Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (161)

43.

Един ден, след като остави Малкълм в училището, се обади на родителите си и им разказа събитията набързо. Не се поинтересува дали са разбрали точно какъв е бил животът й. Майка й не направи никакъв коментар и младата жена обеща да се обажда, но едва ли щеше да се случва често.

Започна едно дълго писмо за Тими. После пак го започна и така много пъти, след което го изпрати направо в боклука. Да се опише всичко изискваше толкова… Трябваше да мине време, за да пише. Точно тези няколко реда изпрати с пощенската картичка, която избра грижливо. „Трябва да мине време. Тук небето е ясно, морето е топло и децата правят замъци, които ще ти се иска да разрушиш. Обичам те. Целувам те. Пази се. Корин.“ Малкълм се подписа, момичетата надраскаха каквото можаха. Кайл написа „Палми пред очите“ със своя изящен и ясен почерк, после се подписа. Засмя се, като я подаваше на Корин, а тя се засмя, като прочете думите му. Обу сандалите си и забърза да пусне картичката в пощата. Щастлива. Безкрайно щастлива. Върна се тичешком и каза с глас, ясен като почерка на Кайл:

— Няма да напусна тази страна. Няма да напусна тази къща, където ме намери и в която бях освободена. Тук искам да започна отначало живота си.

Кайл прибави, че има право. Ново се прави с ново. Трябва да се изоставят лошите спомени и всички места, които подсещат за тях, за да се живее, все едно са забравени. В края на краищата Патси не излезе права.

Колкото повече живееше в огряното от слънце и цветове Мексико, толкова по-малко мислеше за дяволски отброените му дни. И по-малко страдаше. Всъщност агресивното лечение го измъчваше. Проклетите изследвания доведоха катастрофата и му определиха срок на годност. Като датата, фигурираща върху капачките на йогурта. И човек не се разболява неизличимо, защото годността е просрочена с час, секунда или дори с няколко дена… Нали?

Седнал на терасата с лице към Тихия океан, който просветваше между палмите, Кайл откри малко по малко, че Надеждата никога не е обитавала съществото му до такава степен. Надеждата се превръщаше в осезаема действителност. Странно материална. Вкопчи се в Корин, като че ли тя му вдъхваше самия живот. Всеки ден беше съществен, минутите — неповторими. И успяваше да се убеди, че имаше късмет да го знае.