Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (165)

47.

Кайл, Корин и децата огледаха само четири къщи. Последната беше най-хубавата. Почти от всички стаи се виждаше морето. Излъчваше някакъв неустоим чар. В нея имаше всички предимства, за които на смях си бяха направили списък. И нещо повече. Посетиха я на рождения ден на Малкълм. Бившите собственици им предложиха старите си мебели от повредено от морския въздух дърво. Кайл и Корин ги запазиха. Щяха да се настанят веднага, щом уредяха продажбата и ремонта. Кайл я купи на свое име и на името на Корин. Почти забрави, че броячът показваше трийсет и един дена. Кръгъл месец.

Откакто се намериха отново, той се измъкваше, за да си направи изследвания. Заявяваше, че отива на покупки, и се връщаше натоварен с дискове с музика и с мексикански филми. Инсталира нов телевизор, видео и стереоуредба. Купи голяма кола, две нови китари и една мандолина. Но докосваше инструментите само случайно. С върха на пръстите. Когато Корин го попита защо, й каза, че трябва първо да ги опитоми.

Мечтаеше си за пиано… За своето сценично пиано и една сутрин реши да поръча да му го докарат в Мексико, даже след като транспортната фирма му съобщи дата след определените му дни. Даде си сметка едва когато отвори вратата на колата пред къщата. Децата се хвърлиха на врата му. Засилиха се към него така, както в деня, когато се появи пред училището. Малкълм и Дейзи го бяха прегърнали. Криста се бе усмихнала срамежливо. Днес малкото момиченце, застанало право на терасата, пляскаше с ръчички.

— Кал! Кал!

Кайл я взе в прегръдките си, чакаше всеки ден да я вземе в прегръдките си и трябваше да признае, че имаше моменти, когато онази част от него, която искаше да забрави, да задраска, да отхвърли, да отрече, или още по-добре — да унищожи, не съществуваше вече. Все пак резултатите излизаха три дена след противното вземани на кръв. Едни и същи. Без подобрение. Но и без влошаване на състоянието му. Неговият лекар не разбираше. Кайл отговаряше:

— Защо? По-логично ли е да умра? Да изчезна? Не искам, докторе.

Двайсет и петият ден измина бавно. Дванайсетият. Седмият. Четвъртият. После дойде нулата. И нищо не се случи.

Кайл преброи отново на пръсти, после по календара. Джейн се обажда два пъти. Патси също. Естествено Стив и Джет.

— Наговорили ли са се? — попита Малкълм.

— Знаеш ли, те са малко изперкали.

— Какво значи „изперкали“?

— Нещо като странни.

— А, значи като теб.

— Според теб аз странен ли съм?

— Ами да. Не много.

— Защо, Малкълм?

— Купуваш китари и не свириш на тях.

— Ще ти споделя една тайна — рече Кайл, като сложи ръце на раменете на момченцето. — То е също като с момичетата. Има моменти, когато трябва да се усмихваш, и други — когато трябва да действаш.

— Разбрах.

После момченцето прибави много бързо, след като погледна към кухнята, където майка му готвеше, че неговият баща му липсва и че предпочита да го мрази. Кайл го хвана за ръка и двамата отидоха да се разходят. Когато Корин ги попита какво са си говорили, Малкълм се усмихна и вдигна очи към Кайл. Каза, че яденето мирише хубаво и че е гладен.

— Искаш ли да се храним на терасата.

— Разбира се — каза то и грабна подноса.

Корин се усмихваше по същия начин, както през всички други дни, и Кайл беше неизказано щастлив. „Днешният ден беше не по-различен.“ Сервира на децата. Разговаряха за ремонта, който привършваше. За това-онова. Корин сложи децата да спят, а той раздигна масата, без да поглежда към потъмнелия океан.

В този час беше по-добре да се очаква Венера да изгрее.