Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (13)

13.

Когато Кайл излезе за пръв път на сцена, изпита чувството, че живее. Беше на шестнайсет, на възрастта на Корин, когато нейният баща й съобщи, че ще напусне училище. Кайл знаеше, че ще бъде музикант. Никога не се бе съмнявал. Нито се бе колебал. Някои неща са такива. Има такива хора. Когато хиляди журналисти му задаваха по-късно въпроса:

— Защо станахте музикант?

Кайл отговаряше без колебание:

— Защото не можех другояче.

Ако беше художник, танцьор, еквилибрист, скулптор, лозар или пък писател, щеше да използва същите думи. „Не можех другояче.“ В такъв случай правеше това от жизнена необходимост. Може би заради майка си, а не е ли дори точно заради нея? Може би заради вродения си талант, а не е ли точно по тази причина?

Но на шестнайсет Кайл не чувстваше друго, освен необходимостта да свири и желание да тича след момичетата. Рядко мислеше за „това“. За нея. Толкова години изминаха, откакто тя си отиде…

Баща му беше все още жив и все още в затвора. Кайл не отиде никога да го види. Никога не отвори и едно от жалките писма, които Мерзавецът му изпращаше редовно. Адвокатът бе обещал, че след деянието с тяхната майка никога няма да излезе от затвора. Джейн също бе обещала и Кайл й повярва. Защото Джейн държеше винаги на думата си.

Беше първородната дъщеря на Клара Дженкинс. Беше с петнайсет години по-голяма от Кайл и съвсем естествено пое отговорността за момченцето, след като неговият родител уби майка им.

Когато Джейн се срещна наново с петгодишното си братче, беше на двайсет. Учеше и работеше в Сан Франциско. През последните години почти не беше ходила в Уилингтън, на източния бряг. Кайл дори не си спомняше кога е живяла с тях. Тя ненавиждаше новия съпруг на майка си, който също съвсем откровено не я понасяше. Когато завърши гимназия, се постара да получи стипендия за университета в Сан Франциско. Беше достатъчно далеч, за да се връща не повече от един път в годината. За Коледа. Така че Кайл имаше само два подаръка от нея. Един камион и един багер, увити в бяла хартия и украсена с рисунки от самата Джейн. Спомняше си Дядо Коледа, стилизиран изключително сполучливо от неговата сестра.

— Защо Дядо Коледа лети на паяжина?

— Тази ли? — беше попитала девойката, като взе произведението, за да го разгледа. — Кайл, не виждаш ли, че това е шейна, а това са северните елени.

Той бе взел отново листа и бе преброил:

— Много са. Сбъркала си.

— Защо? Нали знаеш да броиш?

— Ами да. Броя клавишите, които мама натиска.

Джейн никога не разбра какво понася майка й. Не беше виждала следи от побоища и изгаряния от цигари. Никога не се чуваше с втория си баща и оставаше да спи у приятелки, колкото е възможно по-често. Не се интересуваше от нищо друго, освен между нея и него да има максимален брой километри. Имаше свой живот.

Отведе момченцето в Сан Франциско, където погреба майка си. То не задаваше въпроси. Откри училището, приятелите, учителката, която имаше глас на птичка. Обичаше да заварва сестра си вкъщи, като се връщаше, обичаше и новата къща. Джейн не умееше да готви. Но това не беше важно. Храната не го интересуваше. Беше по-внимателен и съсредоточен към онова, което чуваше. Към онова, което резонираше у него. Стъпките на госпожа Милър. Свистенето на колелата на жълтия училищен автобус. Поскърцването на стъпалата в къщата. Бълбукането на водата в хладилника, прилично на бълбукането на водата в тоалетното казанче, което се пълнеше малко по малко, и олиото, което цвърчеше на нагорещената печка. Кайл барабанеше с пръсти, за да възпроизведе ритъма и за да е сигурен, че ще го запомни, преди да заспи. Повтаряше си мелодиите и слушаше с половин ухо Джейн, която полагаше свръхчовешки усилия да намери време за четене на приказки.

— Не знаеш ли да пееш?

Тя остави книгата.

— Не съм като мама, Кайл.

— Знам. Ти си ми сестра… моята голяма сестра…

Погледна я странно, после наведе глава.

— Да?

Кайл продължи да гледа отнесено далеч през себе си.

— Искам да свиря на пиано.