Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (40)

37.

Вторник сутрин

— Имам подарък за теб.

— Нека позная.

— Не, ще трябва да почакаш и да видиш.

— А, значи било от онези подаръци.

— Да, признавам, че всъщност още го нямам, но…

— Но след като си прекара добре с мен, ще трябва да почакам и да видя?

— Схващаш. Но в моя защита ще кажа, че се надявам да го взема днес от…

— „Тифани“?

— Ами, не…

— „Оспри“?

— Не точно.

— „Картие“?

— Това беше вторият ми избор.

— А какъв е първият?

— „Бингам“.

— „Бингам“ на Бонд стрийт ли?

— Не, „Бингам“ от Гримсби.

— И с какво са известни те? С диаманти? Кожи? Парфюми? — с надежда попита тя.

— С рибен пастет.

— Един или два буркана?

— Като начало един, тъй като тепърва предстои да видя как ще се развият отношенията ни.

— Предполагам, че това е горе-долу всичко, на което може да се надява едно уволнено от магазин момиче — каза Саманта, докато ставаше от леглото. — А само като си помисля, че си мечтаех да стана любовница.

— Това по-нататък, когато стана председател на борда на банката — отвърна Себастиан и я последва в банята.

— Може и да не съм склонна да чакам толкова дълго — предупреди го Саманта, докато заставаше под душа.

Понечи да дръпне завесата, но Себастиан се вмъкна при нея.

— Няма достатъчно място за двамата — каза тя.

— Някога да си се любила под душ?

— Почакай и ще видиш.

 

 

— Майоре, благодаря ви, че намерихте време да се срещнете с мен.

— Няма защо, Хардкасъл. И без това бях в Лондон по работа, така че времето съвпадна.

— Да ви предложа кафе, друже?

— Черно и без захар, благодаря — каза Фишър, докато се настаняваше от другата страна на бюрото.

Седрик натисна един бутон на телефона си.

— Мис Клъф, две черни кафета без захар и бисквити… Вълнуващи времена, Фишър, не мислите ли?

— Какво по-точно имате предвид?

— Кръщаването на „Бъкингам“ от кралицата майка следващия месец, разбира се. Както и първото плаване, което би трябвало да открие цяла нова ера пред компанията.

— Да се надяваме — каза Фишър. — Макар че все още има няколко трудности за преодоляване, преди да съм се убедил напълно.

— Което е и причината да поискам да поговорим, друже.

На вратата се почука и мис Клъф влезе в кабинета с поднос и две чаши кафе. Остави едната пред майора, а другата пред председателя, а между двете — чиния курабийки.

— Позволете да кажа направо колко съжалявам, че мистър Мартинес реши да продаде целия си дял в „Барингтън“. Питах се дали можете да хвърлите известна светлина върху решението му.

Фишър рязко остави чашата си в чинийката, като разля няколко капки.

— Нямах представа!

— Ужасно съжалявам, Алекс. Мислех, че ви е съобщил, преди да предприеме подобно крайно решение.

— Кога е станало?

— Вчера сутринта, веднага след отварянето на фондовата борса. Това е и причината да ви звънна. — Фишър приличаше на лисица, внезапно попаднала под светлината на приближаващи фарове. — Вижте, бих искал да обсъдя нещо с вас. — Фишър си остана все така втрещен, което позволи на Седрик да удължи агонията му още мъничко. — През октомври ще навърша шейсет и пет и макар да нямам намерението да се оттегля от поста си в банката, възнамерявам да се освободя от някои странични занимания, сред които и членството ми в борда на „Барингтън“.

Фишър напълно забрави за кафето и заслуша внимателно всяка дума на Седрик.

— Предвид това реших да се оттегля от борда и да направя място за някой по-млад.

— Съжалявам да го чуя — каза Фишър. — Винаги съм смятал, че внасяте мъдрост и благоразумие в дискусиите ни.

— Много мило от ваша страна. Точно затова исках да се видим.

