Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (12)

9.

На следващата сутрин Карл стана късно. Знаеше, че не може да си позволи да го виждат в пълния с протестанти салон за закуска на хотела, така че хапна сандвич с бекон в кафенето на ъгъла на Лийсън стрийт и бавно тръгна към Фолс Роуд. Улицата беше пълна с купувачи, майки с колички, деца с биберони в устите и свещеници с черни раса.

Озова се пред „Волунтиър“ секунди след като съдържателят бе отворил вратата. Той го позна незабавно — човека с петарката — но не го показа. Карл си поръча пинта светло и плати с рестото от сандвича. Остана да пази бара до края на работния ден, като само на два пъти отскочи до тоалетната. Обядът му беше солен чипс. До вечерта изяде три сини пакетчета, които само засилиха жаждата му. Местните идваха и си отиваха; Карл забеляза, че един-двама не наминаха за питие, което го изпълни с известна надежда. Наблюдаваха го, без да го гледат. Часовете обаче се изнизваха, без никой да го заговори и дори да хвърли поглед към него.

Петнайсет минути след като обяви последни поръчки, барманът извика: „Господа, погледнете си часовниците“ и Карл изпита чувството, че е пропилял още един ден. Докато вървеше към изхода, дори си помисли дали да не мине към план Б — да премине на другата страна и да се свърже с протестантите.

Щом излезе на тротоара, пред него спря черен „Хилман“. Задната врата се отвори и преди Карл да успее да реагира, двама мъже го сграбчиха, хвърлиха го на задната седалка и затръшнаха вратата. Колата потегли незабавно.

Карл вдигна глава и видя младеж, който със сигурност не бе на достатъчно години, за да гласува. Държеше опрян в челото му пистолет. Единственото, което обезпокои Карл, бе, че младокът очевидно беше по-уплашен от него и толкова трепереше, че имаше голяма вероятност оръжието да гръмне не нарочно, а случайно. Можеше да обезоръжи момчето за миг, но тъй като това нямаше да послужи на целта му, не оказа съпротива, когато по-възрастният мъж от другата му страна върза ръцете му отзад и сложи превръзка на очите му. Същият мъж го претърси за оръжие и сръчно извади портфейла му. Карл го чу да подсвирва, докато броеше банкнотите по пет паунда.

— Там, откъдето идват, има много повече — каза Карл.

Последва разгорещен спор на някакво тяхно си наречие. Карл остана с впечатлението, че младокът иска да го убие, но се надяваше, че по-възрастният ще се изкуши от възможността да се добере до повече пари. Парите явно надделяха, защото Карл престана да усеща допира на пистолета в челото си.

Колата рязко зави надясно и секунди след това наляво. Кого се опитваха да заблудят? Карл знаеше, че просто обикалят, защото не биха се осмелили да напуснат католическата си твърдина.

Внезапно колата спря, вратата се отвори и Карл беше изхвърлен на улицата. Помисли си, че ако остане жив през следващите пет минути, може и да доживее до пенсия. Някой го сграбчи за косата и грубо го изправи. Удар в гърба го засили през отворена врата. Карл долови миризмата на изгоряло месо от някаква задна стая, но подозираше, че храненето не влиза в дневния ред.

Замъкнаха го по стълби в стая, която миришеше на спалня, и го бутнаха да седне на твърд дървен стол. Вратата се затръшна и Карл остана сам. Или не? Предположи, че е в тайна квартира и че някой старши, може би дори командир на района, сега решава какво да правят с него.

Не можеше да прецени със сигурност колко време го оставиха да чака. Сякаш изминаха часове — всяка минута се изнизваше по-бавно от предишната. Накрая вратата рязко се отвори и Карл чу най-малко трима души да влизат в стаята. Единият започна да обикаля стола.

— Какво искаш, англичанино? — попита грубият обикалящ глас.

— Не съм англичанин — каза Карл. — Германец съм.

Последва дълго мълчание.

— Какво искаш, швабо?

— Имам предложение за вас.

— Подкрепяш ли ИРА? — попита друг глас, по-млад, по-страстен, но без авторитет.

— Пет пари не давам за ИРА.

— Тогава защо рискуваш живота си, като се опитваш да ни намериш?

— Защото, както казах, имам предложение, което може да ви се стори добро. Така че те съветвам да се размърдаш и да доведеш някой, който може да взема решения. Защото имам чувството, момченце, че майка ти още те учи как да сядаш на гърнето.

Получи юмрук в устата, последван от шумна гневна размяна на реплики. Няколко гласа говореха едновременно. Карл усети как кръвта се стича по брадичката му и се приготви за втори удар, но той така и не дойде. По-възрастният мъж явно бе надделял. След малко тримата излязоха и вратата се затръшна. Този път обаче Карл знаеше, че не е сам. След толкова време с превръзка на очите бе станал по-чувствителен към звуци и миризми. Мина поне час, преди вратата да се отвори отново. В стаята влезе човек, обут в обувки, а не в ботуши. Карл усети как новодошлият спря съвсем близко до него.

— Как се казвате? — попита културен глас почти без акцент.

