Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (27)

4.

Кайл забеляза веднага Корин и й направи знак с ръка. Бебето се надигна, любопитно да види какво прави майка му.

— О! Съжалявам. Не видях, че…

— Тя се нахрани.

— Мога ли да седна — попита той, сочейки стола в ъгъла на стаята.

Младата жена се отдръпна, за да мине.

— Обясниха ми положението с вашия син — каза той с глас, в който Корин усети цялото му смущение. — Как сте?

Въпросът я обърка. Никой нямаше навика да се тревожи за това как се чувства тя. Тогава промълви срамежливо „добре съм“, премествайки малката на другия си крак.

— Да знаете само колко съжалявам. Не знам какво ме прихвана, та завих по тази улица. Не ми беше оттам пътят. Ако не беше задръстването на „Престън“, никога…

Корин вдигна очи и Кайл млъкна изведнъж. Както в онзи момент, когато беше седнала до сина си на улицата и се бе обърнала към него.

— Трябваше да държа здраво Малкълм за ръката — каза тя. — Виках, виках, но той продължи да тича, без да ме чува. Бутах количката и…

На свой ред прекъсна изречението по средата, разстроена от онова, което се случи със сина й, и може би също и от друго.

— По повод на количката, прибрах я. В приемната е.

— Благодаря.

— Искам… искам да ви кажа, че съм… абсолютно трезвен. Изследванията ще го докажат.

Корин само наклони глава. Без усмивка. Без да каже нито дума. Погледът й стана отнесен. Чувстваше се виновна, Кайл можеше да се закълне. Какво да каже? Какво да направи? Или да я вземе в прегръдките си.

Но Корин ще приеме ли? Този жест, за който изпита внезапно желание? Очевидно не.

И му хрумна само да каже, че е донесъл документите за застраховката.

— Трябва да ги прегледате и да ги подпишем.

Тя се съгласи. Кайл приближи стола до фотьойла на Корин и отмести моливите на секретарката, за да сложи листовете пред нея. Обясни скицата и добави, че полицаят е направил проверката.

— Там е моята кола, тук е Малкълм.

— А това кръстче?

При други обстоятелства Кайл положително щеше да потвърди — без да сдържа емоциите си — че това е местонахождението на съкровището. Но в случая само се усмихна стеснително и прибави:

— Това сте вие.

Корин усети, че пламва от глава до пети. Или от петите до главата, не знаеше точно.

— Струва ми се вярно. Къде да подпиша?

Той посочи най-долу на документа, тя изписа четливо „К. Браниган“ и в този момент вратата се отвори. Тя трепна и изпусна писалката, обръщайки се бързо. Кайл можеше да се закълне, че беше разтревожена.

— Ах! Помислих си, че никога няма да успея да се върна! — въздъхна секретарката, поставяйки голяма чаша вода пред Корин. — Срещнах хиляда души, които имаха нужда от десет хиляди неща! Както винаги… О! Ето го и таткото. Той ще иска ли нещо за пиене, този татко, толкова забавно объркан?

— С удоволствие — отговори Кайл, наистина безкрайно объркан. — Но аз не съм…

Без да го изслуша, секретарката изчезна отново, затръшвайки врата. Като излизаше, щеше да смачка едно смешно малко паяче, на цвят светлокафяво, което се беше разбързало, сякаш не искаше да изпусне началото на филма. То завърши шеметното си прехвърляне и се озова едва ли не на първия ред точно навреме, за да види как Кайл поглежда Корин хем развеселен, хем объркан. Усмихнаха се един на друг. И крадешком, и прелестно.

— Трябва да попълните този документ и на гърба — побърза да прибави той.

Все още не знаеше как се казва младата руса жена. Въздушна, каквато беше, се попита дали родителите й са били вдъхновени свише. Погледна пръстите й, шарещи по листа, и тези на детенцето, облечено в розово, което се опитваше да издърпа писалката от ръката на майка си. Наведе се инстинктивно да вземе малката в прегръдките си:

— Може ли? Човек ще си помисли, че иска да пише вместо вас.

— Да — прошепна Корин.

Така кафеникавото паяче видя бебето да преминава от „тревожните“ прегръдки на своята майка в „обърканите“ прегръдки на Кайл. То забеляза как малката разглежда внимателно и сериозно музиканта. Видя, че усмивката на младия човек притежаваше способността да разнежва всеки. Дори не проходило момиченце с дълги мигли. Тогава насекомото с осем крачета въздъхна, отдалечи се и се поздрави, че е дошло навреме.

— Виж ти, как се казваш, кукличке?

— Дейзи — прошепна майката, без да вдига очи, за да не се изгуби там, където не биваше.

Корин не съзнаваше ясно, но вълнението, от което се свиваше стомахът й, приличаше толкова много на онова, което усещаше като дете на въртележките. На влакчето на ужасите… Когато копнееше за втори тур, после за трети. Когато си представяше далечно пътешествие. Когато мечтите осветяваха живота й… Когато…

— Е, Дейзи, имаш очите на мама.

