Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (23)

23.

Беше минало малко повече от година след сватбата им и след сватбеното им пътешествие в страната на вечния студ и на кошмарните ангини. Пролетта беше дошла отново в Биргинтън и годишният панаир завладя улиците на нейното детство. Корин попита Джак дали ще отидат и той отначало каза „може би“, после „ще видим“. Тя му се примоли и той й отговори: „Добре. За да ти доставя удоволствие.“ О! Корин обожаваше въртележките с кончета и миризмата на пържени картофи, която й се струваше толкова различна от онази, която бе сервирала в ресторанта на Теди.

Лапаше ненаситно захаросани ябълки, червени и хрупкави, и облаци от захарен памук — лепкав и лек. Родителите им имаха навика да дават на децата по няколко дребни монети, за да се забавляват на воля през тези празнични дни. За да се превиват от смях, когато въртележката ги отнесе в свят на шум, викове и песни.

Джак се съгласи и за една цяла вечер Корин щеше да напусне потискащата тишина на голямата бяла къща, за да обиколи уличките със сергиите заедно с него. О, беше се надявала на толкова много неща. Беше очаквала толкова много забавления! Представяше си, че ще преоткрие усещанията от детството, че ще срещне познати. Ще прегърне приятелките си. Ще се види със сервитьорките на Теди, с Лени също. Не, с Лени нямаше да се види, защото той си бе стегнал багажа и се бе преместил в Лондон.

Хванала Джак под ръка, Корин срещна някогашни познати, усмихна се на приятели (приятели ли?) от колежа, които я бяха погледнали завистливо, и без да се спрат, отминаха, преструвайки се, че не са я познали… Живот. Корин се вкопчи в ръката на Джак, който мърмореше, че не обича празниците. Но беше влюбен и правеше усилия за „моята красавица“. Купи й пържени картофи, захарен памук и най-накрая хубава червена ябълка, върху която едно съвсем мъничко паяче беше попаднало злощастно върху глазурата и се мъчеше да отлепи крачетата си.

— Виж, Джак!

— Какво?

— Паячето! Залепило се е! Щом вдигне двете крачета, другите две се залепват и…

Корин се опита внимателно да го освободи, но Джак сграбчи ябълката и смачка насекомото между пръстите си. Безмилостно, без да му даде никакъв шанс. Около тях имаше толкова много шум, че младата жена не долови дори едно „пук“, но по странен начин това „пук“ изкънтя болезнено в ушите й.

— Вземи! — Подаде й ябълката на лепкава дръжка.

Но при първото кошче за боклук тя изхвърли ябълката — „пук“.

— Видях те.

— Вече не я искам.

Джак поклати глава и се спря до бараката, за да стреля с пушка. Спука един по един всички балони, които подхвръкваха като ужасени птички в прекалено малка клетка. Спечели три игри, уцелвайки право в мишената всеки път, аплодиран от зяпачите, татуирания шеф и пъпчивия му син. Спечели огромен щраус, който заразмахва енергично.

— Какво? Сладък е.

— Не искам да се влача с някакво си пиле.

— Това не е пиле, а щраус!

— Грозна птица. Грамадна и страшна. Нашият син ще се радва ли на това уродливо нещо?

Плюшеното същество беше гадно, да, но и смешно. Корин би предпочела да го връчи на по-малките си братя, които щяха да го подложат на по-авантюристични приключения преди финалния скок в кофата за боклук, или на Тими, който искаше да отлети по света. Но това нещо, щраусът, не летеше. Знаеше да прави само едно — да си заравя главата в пясъка. Джак имаше право. Щраусът беше смешен.

— Хайде! Връщаме се.

— О! Джак! Моля те, не сме се возили още на влакчето на ужасите.

— Не обичам влакчетата на ужасите.

— Но аз ги обожавам! Моля те! Моля те, Джак!

Корин настояваше и дърпаше своя съпруг за ръката да отидат при нейното влакче. Усмихваше се и умоляваше. И той отстъпи. Онази вечер тя изпита неудържимо желание да се потопи отново в усещането, че е понесена от вълшебство, за да зърне хиляди прекрасни неща, но влакчето спираше точно в най-хубавия момент и тогава се втурваха да купят още един билет.

Джак се съгласи. И Корин се разсмя. О! Наистина се смя. Крещя от страх и от радост. Косите й се развяваха. Почувства се свободна за няколко минути.

Но Джак не купи втори билет.

Слязоха от влакчето толкова бързо, че за зла участ Корин се подхлъзна. Младият мъж зад нея я хвана. По рефлекс. И се усмихна любезно. Младата жена също. Но Джак сграбчи човека за рамото.

— Не заглеждай жена ми! Чу ли? Да не си я докоснал повече. Разбра ли?

В момента Корин се почувства горда. Така беше. Помисли си, че съпругът й я защитава като герой от романите, че Джак ще се сражава за нея.

Но като истинска глупачка обърка ревността с честта. И си зарови главата в пясъка като щраус, когато напуснаха панаирния комплекс.

