Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (41)

38.

Сряда вечер

Секретарят на кабинета беше обмислил всички промени и имаше чувството, че най-сетне е измислил идеалния начин да се справи и с четиримата с един-единствен удар.

Сър Алън Редмейн вярваше във върховенството на закона. В края на краищата това бе основата на всяка демокрация. Всеки път, когато го питаха, сър Алън се съгласяваше с Чърчил, че демокрацията има своите недостатъци като форма на управление, но като цяло е най-доброто, което може да се измисли. Ако зависеше от него обаче, той самият би предпочел добронамерена диктатура. Проблемът бе, че диктаторите по природа не са добронамерени. Подобно качество просто не се вписваше в длъжностната им характеристика. По негово мнение най-близкото нещо до добронамерен диктатор, с което разполагаше Великобритания, бе секретарят на кабинета.

Ако това беше Аржентина, сър Алън просто щеше да нареди на полковник Скот-Хопкинс да убие дон Педро Мартинес, Диего Мартинес, Луис Мартинес и със сигурност Карл Лунсдорф, с което щеше да приключи случая. Но подобно на много други секретари на кабинета преди него, трябваше да направи компромис и да се задоволи само с едно отвличане, две депортирания и банкрут, който щеше да остави жертвата без друг избор, освен да се прибере в родината си и никога да не помисли да се връща отново тук.

При нормални обстоятелства сър Алън щеше да изчака нещата да минат по законния си ред. За съжаление ръката му бе принудена да действа не от друг, а от самата кралица майка.

Сутринта беше прочел в бюлетина на двора, че Нейно Величество е благоволила да приеме поканата на председателя на борда на „Барингтън Шипинг“ мисис Хари Клифтън да кръсти новопостроения „Бъкингам“ по обяд на 21 септември, понеделник. Така на сър Алън му оставаха само няколко седмици да изпълни плана си, тъй като нямаше никакви съмнения, че дон Педро Мартинес е намислил за онази дата нещо различно от кръщелна церемония.

Очертаваха се напрегнати дни и първият му ход бе да се погрижи Карл Лунсдорф да бъде елиминиран от уравнението. Последното му престъпление на „Нощният шотландец“ беше жалко и достойно за презрение дори по неговите стандарти. Диего и Луис Мартинес можеха да изчакат реда си, тъй като той вече разполагаше с предостатъчно доказателства, за да арестува и двамата. И беше сигурен, че щом бъдат пуснати под гаранция преди съда, двамата незабавно ще избягат от страната. Полицията щеше да бъде инструктирана да не ги задържа на летището, тъй като двамата щяха добре да си дават сметка, че никога няма да се върнат във Великобритания, освен ако не искат да лежат дълго зад решетките.

Те можеха да почакат. Това обаче не се отнасяше за Карл Ото Лунсдорф, както бе пълното му име според акта за раждане.

Макар че от показанията на главния стюард бе съвсем ясно, че Лунсдорф е изхвърлил посред нощ от прозореца на влака — сър Алън прелисти страницата — известната проститутка мис Кити Парсънс, нямаше как да се сдобият с неоспорими доказателства срещу бившия офицер от СС, докато горката жена беше в кома. Въпреки това колелата на правосъдието щяха да се завъртят.

Сър Алън не се интересуваше особено от коктейлни партита и макар че получаваше по десет покани на ден за какво ли не, от градинско парти на кралицата майка до „Роял Бокс“ в Уимбълдън, в девет от случаите поставяше в горния десен ъгъл на поканата параф „Не“ и оставяше секретарката да измисли приемливо извинение. Но когато получи покана от Външно министерство за парти по случай пристигането на новия израелски посланик, сър Алън написа „Да, ако съм свободен“.

Секретарят на кабинета не гореше от особено желание да се среща с новия посланик, когото познаваше от минали посещения като член на няколко делегации. На партито обаче щеше да има гост, с когото искаше да поговори на четири очи.

Сър Алън излезе от кабинета си на Даунинг стрийт малко след шест и отиде до сградата на Външно пеша. След като поздрави новия посланик и размени любезности с неколцина други, които искаха да се подмажат, тръгна уверено сред тълпата с чаша с ръка, докато не зърна целта си.

Симон Визентал бъбреше с главния равин. Сър Алън се присъедини към тях, изчака търпеливо сър Израел Броди да започне разговор със съпругата на посланика, след което обърна гръб на тълпата, за да покаже ясно, че не иска да бъде прекъсван.

— Доктор Визентал, позволете да споделя колко се възхищавам на кампанията ви за издирване на нацисти, участвали в холокоста. — Визентал леко се поклони. — Питам се — продължи секретарят на кабинета, снишавайки глас, — дали името Карл Ото Лунсдорф ви говори нещо?

— Лейтенант Лунсдорф беше един от най-близките помощници на Химлер — каза Визентал. — Работеше като разпитващ офицер от СС в личния му екип. Имам безброй документи за него, сър Алън, но се боя, че той е избягал от Германия няколко дни преди съюзниците да влязат в Берлин. Според последните сведения живее в Буенос Айрес.

— Мисля, че ще го откриете малко по-близко — каза тихо сър Алън.

Визентал се наведе към него и заслуша съсредоточено.

— Благодаря, сър Алън — каза той, след като секретарят на кабинета му предаде нужната информация. — Ще се заема незабавно.

— Ако мога да помогна с нещо, неофициално, разбира се, знаете къде да ме намерите — каза секретарят на кабинета, докато към тях се присъединяваше председателят на „Приятели на Израел“.

