Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (43)

20.

— Колко е часът?

— Обяд е — отговори Патси.

Тя седеше на фотьойл, беше протегнала крака и ги бе подпряла в края на леглото. Ботушите й бяха кални и мокри. Но на подобни незначителни подробности не обръщаше внимание. Гледаше го вторачено, докато той се взираше в тавана — много висок и много бял. Несравнимо по-блестящ от снега в града и несравнимо по-тъмен от кристалния полилей, чиито крушки светеха ярко. Също като Патси. Която според Кайл беше много красива. Без да сваля поглед от него, тя обясни, че хотелът е от осемнайсети век и че реставрацията на корнизите на тавана е извършена от френски майстори, които взели такъв хонорар, че направо одрали собственика — някакъв милиардер. Той от своя страна решил, че е полезно да съобщи този факт на първата страница на рекламната брошура.

— Без да говорим за стенописите във фоайето и в коридорите, реставрирани от италианци. Но като гледам физиономията ти, се досещам, че не си могъл да ги оцениш.

Кайл не отговори.

— Кога пристигна?

— Вчера. Когато ти не беше тук — подчерта той.

Тя поклати глава.

— Къде беше?

— Не съм от жените, които чакат.

— Това вече го знам, Патси.

— Защо да чакам, като знам, че ще се разправям отново с едно зомби?

— Наистина ли мислеше, че нямаше да замина?

— Това какво промени? Даже на погребението не си отишъл.

— Трябваше да се върна в Сан Франциско.

— Отговор на глупак, Кайл. Повтарям: какво се промени с факта, че отиде? Джейн щеше да се справи отлично с документите вместо теб. Има пълномощно от теб.

— Трябваше да видя с очите си името му на гроба.

— Като че ли това не можеше да почака.

— Патси, по дяволите! Концерт не е пропаднал. Нищо не сме пропуснали…

— Не, не сме. Но ти се връщаш и спиш почти двайсет и четири часа като умрял.

Кайл взе ушанката, която се беше изхлузила от главата му, и я запрати по нея. Тя си я нахлупи и каза, че ако са истински професионалисти, трябва да репетират поне малко преди концерта тази вечер.

— Ти къде беше? — попита той отново.

— Където си поискам, както щеше да ти каже Стив. Това засяга само мен.

— Аз живея с теб.

— Аз живея с една сянка — отговори тя на секундата.

Кайл не се защити, сдържа се. Тя имаше право. От колко време не бяха общували истински? О! Сексът още беше на ниво. Алхимията на тяхната работа — също. Но тази вечер, като подхвърли, че живее със сянка, Патси посочи точно онова, което подмолно се бе промъкнало между тях, когато бяха само двамата. Кайл предпочиташе тишината. Тя — скандали и интервютата, за които Кайл знаеше, че са опасни. Наистина на моменти, при някои обстоятелства, Кайл ставаше сянка на себе си. А пък Патси не обичаше да раздава юмруци напразно. Тя стана.

— Казах ти да не ходиш.

— И какво още каза?

— Казах ти, че ако ме беше послушал, нямаше да отидеш на погребението и нямаше да бутнеш онова хлапе. По дяволите!

Кайл се надигна.

— Патси, моля те. Това е последното нещо, което искам да чуя.

— Аз също, представи си. Само се надявам родителите да не разгласят случая.

— Не е там въпросът.

Той не се подразни. Беше в реда на нещата Патси да попита. Говореше от името на другите и съобщаваше в резюме разговорите по време на неговото отсъствие. Измъкна се от леглото и отиде в банята. Тя го последва.

— Убеден съм, че онези хора не знаят кой е онзи човек и какво е заниманието му. Той не съществува за тях — каза Кайл.

Патси го погледна изненадано. Той отговори срещу отражението й в огледалото:

— Ще се договорим. Няма причини за притеснение.

Тя каза, че отива при другите.

— Поръчай да ми донесат кафе.

— По дяволите!

