Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (35)

12.

— Ето те най-после! Оставих ти поне десет съобщения!

Кайл влезе в осветения с неонови лампи коридор и Джейн разбра веднага, че се е случило нещо. Знаеше, че не е пил. Беше очевидно. Но това, което го е сполетяло, сигурно беше много по-лошо. Сърцето й се сви и почака брат й да седне на масата в кухнята.

— Изпратих едно хлапе на операционната маса.

Не прибави нищо повече и тя изреди всички думи наум. Една по една. Сигурно не беше много тежко. „Дете… Да му се не види, Кайл! Какво си направил?“ — помисли си.

— И?

— Когато се разделихме днес следобед, с часове бях блокиран на булевард „Престън“, тъпият светофар на всеки две минути сменяше червено и колите изобщо не помръдваха, и… — замълча и поклати глава. Вдигна зачервените си очи към Джейн. — … не видях момченцето, което изтича на улицата.

— Тежко ли е ранено?

— Има двойна фрактура на ръката. И натъртвания.

— И друго?

— Как така и друго? Изпратих едно момченце на операционната маса, а ти ме питаш какво друго.

Джейн въздъхна неволно, което ядоса още повече брат й. Той можеше най-после да нарече нещата със собствените им имена. Жестокостта на нещата.

— По дяволите, Джейн! Даваш ли си сметка? Тази майка, която беше спокойна, сега ще трябва да се разправя с един апарат, чието име забравих, в продължение на кой знае колко време и всичко това заради мен! Дори не споменавам за риска при анестезията, за вероятни усложнения. За гипса… за всички гадости, които това дете трябва да изтърпи по моя вина. Ако мерзавецът не бе решил да се спомине, никога нямаше да се върна и никога…

Стана и добави, че майка им е имала причина да се пита кога съдбите се преплитат. Джейн замълча. Какъв смисъл имаше да казва, че произшествието не е толкова „тежко“ или че е ужасно, или дори че Кайл е безотговорен нещастник… Или че е време да се отърси от деянието на баща си. Никога нямаше да каже последните думи. Знаеше колко невъзможно е да се избави от детството си.

Хубавите и лошите неща. Човек живее с тях. Миналото и настоящето. И у двете съществува изключително голям потенциал да провалят бъдещето.

Джейн взе бутилка уиски от бюфета и си наля два пръста. Кайл отпи направо от бутилката. Остави я благоразумно на масата и седна. Мълчеше, но сестра му можеше да се закълне — очите му издаваха, че има още нещо.

— Е?

Загледа брат си, вдигайки вежди. Кайл стана отново. Преметна палтото си на люлеещ се стол. Вторачи се в стола и палтото, сякаш можеха да решат сами да се преместят, после отпи отново от бутилката.

— Малкълм… — детето, което блъснах, беше с майка си. Отскубнал се от ръката й и се затичал след не знам какво… Каза, че било катеричка, но ченгето намери топка.

— Това важно ли е?

— Джейн! Мамка му!

Закрачи из стаята с бутилка в ръка и каза, че няма да си губи времето, за да разбере, след какво е тичал Малкълм.

— Усетих удар и слязох, и като видях малките обувки… Мамка му! Стори ми се, че всичко замря. Отпуснах се до малкия. Заслушах се дали диша и… — Кайл направи пауза. — Тогава майка му коленичи до него.

„Тогава“… Кайл замръзна. Видя отново Корин до детето й. Нейната коса, разпиляна по раменете й, скриваща лицето й. Ръцете й, които трепереха, и най-вече гласа й, когато шепнеше името на малкия.

— И?

Той отново отпи. Джейн дръпна рязко бутилката от ръцете му и се запъти да я прибере в шкафа. Той протегна дългите си крака.

Сложи ръце зад тила си. И затвори очи.

— Тя… Човек би казал, че се появява направо от сънищата. Тя е…

Той отново замлъкна.

— Красива ли е или изключително красива?