Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (141)

23.

Имаше дни, когато изтощението му пречеше да упражнява паметта си. Дни, когато не виждаше нищо, освен карето на прозореца, което от черно ставаше синьо, после избледняваше повече или по-малко и пак ставаше непрогледно черно. Дълги дни, когато гласът на Корин заглъхваше в далечината и го обземаше чудовищен ужас. Противни дни, когато се събуждаше облян в пот, и други, когато бе убеден, че са последните.

Имаше толкова много дни, когато Кайл беше сам в леглото… Без музика. Без ноти. Без образи. Сам.

Идваха и такива дни, когато не заспиваше дори за секунда, дни, които го убеждаваха, че краят е близо. Ще бъде смазан и изтребен като насекомо, от което искаме да се отървем. Беше дъждовен ден, безкраен, когато не се различава утрото от следобеда. Един от онези дни, когато времето стачкува, когато всички клоуни по земята хленчат, от онези дни, когато човек забравя дори съществуването на слънцето.

Което… без всякаква причина прогони облаците, сякаш им е ударило шамар, за да ги разкара. Звездата проточи дългите си лъчи, колкото е възможно по-надалеч, и още малко по-далеч… чак до Сан Франциско, където обходи всички улици и всички домове, за да попадне в стаята на Кайл. Можеше да реши да си почине на възглавницата, но очерта на стената сенки и форми, които болният прецени като окаяни.

Слънцето не се обезкуражи и продължи пътя си. Кайл проследи с поглед разпростирането на лъчите върху стола, чийто хром заискри… върху праха по телевизора, който гледаше понякога с изключен звук… и видя как попадна върху триъгълния календар на Джет.

Когато барабанистът му го подари, Кайл благодари, без да погледне нито една от снимките. Съмняваше се, че са чак толкова хубави, понеже всеки от посети телите му се прехласваше пред тях. Лъжеха, че били отражение на рая, все пак земният. Понякога му се струваше, че му се присмиват, но беше прекалено слаб да протегне ръка и да ги хвърли в боклука.

И когато днес слънцето кацна с дръзка настоятелност, Кайл осъзна, че твърде дълго е бил затворен в тази стая, очаквайки инжекции, трансфузии, хапчета, и не на последно място Джейн, Став, Джет и Патси. И останалите… Понасяше всичко, без да се оплаква, и гледаше как сестрите разгръщат страниците на това проклето нещо с учтива стеснителност. Усещаше как го изпълва ням гняв и се надигаше мъчително, тласкан от мисълта, че няма да понесе още дълго всичко това. Мъката на другите и лечението. Своя гняв на обречен, разстрелян в разцвета на живота си и… липсата на Корин.

Кайл ненавиждаше Джет, че му даде този отвратителен календар, тъжен до смърт. Протегна ръка да го сграбчи и да го запрати в стената. Ала в момента, когато пръстите му го достигнаха, забеляза едно съвсем мъничко паяче, което се грееше на слънцето, ококорено всред бели пясъци. Иди, че разбери защо не сграбчи календара и защо очите му се спряха на страницата. След това погледът му се плъзна към обяснителната бележка. Към наименованието на снимката и името на плажа.