Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (93)

10.

Кайл напусна Корин малко след три часа сутринта, когато бебето проплака. Да, беше време да си отиде в своята стая. Колкото до съня… Как да заспи? След онова, което тя му каза, и след онова, което той изпита. Твърде много гняв и много, твърде много емоции.

Мина пред стаята на сестра си и понеже вратата беше открехната, почука. Тя отвори с телефон до ухото си. Гласът й звучеше „в тоналността на разговор с Дан“. Кайл се отпусна на дивана и се заслуша разсеяно в последните несвързани изречения на техния разговор.

— Къде е в този час? — попита той, когато сестра му остави слушалката.

— На работа.

Тя вдигна рамене и каза, че Дан ще дойде утре.

— Ами ти, къде беше?

— С Корин.

— И?

— И нищо. Говорихме си…

— Тя какво ти каза? — попита Джейн, тъй като не искаше да издава какво й е доверила младата жена.

Кайл втренчено изгледа сестра си.

— Разказа ми за детството си, за срещата си с Негодника. За децата си. За своята изолация. За самотата си… и за червената светлинна на магнетофона. За „останалото“ не навлезе в подробности.

— На много жени не им се удава да го изразят с думи. Трябва да мине време, за да го разберат, да приемат фактите… и трябва да мине време, за да започнат живота си отново.

Кайл и Джейн се загледаха. Знаеха по-добре от всеки друг, че да си върне човек душевното равновесие, означаваше да забрави. Това беше невъзможно. Кайл отметна назад косата си и каза:

— Направо съм съсипан. Би трябвало да…

— Казали сме си всичко това, Кайл.

Тя седна до него на дивана. Усети студения му гняв, но също и останалото. Той протегна краката и ръцете си и дълбоко въздъхна. О! Знаеше много добре това, за което тя си мислеше.

— Отговорът е „може би“ — потвърди той, като затвори очи.

— Отиваш натам, където не бива да ходиш.

— Джейн, млъкни, моля те.

— Не ми харесва, когато говориш така.

Той отвори очи, напомни й, че е любовница на Дан почти дванайсет години, но никога не е казал каквото и да било.

— „Не избираме кого да обичаме“. Това са твои думи, нали?

Тя не се изненада от отговора му.

— Ами Патси?

Той отбеляза един такт и изрече със своя нисък глас:

— Патси ли… в резюме ние сме във фаза на обмисляне на нашето бъдеще. Не става въпрос за професионално бъдеще, бъди сигурна.

— Заради Корин ли?

— Патси не знае нищо за Корин.

Джейн можеше да намекне, че не бива да се доверява на неизказаните неща, на прикритите, на премълчаните… но тя също замълча.

— Тази криза е по-сериозна от останалите.

Той сложи ръце зад тила си и въздъхна отново.

— Защо не ми спомена нищо?

Той вдигна рамене.

— Нали преди малко каза, че е необходимо време, за да разбере човек?

— Патси разбира бързо.

— Патси има късмет…

Замълча за миг, после добави, че не му е ясно какво иска в случая. Беше сигурен, че Корин го вълнува, както бе сигурен, че няма да направи…

— … нищо повече, освен да помогна. Защото това просто е невъзможно. Знаеш какъв съм и какъв е животът ми. На Корин не й е необходим някакъв тип, който живее в паралелен свят и чийто живот преминава по пътищата. — Впери поглед в сестра си. — Нали виждаш, че знам. Моят живот няма нищо общо с нейния.

Тя погледна в очите на брат си. Бяха сериозни и светли. Почти без тъга.

— Но…

— Какво „но“?

— Чувам едно „но“, което ти вярваш, че си скрил от мен.

— Но — призна си той — това не променя нищо в действителност, ако между нас можеше да има история. В някой друг живот.

Джейн не попита защо е толкова сигурен. „Тъп въпрос“ — щеше да отговори той. Защото се усеща, когато ще се получи. Глупаво е да се каже, но когато се внимава, веднага става ясно.

Кайл продължи и този път с глас, който при други обстоятелства щеше да разсмее сестра му.

— Тя има тази изтънченост, този финес, тази елегантност, които… които ще ме съпътстват и ще ми липсват до края на дните ми.

Джейн стисна ръката му и потвърди колкото можа по-убедително, че има „право“ да бъде разумен.

— Но, по дяволите, надявам се онзи мръсник да остане в пандиза достатъчно години, за да започне тя живота си отначало с човек, който ще я обича и уважава. И най-просто казано, ще я направи щастлива.

— О! За това не се грижи.

Кайл стана и попита с едва прикрита тревога не намеква ли Джейн, че Корин вече е срещнала някого.

— С изключение на теб друг няма, доколкото знам.

— Ще падна от смях.

— Искам да кажа — продължи тя, — че по принцип госпожа съдия Макхенри води тези дела. Тя не е снизходителна и този „мръсник“ няма да излезе утре от затвора.

— Ами ако успее да се измъкне?

— О! Кайл! Човек не се измъква толкова лесно от затвор като във филмите.

— Ами ако адвокатът му докаже, че е имал трудно детство? Че баща му го е биел?

— Не вярвам случаят да е такъв.

— Откъде знаеш? Проучила ли си въпроса?

— Не.

— Тогава какво знаеш за него?

Джейн въздъхна.

— Не много.

— Джейн! Моля те — настоя Кайл.

— Знам, очевидно неофициално, ако разбираш какво искам да кажа, че Джак Браниган не се е оплаквал като повечето като него от своето детство. По-специално от майка си. Казал е, че е израснал като единствен син в спокойно и заможно семейство. Баща му е бил лекар, а майка му се е грижела за него. Наистина няма за какво да упреква родителите си.

— Опитваш се да ми докажеш, че не е наследствено ли?

