майлс, че просто няма достатъчно доказателства, че дон Педро Мартинес има някаква връзка с инцидента. — Видя изражението на Ема и побърза да добави: — Въпреки това доказателствата и увереността често са две много различни животни, така че щом разбрах, че Мартинес не е знаел, че синът му е бил в колата, заключих, че може да реши да нанесе втори удар, колкото и неразумно да изглежда.

— Око за око — каза Хари.

— Може и да сте прав — каза секретарят на кабинета. — Той явно не ни е простил за онова, което възприема като кражба на негови осем милиона паунда, дори да са фалшиви. И макар че е възможно още да не е проумял, че зад операцията стои правителството, няма съмнение, че според него синът ви е лично отговорен за случилото се в Саутхамптън. Мога само да съжалявам, че тогава не се отнесох достатъчно сериозно към разбираемите ви тревоги.

— Поне за това съм ви благодарна — каза Ема. — Но вие не се чудите през цялото време кога и къде ще нанесе Мартинес следващия си удар. Всеки може да влезе и излезе от болницата толкова лесно, колкото и в някоя автогара.

— Не мога да не се съглася — каза Редмейн. — Аз самият го направих вчера следобед. — Откровението му предизвика моментна тишина, която му позволи да продължи. — Можете обаче да сте сигурна, мисис Клифтън, че този път взех необходимите мерки, за да гарантирам, че синът ви вече не е в опасност.

— Можете ли да споделите с мистър и мисис Клифтън причината за тази ваша увереност? — попита Джайлс.

— Не, сър Джайлс, не мога.

— Защо? — остро попита Ема.

— Защото в този случай се наложи да се обърна към вътрешния министър и към министъра на отбраната, така че съм длъжен да спазвам правилата за поверителност на Тайния съвет.

— Що за дрънканици са това? — избухна Ема. — Все пак не забравяйте, че става въпрос за живота на сина ми!

Джайлс се обърна към сестра си.

— Ако нещо от ставащото се разчуе дори след петдесет години, ще е важно да се покаже, че нито ти, нито Хари сте знаели, че в случая са били замесени министри.

— Благодарен съм ви, сър Джайлс — каза секретарят на кабинета.

— Може и да понеса тези ваши кодирани съобщения, които си разменяте, стига да ме уверите, че животът на сина ми вече не е в опасност — каза Хари. — Защото ако със Себастиан стане нещо, сър Алън, виновникът ще е само един.

— Приемам упрека ви, мистър Клифтън. Мога обаче да потвърдя, че Мартинес вече не представлява заплаха за Себастиан или за друг член на семейството ви. Честно казано, наложи се да прекрача някои граници, за да се погрижа Мартинес да разбере, че не си заслужава да се опитва.

Хари още беше скептичен и макар че Джайлс като че ли приемаше думите на сър Алън, той осъзна, че ще му се наложи да стане премиер, за да накара секретаря да разкрие причината за своята увереност. А може би дори и тогава нямаше да научи.

— Да не забравяме обаче — продължи сър Алън, — че Мартинес е безскрупулен и коварен тип. Не се съмнявам, че въпреки всичко ще иска да си отмъсти по някакъв начин. И ако не престъпва закона, няма начин, по който да му попречим да го направи.

— Поне този път ще сме подготвени — каза Ема, която добре си даваше сметка накъде бие секретарят на кабинета.

 

 

Полковник Скот-Хопкинс почука на вратата на Итън Скуеър 44 в десет без една минута. Секунди по-късно на прага се появи гигант, пред който командирът от САС изглеждаше като джудже.

— Аз съм Скот-Хопкинс. Имам среща с мистър Мартинес.

Карл леко се поклони и отвори вратата, колкото да може гостът да се промуши през процепа. После придружи полковника по коридора и почука на вратата на кабинета.

— Да.

Когато полковникът влезе, дон Педро стана от бюрото си и го изгледа подозрително. Нямаше представа защо човек от Специалните части ще иска спешна среща с него.

— Желаете ли кафе, полковник? — попита дон Педро, след като двамата се ръкуваха. — Или може би нещо по-силно?

— Не, сър, благодаря. Часът е прекалено ранен за мен.

— В такъв случай седнете и ми кажете защо искате да се срещнете спешно с мен. — Замълча за момент. — Предполагам, разбирате, че съм доста зает човек.