След като се изкъпа, Кайл намери чаша студено кафе на нощната масичка. Не беше израз на благосклонността на Патси, а по-скоро доказателство, че е забравила. Ушанката, която беше на пода, свидетелстваше, че тя няма нужда от нея, докато на него постоянно му беше студено. Изпи две хапчета и взе ушанката, преди да отиде в апартамента на Стив, който винаги служеше за конферентна зала. Равносметката беше поразителна. Ярките стенописи по твърде дългия коридор бяха поразителни. Пухкави ангелчета върху още по-пухкави облаци водеха странна битка с натруфени дяволчета пред погледите на пастирка и ловец, чиято червеникава коса беше къдрава като руното на овните. Кайл си помисли, че италианските реставратори навярно са имали изострен апетит, понеже бузите на девойчето бяха кръгли и розови като праскови. Стомахът му се сви и му се прииска нещо повече от чаша студено кафе. Забърза и нахлупи ушанката.

Другите трима членове на групата гледаха някакъв руски политически дебат със скръстени ръце и погледи в празното пространство. Патси бе опънала кръстосаните си крака на ниската масичка.

Той седна на свободния фотьойл и разказа всичко, което не беше споделил по телефона. Описа точно всяка подробност. Зеления блузон на Малкълм, неговите ръкавици с надпис „Спайдърмен“ и чорапите му с хубава синя паяжина на червен фон. Описа им сержант О’Нийл и това, че коланът сигурно го стягаше ужасно. За острата миризма в манипулационната, където медицинските сестри му изпомпаха литър кръв. Всичко. С изключение на чувството, което изпита към Корин. С изключение на нея. На онова, което бе пробудила дълбоко в душата му. То бе класифицирано „строго секретно“. Досие без име, заключено в най-потайното кътче на сърцето му. Досие, което бе достъпно само за нея и само за него. Нашата тайна.

— И защо е пуснал ръката на майка си, тази тъпа майка? — попита Джет.

— Видял катеричка. Но ченгето каза, че намерил топка.

— Хлапето лъжец ли е? — попита Патси.

— Не му пука, след какво е тичал.

— Искаш да кажеш „на мен не ми пука, след какво е тичала майката“ — присмя се Патси.

— Не остава нищо друго, освен да се ликвидират всички катерички по земята, та да си отдъхнат майките — намеси се Стив, за да разведри атмосферата.

— Майната ти, Стив!

— Какво?

— В кой свят живееш, Стив? — нападна го Патси, повишавайки тон. — Реалността за теб нищо ли не значи?

„Реалността — помисли си Кайл. — Чия реалност? Моята ли? Твоята ли? Тази ли, която ни обрича на абсолютно безсъние?“

— Защо винаги трябва да вдигаш скандали, Патси?

— Защото си въобразяваш, че там аз…

— Пресата няма да бъде информирана — прекъсна я той, — ако това те измъчва. Сержант О’Нийл ми обеща, че ще бъде дискретен.

— Ами болничният персонал?

— Не съм раздавал снимки с автографи и никой, освен ченгето…

— Какво е мнението на Чък? — прекъсна го Джет.

Той не отговори, вместо това ги изгледа един по един. Помисли си за ръкавичките с един пръст на Малкълм и разбра, че ще поръча да му изпратят. Стив взе думата:

— Чък предполага, че ще трябва да се изръсим с тлъст чек.

— Вие нямате нищо общо. Бях сам в колата. Мислете каквото си искате, беше истинско нещастие, но все пак само… гаден инцидент. Дори пресата да надуши, нищо скандално няма да открие. Бях трезвен и според заключенията на ченгето почти не съм имал шанс да избегна удара. Чък знае какво прави. А пък аз му имам доверие.

— Значи няма да има съд.

— Не. Логично е.

— Логично ли? — настоя Патси.

— Не е в интерес на никого. Засяга само мен. Точка по въпроса.

Разпитът, на който го подложиха, и тяхното любопитство не шокираха Кайл. Една група е предприятие със свой образ, разговори, обсъждания, противоречия, за да се развива.

