Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (62)

39.

Когато Джак се върна в ранния следобед на този ден, Корин се разтрепери, чувайки колата отвън. Наведе се над кошчето и събуди момиченцето да му даде да суче. Като защитно укрепление. Мъничката засука изненадана. Гледаше майка си и се усмихваше. „Боже мой — помисли си Корин, — да знаеш колко те обичам.“

Нейният съпруг отвори вратата като победител. Държеше някакви документи и ги показваше, както шампион величае трофея си. Все пак онова, което Корин видя най-напред, беше усмивката му.

— Познай какво е това?

— Оттук не виждам.

— Тези пет хартийки всъщност са пет билета за самолет.

— О! — прошепна тя смаяна.

— Няма ли да попиташ за къде са?

— Да. Да.

Джак погледна жена си право в очите.

— Тогава кажи.

Корин задиша по-спокойно. Днес Джак имаше желание да играе. Ако някой я попиташе в тази минута кога е започнала тази смешна игра, нямаше да може да каже дали съпругът й я бе измислил още в началото, или тя си даде сметка едва напоследък. Но във всички случаи на нея не й оставаше нищо друго, освен да партнира. Затова попита:

— За къде ще пътуваме?

— За Лондон и Брайтън.

— Наистина ли, Лондон… — избъбри, представяйки си лицата на своите родители и на Тими.

Чу как Джак обяви, че бил „най-добрият търговец на коли за годината“ в световната мрежа на марка „Ягуар“. Ще му връчат наградата в Брайтън на годишния конгрес.

— Победих. И тъй като не мога да отида сам, ще дойдете с мен.

— Всички ли? — попита тя с едва забележима смяна на интонацията, за което съжали веднага.

Джак придърпа една табуретка и седна срещу нея. Погали страната й и шията й.

— Не си мислиш, че ще те оставя сама в тази страна на диваци. Идвате с мен и ще се възползваме да видим къщата на моите родители.

— Там ли ще спим?

— Корин! Знаеш много добре, че е дадена под наем.

Очите на Джак не намекваха, че жена му е идиот, не, в тях се четеше очакване да попита къде ще спят. Понеже тези очи искаха да обявят резултатите от труда на най-добрия.

— Къде ще се настаним?

— В един много хубав хотел.

Корин се постара много да изрече въпроса за хиляда точки, който нейният съпруг иска да чуе:

— Кой?

Джак обра точките и се усмихна.

— В Лондон, „Дърли Хаус“.

— О! „Дърли Хаус“ — повтори Корин, без да отмества очи от очите на Джак, който сега чакаше въпрос за десет хиляди точки.

Младата жена го виждаше ясно да танцува в черния ирис на неговите очи. У нея избликна внезапно желание да не пита, само да потвърди: „Колко е хубаво! Ще видя моите родители и братята си!“ Но такава проява на неподчинение можеше да свърши много зле. Тогава като послушна, сладка съпруга попита с очаквания въпросителен тон, от който се задави:

— Ще бъде ли възможно да посетим моите родители?

— Възможно е наистина.

Корин се усмихна. В усмивката вложи всички точки, които той очакваше. Джак я целуна по устните.

— Родителите ти не са виждали момичетата. А Малкълм е пораснал толкова много. — И после с абсолютно същия тон добави: — Прощаваш ли ми?

Корин каза „да“. Този отговор струваше два милиона точки и за малко да ги загуби, защото не попита веднага за кога е предвидено пътешествието. Сведе глава да изчурулика хубавата новина на Криста. Джак коленичи, за да целуне дъщеричката си и да погледне в очите прекрасната си, сладка съпруга. Той беше така сигурен в себе си, както в деня, когато й поиска ръката… Корин начаса елиминира всякакво желание за бунт, „защото нямам достатъчно смелост да променя живота си“. Тогава благодари на съпруга си:

— Кога заминаваме?

— След две седмици.

— Малкълм ще изпусне уроци в училище.

— И какво от това? Вече знае да пише и да смята! Моят син ще навакса бързо!

— Ти ли ще съобщиш на учителката му, или аз?