— Много добре знам колко зает сте били напоследък, мистър Мартинес, така че ще говоря направо по същество.

Дон Педро се опита да запази пълно самообладание, докато сядаше на мястото си и продължаваше да се взира в полковника.

— Целта ми е съвсем проста — да се погрижа Себастиан Клифтън да се радва на дълъг и спокоен живот.

Маската на арогантна самоувереност се изтри от лицето на Мартинес. Той успя обаче бързо да се овладее и се надигна.

— Какво намеквате?

— Мисля, че знаете много добре, мистър Мартинес. Позволете ми все пак да се изразя съвсем ясно. Тук съм, за да се погрижа никой от семейство Клифтън да не пострада в бъдеще.

— Себастиан Клифтън беше най-близкият приятел на сина ми!

— Не се съмнявам в това, мистър Мартинес. Инструкциите ми обаче са съвсем ясни и прости — да ви предупредя, че ако Себастиан или член от семейството му попаднат в още някакъв инцидент, синовете ви Диего и Луис ще бъдат качени на първия самолет за Аржентина. При това няма да пътуват в първа класа, а в товарния отсек, в дървени сандъци.

— Знаете ли кого заплашвате? — ревна Мартинес и стисна юмруци.

— Един долнопробен южноамерикански гангстер, който си мисли, че може да мине за джентълмен само защото има пари и живее на Итън Скуеър.

Дон Педро натисна бутон под бюрото си. Миг по-късно вратата рязко се отвори и Карл нахълта в кабинета.

— Изхвърли този човек, докато се свържа с адвоката си — каза Мартинес и посочи полковника.

— Добро утро, лейтенант Лунсдорф — каза полковникът, когато Карл тръгна към него. — Като бивш член на СС несъмнено ще оцените слабата позиция, в която се намира господарят ви. — Карл се закова на място. — Така че ми позволете да кажа нещо и на вас. Ако мистър Мартинес реши да пренебрегне условията ми, плановете ни за вас не включват заповед за депортиране до Буенос Айрес, където в момента са се установили толкова много от бившите ви колеги; не, намислили сме друга дестинация, където ще намерите неколцина граждани, които с радост ще свидетелстват за ролята ви като един от доверените хора на доктор Гьобелс и докъде сте стигали, за да изкопчите информация от тях.

— Блъфирате — каза Мартинес. — И номерата ви няма да минат.

— Колко слабо познавате британците, мистър Мартинес — каза полковникът, стана от стола и тръгна към прозореца. — Позволете ми да ви представя неколцина типични представители на островната ни раса.

Мартинес и Карл се присъединиха към него и се загледаха навън. От другата страна на улицата стояха трима мъже, които човек определено не би пожелал за неприятели.

— Трима от най-доверените ми колеги — обясни полковникът. — Един от тях ще ви следи ден и нощ с надеждата да предприемете погрешна стъпка. Отляво е капитан Хартли, който за съжаление бе уволнен от Драгунската гвардия, задето залял с бензин спящата си съпруга и любовника й, след което драснал клечката. Както можете да се досетите, след излизането от затвора му беше трудно да си намери работа. Докато не го прибрах от улицата и не му дадох нова цел в живота.

Хартли им се усмихна топло, сякаш знаеше, че говорят за него.

— В средата е ефрейтор Кран, по професия дърводелец. Той страшно обича да реже с трион разни неща, без значение дали са дърво или кост.

Кран ги гледаше безизразно.

— Признавам обаче — продължи полковникът, — че любимецът ми е сержант Робъртс, доказан социопат. През повечето време е безобиден, но се боя, че така и не успя да се върне напълно към цивилния живот след войната. — Полковникът се обърна към Мартинес. — Може би не бива да му казвам, че сте натрупали състоянието си от сътрудничество с нацистите, но, разбира се, точно така сте се запознали с лейтенант Лунсдорф. Подробност, която предпочитам да не споделям с Робъртс, освен ако наистина не ме раздразните. Разбирате ли, майката на сержант Робъртс беше еврейка.

Дон Педро се извърна от прозореца и видя, че Карл гледа полковника така, сякаш ще го удуши с най-голямо удоволствие, но разбира, че сега не е нито времето, нито мястото за това.

— Радвам се, че привлякох вниманието ви — каза Скот-Хопкинс. — Сега съм още по-уверен, че сте разбрали кое е най-доброто за вас. Приятен ден, господа. Не е нужно да ме изпращате.