Фишър се усмихна, чудейки се дали пък…

— Алекс, наблюдавах ви внимателно през последните пет години и останах силно впечатлен от лоялната ви подкрепа за председателя, особено като се има предвид, че когато се състезавахте срещу нея за председателското място, тя спечели единствено благодарение на решаващия глас на предишния председател.

— Никога не бива да позволяваме личните чувства да пречат на интересите на компанията.

— Аз самият едва ли бих могъл да се изразя по-добре, Алекс, поради което се надявах, че ще успея да ви убедя да заемете мястото ми в борда, след като вече няма да представлявате интересите на мистър Мартинес.

— Това е много щедро предложение, Седрик.

— Не, всъщност е доста егоистично, тъй като ако смятате, че можете да се справите, това ще гарантира стабилността и бъдещето както на „Барингтън“, така и на „Фартингс“.

— Да, разбирам.

— Освен хилядата паунда годишно, които получавате в момента като директор, „Фартингс“ ще ви плаща още толкова, за да представлявате интереса на банката. Но пък ще искам пълен доклад след всяко заседание на борда, което ще изисква да идвате в Лондон и да преспивате тук. Разбира се, всички разходи ще бъдат поети от банката.

— Това е изключително щедро от ваша страна, Седрик, но ще ми трябва малко време да си помисля — каза майорът, като явно се бореше с изникналия проблем.

— Разбира се, че ще ви трябва — съгласи се Седрик, който чудесно знаеше какъв е проблемът.

— Кога искате да знаете решението ми?

— До края на седмицата. Бих искал да решим въпроса преди общата годишна среща следващия понеделник. Първоначално смятах да помоля сина си Арнолд да ме замести, но това беше преди да си дам сметка, че може да се окажете на разположение.

— До петък ще съм решил.

— Много добре, Алекс. Веднага ще напиша писмо, потвърждаващо предложението, и довечера ще ви го пусна по пощата.

— Благодаря, Седрик. Определено ще го обмисля сериозно.

— Отлично. А сега няма да ви задържам повече, защото май казахте, че имате среща в Уестминстър, ако си спомням правилно.

— Точно така — каза Фишър, бавно стана и стисна ръката на Седрик, който го изпрати до вратата.

Седрик се върна при бюрото си, седна и започна да пише писмото си до майора, като се питаше дали предложението му няма да се окаже по-изкушаващо от онова, което несъмнено щеше да му направи Мартинес.

 

 

Червеният ролс-ройс спря пред галерия „Агню“ и дон Педро слезе и погледна витрината, където имаше портрет на мисис Кейтлин Нютън, прекрасната любовница на Тисо. Усмихна се, когато видя червената точка.

Усмивката му стана по-широка, след като влезе в галерията. Не от вида на толкова много великолепни картини и скулптури, а от изобилието червени точки до тях.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита жена на средна възраст.

Дон Педро се запита какво ли е станало с красивото момиче, което го беше посрещнало при предишното му идване в галерията.

— Искам да говоря с мистър Агню.

— Не съм сигурна дали е на разположение в момента. Може би аз ще мога да ви помогна.

— Ще бъде на разположение за мен — каза дон Педро. — В края на краищата това представление е мое — добави той и вдигна високо ръце, сякаш благославяше паство.

Жената бързо отстъпи назад и без нито дума повече почука на вратата на кабинета на мистър Агню и изчезна вътре. След секунди собственикът се появи и каза малко сковано:

— Добър ден, мистър Мартинес.

Дон Педро реши, че поведението му е проява на типичната английска сдържаност.

— Виждам, че продажбите вървят добре, но каква сума сте събрали дотук?

— Ако обичате да влезем в кабинета ми, за да поговорим насаме.

Дон Педро го последва през галерията, като броеше червените точки, но изчака вратата на кабинета да се затвори, преди да повтори въпроса си.

— Каква сума събрахте дотук?

— Малко над сто и седемдесет хиляди при откриването снощи, а днес сутринта се обади един джентълмен, за да запази двете картини на Бонар и Утрило, с които сумата със сигурност ще надхвърли двеста хиляди. Освен това от Националната галерия проявиха интерес към Рафаело.

— Добре, защото са ми нужни сто хиляди още сега.