— Сега говорим за нещата, които ни засягат — заключи Джет, избутвайки краката на Патси. — Не каза ли, че имаш една-две идеи?

— Да.

— Дай да видим какво се е родило в главата ти.

Кайл тръгна да донесе бележника си, без да обръща внимание на фреските. Върна се с китарата. Настани се на стол и изсвири първото парче, което бе композирал в самолета, после другите две.

— Къде ги написа? — попита Стив.

— Седнал на тоалетната чиния в самолета. Ще излезе ли нещо според вас? — попита притеснено.

— От първото — да — потвърди Патси и стана. — От второто може би. Но последното можеш да го пуснеш направо в тоалетната чиния.

— Защо?

— Мноооого тъжно. Прекалено сълзливо.

— Не съм съгласен — възрази Джет. — Първите две ми харесаха. Третото… на третото ще му направим един хубав лифтинг.

— Лифтинг, дрън-дрън! По-добре в тоалетната чиния — държеше на своето Патси. — Докато съм жива, никога няма да го изсвиря.

Другите не казаха нищо, но се подсмихнаха тайничко. Непрекъснато чуваха това, „докато съм жива“. Знаеха всичките му аспекти. „Докато съм жива, няма да нося розово с изключение на обувките“, „докато към жива, няма да готвя, още по-малко да пера“, „докато съм жива, няма да гладя друго, освен моите парцали“…

— Ами ти, Стив? — попита Кайл умника на групата.

— И трите парчета ми харесват. Даже последното. Струва ми се, че ще излезе…

— Стив, ти си женчо.

— Не още. Но си падам по жени. Това е музика, която жените харесват. Все пак „нормалните“, не като Патси, която ни проглушава ушите с нейното, „докато съм жива“ от години…

Тя му отправи усмивка, с която можеше да унищожи цял полк, и заяви, че те имат късмет с нея, понеже нейното чувство за хумор не можело да се сравнява с това на по-голямата част от „нормалните“ жени, и че трябва да потеглят. Че времето напредва и концертът тази вечер няма да ги чака. Обърнаха се към Кайл.

— Става. Във форма съм.

— Вземи още един душ и изпий литър кафе.

— Май имам нужда главно от храна — каза той.

— Какво ти се хапва?

— Все ми е едно. Нищо не съм ял до този момент. Вие ядохте ли нещо вкусно?

— Студени равиоли! — разсмяха се те.

— Останаха ли?

Всички се приготвяха, докато Кайл нагъваше някакво ястие, което си поръча. Би предпочел равиоли пред това месо с гадни картофи — недоварени и студени.

— Кажи сега — попита Стив на ухото му, като останаха сами в коридора.

— Какво?

— Когато Джет те попита преди малко какво се е родило в главата ти, той се лъжеше, защото не е от главата. От сърцето ти е.

— Това въпрос ли е, Стив?

Той се усмихна:

— Защо ли те питам?

— Вярваш ли, че ще станат?

— Напълно.

— Патси никога няма да се съгласи.

Стив се разсмя.

— Откога обръщаме внимание на „докато съм жива…“ на Патси?

После прибави, че стюардесите сигурно са били много красиви, за да напише такава музика в тоалетната на самолета.

— Хубавки бяха, да.

— От онзи тип, който харесвам ли?

— Стив, ти харесваш всички жени.

— Едно малко уточнение, Кайл. Харесвах.

— Как е Лайза?

— Върна се в Мексико — отговори той и прегърна през раменете приятеля си. — С коя авиокомпания летя?

— Авиокомпания „Сънища“.

— Аз имам предпочитания към авиокомпании като „Материя“ или „Секс“.

Кайл се усмихна. Стив се закова на място. Вторачи се в грамадния стенопис. Посочи бузките на пастирката. После — издутата й поличка.

— Чудя се дали италианските реставратори със същото усърдие са изрисували това апетитно задниче в същия розов цвят като бузите.

— Питай шефа — посъветва го Кайл.

— Шефа ли? Кой шеф?

— Онзи, който дирижира оркестъра. Хайде, тръгвай. Чакат ни.