Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (133)

15.

Това беше последният концерт от турнето и щеше да се състои по традиция в Ню Йорк, както първият. Между двете мина много време. Всеки път спектакълът се обновяваше. Във всяка страна. За Кайл оставаха неизменни само онези напрегнати секунди, когато излизаше на сцената и сграбчваше тълпата с един поглед. Мигът беше неповторим. Божествен. Несравним с нищо.

Но днес, шейсет минути преди трескавата екзалтация, той си мислеше, че ще гледа косите на момичетата от първите редове. Просто така. Просто за да… Но нито една нямаше да има грацията на Корин. И никоя никога нямаше да бъде Корин. Тогава какво ще прави с цялото това време, което се простираше пред него? Обмислил ли бе бъдещето?

Не, той нямаше никакъв план. Също както нямаше никакви новини от младата жена. Това беше факт. Защото ако имаше, щеше да се храни с повече апетит и да пее не толкова ожесточено. Но тя остана вярна на своето обещание, не потърси никого. Нито Джейн, нито своя адвокат, нито Тими, нито родителите си. Нито Кайл. Най-вече Кайл… и колкото повече седмици минаваха, толкова повече се убеждаваше, че известие няма да дойде. Никога.

Тогава погледна колко е часът на мобилния телефон, по същата причина установи, че няма нито едно съобщение, и отиде под душа в сутерена на Медисън Скуеър Гардън. Искаше да се изкъпе и да дойде на себе си. Внезапно така му се зави свят, че се свлече на колене.

„Корин изчезна и кръвта ми изчезна“ — помисли си.

Ако младата руса жена бе останала в Ню Йорк! Щеше да види афишите. Може би щеше да се изкуши да види Кайл на сцената. И може би щеше да каже името си на служителите, които пазеха зад кулисите. Щеше да настоява, че е важно. „Аз съм Корин…“ Човекът щеше да съобщи и животът им щеше да се промени. Без съмнение щеше да се промени.

Жестокият световъртеж поразмина. Малко по малко успя да различи линиите под ъгъл, които образуваха плочките на пода. Светлината стана особено силна. Помисли си, че не се е нахранил достатъчно. Изправи се, спря водата и се отдръпна от душа.