— Боя се, че това е невъзможно, мистър Мартинес.

— Защо? Парите са си мои.

— Опитвам се да се свържа с вас от няколко дни, но вие бяхте на лов в Шотландия.

— Защо да не мога да си взема парите? — остро попита Мартинес. В тона му вече се долавяше заплаха.

— Миналия петък ни посети някой си мистър Ледбъри от „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс. Дойде с техния юрист, който ни нареди да прехвърляме всички събрани суми от продажбата директно на банката.

— Няма правото да го прави. Тази колекция е моя.

— Показаха редовни документи, подписани от вас, според които цялата колекция, изброена творба по творба, е гаранция срещу взет заем.

— Но аз върнах заема вчера.

— Юристът се върна малко преди откриването вчера вечерта със съдебна заповед да не прехвърлям пари на никого, освен на банката. Трябва да посоча, мистър Мартинес, че в „Агню“ не обичаме да правим бизнес по този начин.

— Веднага ще взема писмо, което ви освобождава от нареждането. Когато се върна, искам да ми връчите чек за сто хиляди паунда.

— С нетърпение ще ви очаквам, мистър Мартинес.

Дон Педро излезе от галерията, без да му стисне ръката и без да каже нито дума повече. Закрачи енергично към Сейнт Джеймс, а лимузината го следваше на няколко метра.

Когато стигна банката, дон Педро влезе и тръгна право към кабинета на управителя, преди някой да успее да го попита кой е и с кого иска да се срещне. Не почука, а нахълта направо вътре. Мистър Ледбъри седеше зад бюрото си и диктуваше нещо на секретарката си.

— Добър ден, мистър Мартинес — каза Ледбъри, сякаш го беше очаквал.

— Вън — каза дон Педро на секретарката и тя бързо излезе, без дори да погледне управителя.

— Какви игрички играете, Ледбъри? Идвам от „Агню“. Отказват да ми дадат парите от продажбата на личната ми колекция и твърдят, че вие сте виновникът.

— Боя се, че колекцията вече не е ваша — каза Ледбъри. — И то от доста време. Явно сте забравили, че я прехвърлихте на банката, след като увеличихме овърдрафта ви за пореден път. — Отвори горното чекмедже на малък зелен шкаф и извади една папка.

— А парите от продажбата на акциите ми от „Барингтън“? Сумата възлиза на повече от три милиона.

— Което ви оставя с овърдрафт — Ледбъри прелисти няколко страници в папката — от седемстотин седемдесет и две хиляди четиристотин и петдесет паунда в края на работния ден вчера. За да не ви поставям отново в неудобно положение, позволете да ви напомня, че наскоро подписахте и лична гаранция, която включва къщата ви в провинцията и онази на Итън Скуеър четирийсет и четири. И трябва да ви уведомя, че ако продажбата на колекцията ви не покрие сегашния овърдрафт, ще се наложи да ви попитаме с кой от двата имота желаете да се простите най-напред.

— Не можете да го направите.

— Мога, мистър Мартинес, и ако се наложи, ще го направя. И следващия път, когато се видим — каза Ледбъри, докато вървеше към вратата, — бъдете така добър да си запишете час при секретарката ми. Позволете да ви напомня, че това е банка, а не казино. — Отвори вратата. — Приятен ден, сър.

Мартинес се изниза от кабинета на управителя, помъкна се по коридора и излезе навън. Ролс-ройсът го чакаше отпред. Мартинес се запита дали все още притежава колата.

— Закарай ме у дома — каза той.

Когато изкачиха Сейнт Джеймс, лимузината зави наляво, спусна се по Пикадили и продължи покрай гара Грийн Парк, от която излизаше поток хора. Сред тях имаше млад мъж, който пресече улицата, зави наляво и тръгна към Албъмаръл стрийт.

Когато влезе в „Агню“ за трети път за по-малко от седмица, Себастиан възнамеряваше да остане там само няколко минути, колкото да прибере картината на Джесика. Можеше да я вземе още когато полицията го върна при галерията, но тогава умът му беше зает изцяло от мисли за заключената в килията Сам.