Карл предположи, че гласът е на мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет. Усмихна се. Макар че не можеше да го види, това беше човекът, с когото бе дошъл да преговаря.

— Карл Лунсдорф.

— И какво ви води в Белфаст, мистър Лунсдорф?

— Нуждая се от помощта ви.

— Какво имате предвид?

— Трябва ми някой, който вярва във вашата кауза и работи в „Харланд и Волф“.

— Сигурен съм, че вече знаете, че малцина католици могат да намерят работа в „Харланд и Волф“. Там не се допуска всеки. Боя се, че сте били напразно път дотук.

— Има неколцина католици, наистина внимателно проучени, които работят там в специализирани области като електрически системи, тръби и заваряване, но само когато ръководството не може да намери протестанти с необходимите умения.

— Добре сте информиран, мистър Лунсдорф. Но дори да намерим човек, който да поддържа каузата ни, какво очаквате от него?

— „Харланд и Волф“ току-що спечелиха поръчка от „Барингтън Шипинг“.

— За строежа на луксозен лайнер на име „Бъкингам“, да.

— Е, сега вие сте добре информираният — каза Карл.

— Едва ли — отвърна възпитаният глас. — Чертежът на бъдещия кораб беше публикуван на първите страници на местните вестници в деня след подписването на договора. Така че, мистър Лунсдорф, кажете ми нещо, което не зная.

— Работата по строежа ще започне следващия месец, като корабът трябва да бъде предаден на „Барингтън“ на петнайсети март шейсет и втора.

— И какво се надявате, че можем да направим ние? Да ускорим строежа или да го забавим?

— Да го спрете.

— Трудна задача, като се има предвид колко подозрителни очи ще следят работата.

— Трудна, но ще си струва.

— Защо? — обади се грубият глас.

— Да кажем просто, че представлявам конкурентна компания, която би искала да види „Барингтън Шипинг“ със сериозни финансови затруднения.

— И как ще си спечелим парите? — попита възпитаният глас.

— Според резултатите. Договорът изисква строежът на кораба да се извърши на осем етапа, като за всеки етап има определен срок. Първият етап трябва да бъде приет от двете страни най-късно до първи декември тази година. Предлагам ви по хиляда паунда за всеки ден от забавянето на строежа. Тоест ако той се забави за година, ще ви платим триста шейсет и пет хиляди паунда.

— Зная колко дни има в една година, мистър Лунсдорф. Ако приемем предложението ви, ще очакваме аванс в израз на „добра воля“.

— Колко? — остро попита Карл, който най-сетне започна да се чувства като равнопоставен събеседник.

Двамата мъже си зашепнаха.

— Мисля, че двайсет хиляди могат да ни убедят, че сте сериозни — каза възпитаният глас.

— Дайте ми банковата си сметка и ще ви прехвърля цялата сума утре сутринта.

— Ще поддържаме връзка — каза възпитаният глас. — Но не и преди да обмислим предложението ви по-внимателно.

— Но вие не знаете къде живея.

— На Итън Скуеър четирийсет и четири в Челси, мистър Лунсдорф. — Сега беше ред на Карл да замълчи. — И ако се съгласим да си сътрудничим, гледайте да не правите честата грешка да подценявате ирландците, както правят англичаните вече близо хиляда години.

 

 

— Как успяхте да изпуснете Лунсдорф?

— Изплъзна се на сержант Робъртс в „Хародс“.

— Понякога ми се иска и аз да го направя, когато пазарувам с жена си — каза секретарят на кабинета. — А Луис и Диего Мартинес? Те също ли се измъкнаха?

— Не, но се оказаха просто димни завеси, които да ни отвличат вниманието, докато се измъква Лунсдорф.

— Колко време го нямаше?

— Три дни. Върна се на Итън Скуеър в петък следобед.

— Едва ли е пътувал надалеч за това време. Ако си падах по залаганията, щях да заложа на Белфаст, като се има предвид, че през последния месец е прекарал няколко вечери в пиене на „Гинес“ в ирландската кръчма на Пикадили.

— А Белфаст е мястото, където строят „Бъкингам“. Но аз все още не мога да разгадая какво е намислил Мартинес — каза Скот-Хопкинс.

— И аз. Но мога да ви кажа, че неотдавна той депозира малко над два милиона паунда в клона на „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс и незабавно започна да купува още акции на „Барингтън“. Скоро ще е в състояние да постави втори директор в борда.

— Може би планира да овладее компанията.

— За мисис Клифтън идеята Мартинес да управлява семейния бизнес ще е наистина унизителна.

— Но Мартинес може да изгуби цяло състояние, ако опита подобно нещо.

— Съмнявам се. Той несъмнено има план за непредвидени обстоятелства, но проклет да съм, ако имам представа какъв е той.

— Можем ли да направим нещо?

— Не много, освен да чакаме и да се надяваме, че някой от тях ще направи грешка. — Секретарят на кабинета допи питието си и добави: — В подобни моменти ми се иска да бях роден в Русия. Вече щях да съм шеф на КГБ и нямаше да ми се налага да си губя времето с играене по правилата.