Джак бутна жена си в колата и затръшна вратата толкова силно, че тя подскочи. После заобиколи като бесен новия си тъмночервен ягуар.

Без да каже дума или да я погледне, запали мотора и от радиото се разнесе мелодия, която грабна Корин. Само два или три акорда на пианото и един глас. Вълнуващ като случайна среща. Наведе се, за да слуша, но песента бе прекъсната от тъпа реклама за още по-тъпа марка алкохол.

Тя попита:

— Чу ли?

— Какво? — кресна гневно съпругът й.

— Песента по радиото. Знаеш ли кой пее?

Той извърна глава към нея и Корин не позна очите му. Рязко изключи радиото и каза, че не му пука кой пее тази противна песен. Младата жена не се вслуша в инстинкта си и не си замълча, ами настоя глупаво:

— Все пак песента е ху…

Без да разбере как и защо Джак неочаквано я зашлеви. Тя извика неволно. И после… преди да осъзнае какво се бе случило току-що, преди да й дойде наум, че трябва да го изгони, той започна да я умолява горещо да му прости. Бил вбесен заради онзи тип преди малко. Не можел да се контролира, защото бил изморен. Работел толкова много, за да я направи щастлива… Джак продължи да се извинява. Закле се, че не бил на себе си… О! Обичал я толкова много… че когато друг я докоснел, полудявал… Никой нямало да я обича колкото него… Обеща, че това повече няма да се повтори. Нещата щели да се оправят, щом им се роди дете. Представял си я като майка. Хората си я представяли като майка. Да, трябваше да роди дете. Един син.

Изминаха седмици и месеци. Корин повече никога не чу мелодията. Бяха само два или три акорда на пиано… Но я приласкаха и загърнаха по странен начин. Появяваха се и изчезваха, и всеки път оставяха следа. О! Корин знаеше много добре защо. Изваждаха от забрава мечтите й. За да се напише тази музика, е необходима дълбока чувствителност…

А може би си е въобразила? Една толкова хубава мелодия е като любовните истории от нейните книги… „Подобно нещо не съществува. По-добре да изхвърля всичко на боклука заедно с уродливия щраус. Ами ако човекът, който е написал тази песен, лъже? Ами ако е измамник, който дрънка, за да се хареса? Ами ако майка ми е права“ — мислеше си тя.

Тогава Корин като прилежна ученичка положи огромни усилия да свикне със „странностите“ на съпруга си. На Джак не му беше приятно тя да гледа нещо или да чете. Още по-малко да сяда пред компютъра и да излиза сама с колата, която й бе подарил. Той проверяваше километража и винаги задаваше въпроси „защо това“ и „защо онова“, „защо този“ и „защо онзи“.

— Какво ти става, защо гледаш това глупаво шоу?

— Забавно е.

— Защо? Защото водещият има хубава мутра ли?

— Това няма нищо общо.

— Харесваш ли го?

— Не, Джак.

— Виж какви глупости говори! С това ли ще си губиш времето?

— Не, Джак.

— Направи ми удоволствие, изгаси телевизора. Не си толкова глупава, Корин.

Каза си, че вината не е негова. Шоуто беше наистина тъпо. Но с течение на времето младата жена престана да включва телевизора, после и радиото, за да чува хрущенето на ситните камъчета по пътеката, което издаваше идването на съпруга й. И през ум не й минаваше, че Джак ще й посегне отново. Но се случваше. Не много често. Поне в началото. А той твърдеше неизменно, че било от любов.

А тя не казваше нищо.

Не знаем защо приемаме нещата. Може би защото идват незабелязано. Малко по малко. Безшумно. Защото може би не ги очакваме ли и не си даваме сметка? Или защото са толкова ужасни, че не ни се вярва?

Когато човек е млад и сам през целия проклет ден в грамадна къща, без приятели и без близки, с които да говори, въпреки че е презадоволен, има живи родители и братя, тогава се чувства далеч от всичко. Отдалечен е от всичко. Тогава забравя за човешкото общуване. Страхува се да се изказва. Мисли си, че не знае нищо. В такъв случай какво може да направи, за да се примири?

Корин почти не виждаше близките си, дори и Тими. Той беше вече във възрастта, когато се тича след момичета. Преди да хукне след мечтите си. Другите й братя бяха винаги съгласни с Джак, защото имаше най-хубавата кола от всички техни познати. Понеже им бе зет, като че ли и колата му донякъде беше тяхна. Освен това всички момчета знаеха, че момичетата не познават живота. Още повече момичета като Корин. О! Де да беше слушала младата руса жена какво говори Джак! Не каза ли след панаира, че „няма да се повтори, не се ли закле, че «никога няма да се повтори»? Винаги трябва да се внимава в думите, които хората изричат.

… Ако знаех, щях да замина още в същия ден на другия край на света и да оставя Джак с глупавия щраус“ — си помисли Корин, като се видя в огледалото — „изгубена“ и много бледа. Раната на пръстта й се отвори внезапно и й се зави свят. Повдигна й се отново дотам, че се спусна към тоалетната и коленичи.

„Какъв избор ми остава сега?“