И сега беше разсеян, но не от мисли за спасяването на бедстваща девица, а от превъзходните произведения на изкуството, които бяха изложени. Спря да се възхити на „Мадоната от Богота“, която бе негова за няколко часа, и се опита да си представи какво ли е да напишеш чек за 100 000 паунда и да знаеш, че няма да го отхвърлят.

Стана му смешно, че „Мислителят“ на Роден е бил оценен на 150 000 паунда. Много добре помнеше как дон Педро беше купил статуята в „Сотбис“ за 120 000, което беше истински рекорд за Роден по онова време. Но тогава дон Педро си бе мислил, че в статуята има осем милиона във фалшиви банкноти от по пет паунда. Точно тогава бяха започнали неприятностите за Себастиан.

— Добре дошли отново, мистър Клифтън.

— Боя се, че пак аз съм виновен. Забравих да взема картината на сестра си.

— Така е. Тъкмо помолих асистентката си да я донесе.

— Благодаря, сър — каза Себастиан.

Заместницата донесе опакованата картина и мистър Агню внимателно провери етикета, преди да я предаде на Себастиан.

— Да се надяваме, че този път не е Рембранд — не успя да се сдържи Себастиан.

Нито мистър Агню, нито асистентката му се усмихнаха.

— И не забравяйте уговорката ни — каза само мистър Агню.

— Ако не продам картината, а я подаря на някого, ще разваля ли уговорката ни?

— На кого смятате да подарявате?

— На Сам. Като начин да кажа, че съжалявам.

— Нямам възражения срещу това — каза Агню. — Подобно на вас, аз съм сигурен, че мис Съливан никога няма да помисли да я продава.

— Благодаря, сър — отвърна Себастиан. После погледна творбата на Рафаело и каза: — Един ден тази картина ще бъде моя.

— Надявам се — каза Агню. — Все пак по този начин си изкарваме парите.

Когато Себастиан излезе от галерията, беше такава приятна вечер, че реши да отиде до Пимлико и да даде на Сам нейния „почакай и ще видиш“ подарък. Докато вървеше през парка „Сейнт Джеймс“, си помисли за посещението си в Гримсби през деня. Беше харесал мистър Бингам. И фабриката му. И работниците. Истински хора, вършещи истинска работа, както се бе изразил Седрик.

На мистър Бингам му трябваха около пет минути да подпише всички документи по прехвърлянето на акциите и още половин час да погълнат двете порции най-вкусна риба и пържени картофи във вселената, поднесени върху вчерашен брой на „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Малко преди Себ да си тръгне мистър Бингам му връчи буркан рибен пастет и го покани да пренощува в Мейбълторп Хол.

— Много мило от ваша страна, сър, но мистър Хардкасъл очаква да сложа документите на бюрото му преди края на работния ден.

— Добре, но имам чувството, че ще се виждаме по-често, след като вече съм член на борда на „Барингтън“.

— Нима сте член на борда, сър?

— Дълга история. Ще ви я разкажа, когато ви опозная по-добре.

Себастиан осъзна, че Боб Бингам е мистериозният човек, който не бива да се споменава до края на операцията.

С нетърпение очакваше да даде подаръка на Сам. Когато стигна жилищната й сграда, отвори входната врата с ключа, който му бе дала сутринта.

Мъж, скрит в сенките от другата страна на улицата, си записа адреса. Тъй като Клифтън бе влязъл със свой ключ, мъжът прие, че това е домът му. На вечеря щеше да каже на баща си кой е купил акциите на „Барингтън“, името на йоркшърската банка, извършила трансакцията, и домашния адрес на Себастиан Клифтън. Дори какво е обядвал. Спря такси и каза да го откара на Итън Скуеър.

 

 

— Спри! — извика Луис, скочи от таксито, изтича до вестникарчето и грабна броя на „Лондон Ивнинг Нюз“. Прочете напечатаното с големи букви заглавие „Жена в кома след скачане от «Нощният шотландец»“ и се усмихна. После се върна в таксито.

Явно някой друг също бе изпълнил нареждането на баща му.