Джейн поклати глава. Знаеше прекрасно какво намекваше брат й.

— Покойници ли са?

— Да, починали са много отдавна. Баща му от рак на белите дробове, майка му — от инфаркт малко след него. Даже Корин не ги е познавала.

— Тогава той ще претендира, че престъплението му е от страст.

— Кайл, не откачай! Що за глупост?

— Не аз, Джейн, съм откачалката. Той е откачалката. Макар че като го наричаме „откачалка“, го извиняваме.

— Не се тревожи. Той не може да докаже смекчаващи обстоятелства, защото такива няма.

— Ако трябва, ще свидетелствам. Ще кажа, че съм почувствал как стоят нещата, когато съм говорил с Корин в болницата. Впрочем ще потърсим и онзи хлапак от паркинга. Той…

— Кайл! — прекъсна го Джейн.

— Мога да докажа защо съм почувствал как стоят нещата. Няма да е трудно да се разбере…

— Нима си готов да разкриеш това, за което никога не си искал да говориш?

— Да. Ако се наложи. Ще поема последствията.

— Корин не желае да се разгласява. И има право.

— Каза ли ти го? Защо?

— Да, каза ми. И ще е по-добре да не се замесваш в тази история по друг начин, освен в инцидента с Малкълм. Тя не трябва да се озове в смущаваща ситуация. — Джейн го погледна в очите.

— Не знаеш какво ще измисли защитата. Ако се появиш някога в живота й по друг начин, освен като мъжа, който изпрати сина й в операционната, никой няма да й има доверие. Казах ясно „никой“. Дори ще „узакониш“ в очите на някои личности ударите, които е получила.

Кайл седеше неподвижно и мълчеше. Сестра му настоя и му обясни, че въпросите ще бъдат формулирани, за да бъде хвърлено съмнение върху невинността на Корин.

— Не забравяй, че ще я разпитват така, че да допусне грешка. Ако съдебните заседатели изпитат и най-малкото съмнение, че сърцето й дори само веднъж е потрепнало едва-едва за теб, все едно делото е загубено. И после как ще обясните „предпоставката“, че живее в ад и ей така сте организирали няколко тайни разходки. Това няма да издържи в съда.

— Ами твоите координати?

— На полицаите казала, че е потърсила в телефонния указател след кръвоизлива. Името „Къщата“ й вдъхнало доверие и случайностите в живота направили останалото. Не е престъпление, че ние, брат и сестра, знаем.

Кайл се обърна към Джейн, която продължи:

— Но тук никой не знае за инцидента с Малкълм и ще е по-благоразумно да сте дискретни. Тази къща е голяма…

— Разбрах. Никой не ме видя да влизам или да излизам от нейната стая.

Джейн поклати глава.

— Освен това трябва да съгласувате какво ще говорите, а именно, че никога не сте се срещали преди. И си мисля, че ще бъде също така по-добре да не общувате до края на процеса. Искам да кажа да не я търсиш по служебния телефон. И на мен се обаждай само на мобилния.

— Сигурен ли е?

— На името на Дан е. Корин трябва да се разведе бързо.

Кайл разбра какво намекваше Джейн. Била е подслушвана и е понесла всякакви гадости. Тя прокара ръка през челото си. Той видя очите й с тъмни сенки и първите бели нишки, изгубени всред кестенявите й къдрици. Джейн добави, че ще даде на Корин сигурен телефон, на него също, но…

— Дръж се тук както обикновено и всичко ще мине благополучно.

Той се усмихна и се изправи.

— Вечерята беше много вкусна.

— Как разбра? При скоростта, с която я излапа…

Той не успя да потисне една дълга прозявка.

— Отивай да спиш. Още не си свикнал с часовата разлика.

Кайл стана и я прегърна през раменете. Каза, че е хубаво да си е у дома. Останаха така няколко секунди един до друг, после се прегърнаха и си пожелаха „всичко най-хубаво“ както всяка година.

Той сложи ръка на дръжката на вратата, после се извърна рязко. Погледът му бе станал мрачен.

— Повтори това, което каза преди малко.

— Казах ти да вървиш да спиш.

— Не. За кръвоизлива. Вследствие от раждането ли е бил?

— Не. Получила го е, след като се е върнала вкъщи — обясни Джейн и веднага съжали.

— Каква е била причината?

— Джейн!

— Щом Корин не ти е казала нищо, и аз не мога да ти кажа.

— Какво й е направил той?

Джейн се извърна. Кайл я задържа за ръката.

— Джейн!

Той се вгледа в очите на сестра си.

— Може би части от плацентата. Може би…

Кайл пребледня. Разбра кой със сигурност е причинил този кръвоизлив.

— Не ми казвай, че той я е… — Кайл не можа да продължи. Започна да осъзнава онова, което е било реалността на Корин. При това с години. От гняв размаха юмрук. — Трябваше да го убия. Трябваше да го убия на онзи паркинг!

— Не — каза Джейн с цялата строгост, на която бе способна, — трябва да остане в затвора, колкото е възможно по-дълго. Това е, което можем и което искаме да издействаме. И да се съгласи на развод.

Прегърна брат си и каза, че е чула и видяла толкова ужасни неща, причинени на жени, че има дни, когато се пита защо трябва да се надява.

— Така и не разбрах защо ги малтретират. Но само ми се ще тези жени да прозрат, че е възможно да живеят друг живот и децата им да се спасят.

Но Кайл бе съсредоточил цялото си същество върху Корин. Върху живота, който бе живяла. Върху това, което родителите й бяха допринесли да й бъде сторено. Върху всичките й неоправдани и чудовищни страдания. Върху безсмислието на живота. „Защо хората раждат деца?“ — запита се той.