Сър Алън остави празната си чаша на един поднос, отхвърли предложената му наденичка на клечка, пожела лека нощ на новия посланик и се върна на Даунинг стрийт 10. Там отново прегледа плана си, за да се увери, че е изпипал и най-малката подробност. Много добре осъзнаваше, че най-големият му проблем ще е времето, особено ако искаше да арестува и двамата в деня след изчезването на Лунсдорф.

Когато най-сетне приключи — малко след полунощ — секретарят на кабинета за пореден път реши, че все пак би предпочел добронамерената диктатура.

Майор Алекс Фишър сложи двете писма на бюрото си едно до друго — неговото с оставката от борда на „Барингтън“ и онова от Седрик Хардкасъл, което бе пристигнало сутринта и му предлагаше възможност да продължи ролята си на член на борда. Плавен преход, както го описваше Хардкасъл, с дългосрочни перспективи.

Мъчеше се да претегли всички за и против двете алтернативи. Дали да приеме щедрото предложение на Седрик и да запази мястото си в борда с доход 2000 паунда годишно плюс разходите и всички възможности да преследва и други интереси?

Ако обаче се оттеглеше от борда, дон Педро му беше обещал 5000 паунда в брой. Като цяло предложението на Хардкасъл беше по-привлекателното. Но оставаше въпросът с отмъщението на дон Педро, ако Фишър се отметне от сделката в последния момент. Случилото се с мис Кити Парсънс беше повече от показателно.

На вратата се почука. Това изненада Алекс, тъй като не очакваше никого. Изненадата му стана още по-голяма, когато отвори и се озова лице в лице с Диего Мартинес.

— Добро утро — каза Алекс, сякаш го беше очаквал. — Влизайте — добави, понеже не знаеше какво друго да каже. Заведе Диего в кухнята, тъй като не искаше неканеният му гост да вижда двете писма на бюрото в кабинета. — Какво ви води в Бристол? — попита той и понеже помнеше, че Диего не пие, напълни чайника с вода и го сложи да заври.

— Баща ми ме помоли да ви предам това — каза Диего и сложи на масата дебел плик. — Не е нужно да ги броите. Това са двете хиляди, които поискахте като аванс. Можете да приберете останалите в понеделник, след като връчите писмото с оставката.

Страхът се оказа по-силен от алчността. Алекс взе плика и го прибра във вътрешния си джоб, но не благодари.

— Баща ми ме помоли също да ви напомня, че очаква да сте на разположение на журналистите, след като подадете оставката си в петък сутринта.

— Разбира се — каза Фишър. — Щом връча писмото на мисис Клифтън — още му беше трудно да я нарича председател, — ще пратя телеграмите, както сме се разбрали, ще се прибера вкъщи и ще седя в кабинета си, готов да отговарям на всички позвънявания.

— Добре — каза Диего. Чайникът вече завираше. — Е, ще се видим в понеделник следобед на Итън Скуеър и ако пресата отрази благоприятно общото годишно събрание — или по-скоро неблагоприятно — с усмивка се поправи той, — ще получите останалите три хиляди.

— Кафе?

— Не. Предадох ви парите и съобщението на баща ми. Той просто искаше да е сигурен, че не сте размислили.

— Защо ще си мисли подобно нещо?

— Нямам представа. Но не забравяйте — каза Диего и хвърли поглед към снимката на мис Кити на първата страница на „Телеграф“, — че ако нещо се обърка, няма да съм аз онзи, който ще се качи на следващия влак за Бристол.

След като Диего си тръгна, Алекс се върна в кабинета, скъса писмото на Седрик Хардкасъл и го пусна в кошчето. Не беше необходимо да отговаря. Хардкасъл щеше да разбере в събота, когато прочете писмото му с оставка в националните вестници.

Хапна в „Карвардин“ и прекара остатъка от следобеда в уреждане на няколко по-дребни задължения с различни местни търговци, някои от които бяха отдавна просрочени. Когато се прибра, провери плика и установи, че все още разполага с 1265 паунда в чисто нови петачки; очакваха го и още 3000 в понеделник, ако пресата покаже достатъчен интерес към историята му. Остана да лежи буден и да преповтаря някои от изказванията, за които се надяваше, че ще накарат журналистите да оближат устни. „Боя се, че «Бъкингам» ще потъне още преди да е потеглил на първото си плаване. Избирането на жена за председател на борда беше безразсъден риск и не вярвам, че компанията ще успее да се възстанови от него. Разбира се, че продадох всичките си акции, все пак предпочитам малка загуба сега, отколкото студен душ по-късно.“

На следващата сутрин след безсънната нощ Алекс се обади в кабинета на председателя и си уговори среща в десет сутринта в петък. Прекара остатъка от деня в чудене дали е взел правилното решение, но знаеше, че ако се отметне сега, след като е взел парите от дон Педро, следващият почукал на вратата му ще е Карл — а Карл нямаше да дойде в Бристол, за да му даде останалите три хиляди.

Въпреки това Алекс започваше да подозира, че може би е направил най-голямата грешка в живота си. Трябваше да обмисли всичко по-добре. След излизането на писмото му във вестниците шансовете му да седне в някой борд щяха да бъдат нулеви.

Запита се дали наистина е твърде късно да промени решението си. Ако разкажеше всичко на Хардкасъл, той дали щеше да му даде хиляда паунда в аванс, за да върне парите на Мартинес? Най-добре беше да му се обади още утре сутринта. Алекс сложи чайника и включи радиото. Не слушаше внимателно, докато не чу името Кити Парсънс. Усили звука, за да чува по-добре.

— Говорител на „Бритиш Рейлуейс“ потвърди, че мис Парсънс е умряла през нощта, без да излезе от кома.