Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (150)

32.

Кайл изключи мобилния телефон, за да не го безпокоят повече, хапна, без да изпитва глад, и излезе да глътне въздух. Имаше странното и кошмарно чувство, че Джак му бе сервиран на поднос. Недосегаем и все така опасен. „С малко късмет ще го надживея и Корин ще бъде свободна. С малко късмет ще я държа пак в прегръдките си…“

Беше пропуснал два учебни дни. Ядосваше се, че не можа да действа по-ползотворно. Претовари се и в резултат изостана със своя план. Не смееше да помисли, че е изпуснал Корин. Остана на плажа пред хотела с часове. В късния следобед слънцето кротко клонеше на залез. За няколко минути океанът стана наситеносин, дълбок и почти вечен. Подмамваше вълните тук и там. Златиста светлина обгърна нещата и живите същества. Хоризонтът изчезна и Кайл седеше изтощен, заслушан в смеховете на децата, чиито майки им забраняваха да се тъпчат с чипс. Те се хвърляха във водата, пръскайки се. Никога не беше изпитвал тяхното радостно лекомислие. Никога нямаше да има дете, което ще играе смеейки се и което ще предотврати цялото това нещастие. Въпреки всичко в един момент нишката трябва да бъде прекъсната. „Моята смърт ще сложи край на това прокълнато семейство“ — каза си.

Кайл се почувства съвсем обезсърчен. Стана и обиколи улиците, обмисляйки докъде бе стигнал в своето издирване. За пореден път набра телефонния номер, който бе открил при Джейн. За пореден път звъненето сякаш се изгубваше в празно пространство. Служителят в хотела, когото помоли за помощ, беше подал молба в пощата, но отговорът според него щял да се забави със седмици. В най-добрия случай Кайл си мислеше, че е на някоя телефонна кабина. Все пак колко кабини имаше в този град?

Краката му го отведоха на същия плаж, където седна на пясъка да гледа хората, които му се струваха толкова щастливи. Не им завиждаше за тяхното безгрижие. Възхищаваше им се. Животът като че ли беше минал през тях с такава лекота…

До една голяма лодка вляво двама млади се целуваха. Малко по-далеч две майки продължаваха да бъбрят оживено, докато децата им строяха пясъчни замъци. Жените не поглеждаха към великолепните им произведения, толкова бяха погълнати от разговора си, и децата се възползваха да грабнат последния пакет чипс. После хукнаха, смеейки се. Няколко души, които бягаха за здраве, разораваха плажа. След тях тичаха кучета и лаеха. А слънцето потъна в океана. Светлината угасна. За няколко минути плажът обезлюдя, сякаш бе затворена последната страница на някоя книга, и Кайл остана сам. Стана му тъжно. Нито едно дете не играеше навън. Не долавяше и женското шушукане. Тичащите бяха изчезнали. И кучетата, подскачащи подире им, изчезнаха. Нямаше влюбени. Легна на пясъка, смазан от безкрайна тъга. За пръв път, откакто дойде в Мексико, се изплаши.

Почувства се повлечен към бездната на океана. Там, където не съществуваше живот и само смъртта властваше — ужасяваща и студена. Тя открехваше вратата на своето леговище… Тогава се вкопчи в Джак като в спасителен пояс и той го изведе на повърхността.

Омразата… Властта на омразата го сграбчи и той се върна в хотела. Захвърли маратонките си в другия край на стаята и се хвърли на леглото, без да се съблича.

Джак. Джак. Джак. Джак. Джак.

Този човек го съсипваше повече от онова нещо, което го разяждаше. „Дните са преброени. Дните и на двама ни. Не бива аз пръв да си отида“ — мислеше си Кайл. Стана и изпи една бира. Тя не оказа никакъв ефект. Духът му се бунтуваше. Последствията…

Страховете… „Бих искал да се върна в мига, в който съдбите се преплитат… Ами ако утре си отида? Ами ако утре не се събудя?“

Кайл стана отново и включи мобилния си телефон. Набра номера на Чък Гавин — неговия адвокат, без да се интересува от часовата разлика. Още при второто позвъняване той отговори:

— Къде си?

— Пред портата на рая и чакам да ми отворят.

Чък се изсмя.

— Оформи ли документите, както те бях помолил.

— Да.

— Всичките ли?

— Да, Кайл. Всичко подготвих. Точно както ме помоли.

— Благодаря. Бъди здрав.

Затвори, без да даде възможност на Чък да задава още въпроси. Провери си съобщенията. Нямаше нито едно. Чувстваше се самотен. Мина полунощ и още един ден щеше да отлети безвъзвратно. Един по-малко.