Младата жена не се сдържа и леко се усмихна, после продължи да попълва всеки ред. Внимаваше, защото не беше свикнала с такава работа. Джак вършеше винаги всичко. Затова днес, като попълваше сведенията старателно, се страхуваше да не изглежда глупава и неграмотна. А пък Кайл се възхищаваше на начина, по който тя изписваше буквите — правилно и четливо.

Бентън, Корин, по мъж Браниган. Родена на 20 март 1982 в Биргинтън.

Кайл каза, че е роден също през месец март, но две години по-рано.

— Но в Уилингтън, на източния бряг на Съединените щати. Не е така екзотично като вашето родно място.

— О! Биргинтън не е някакво екзотично място. Намира се в Англия.

— Направи ми впечатление акцентът ви.

Тя още веднъж се усмихна сдържано. Все пак сега усмивката й беше по-широка и предизвика у Кайл желание да научи нещо повече.

— Къде по-точно се намира Биргинтън?

— Предградие на Лондон е.

— Във ваканция ли сте в Сан Франциско?

— Не, живеем тук от четири години.

— Англия липсва ли ви?

Корин вдигна глава изненадана.

— Не. Не съм се връщала там, откакто сме в Сан Франциско.

— Защо?

— Не знам — прошепна тя и продължи да пише.

Кайл разбра, че въпросът му ще остане без отговор и че притесни младата жена. Тогава любопитството продължи да го гложди и той се загледа в Дейзи, която си играеше с шала му.

За пръв път държеше истинско бебе. Чувството го смути, но му хареса. Не приличаше на нито едно друго усещане. Беше вълнуващо. Принуждаваше човек да се запита дали някой ден ще си има свое. Свое бебе… И най-голямата от всички изненади беше, че той изпита силно желание да си има дете. До този момент не се беше замислял за дете. При неговия начин на живот… С жената, която го споделяше… С детството, което бе изживял… Затова желание никога не бе се появявало, освен като шега в края на вечерята. Но Дейзи миришеше хубаво на захар и мляко. Кайл я гледаше и си мислеше, че е сладка като шоколад. Ароматът й погъделичка сетивата. Малката гледаше ококорено, сякаш се забавляваше със смущението, което предизвика. Кайл не можеше да прецени възрастта й. „На повече от шест месеца ли е? Има ли годинка?“ Но вместо да попита, взе нежната ръчичка и момиченцето хвана показалеца му. Стисна го с всички сили и продължи да се кокори. Тогава тихичко и едва ли не несъзнателно започна да тананика.

Корин вдигна глава сепнато. Това беше мелодията, която чу с Джак в края на онзи ден на панаира. Точно преди да получи първия шамар…

 

 

Чуваше ненадейно музиката от време на време през последните години в супермаркетите, на обществени места, но никога цялата песен. Не беше чула кой я изпълнява. Думите й убягваха, но положително бяха за любов. Корин винаги си бе мислила, че тази песен е написана от човек, който знае… Когато оставаше сама, понякога си я тананикаше със свои думи… Мелодията беше толкова хубава. Бе като клон. Хващаше се за него, когато почувстваше необходимост и когато наблизо нямаше нито едно дърво. Без да се поколебае, попита Кайл:

— Тази песен… да знаете случайно кой я изпълнява?

— Аз — отговори той и му стана забавно.

— Да, но знаете ли кой я е написал?

Кайл се усмихна широко.

— Аз я написах преди повече от десет години. Включена е в първия ми албум.

Корин усети отново, че се изчервява. Паячето се изправи и на осемте си крачета. Филмът като че ли щеше да се окаже хубав, както първоначално обещаваше.

— Аз… Аз съжалявам — избъбри младата жена. — Не зная кой сте.

— Чували ли сте за „Р…“?

— Може би. Да. Името ми говори нещо — продължи тя с извинителен тон. — Но нямаме телевизор, а радио слушам много рядко.

— Тишината ли обичате?

Корин прошепна едно „да“, което едва се чу, и отново се залови с документите, които не носеха емоционален риск. Как да обясни защо не слуша радио? Как да каже, че мрази съпругът й да я изненадва, че иска да чуе, когато Джак се прибира? Как да обясни, че съпругът й ще я разпитва защо слуша това или онова предаване? И защо се усмихва на шегите на водещите? Как да каже, че Джак пуска това проклето радио, за да не чуват децата, когато…

Усещаше погледа на Кайл върху тила си и тогава прибави, че е израснала с десет братя.

— Боже мой! Десет братя! Разбирам нуждата ви от тишина.

Тя хвърли поглед към вратата и попита:

— Откога пеете?

— От шестнайсет-седемнайсетгодишен. Искам да кажа, че тогава взех сериозно решение пеенето да стане моя професия.

Младата жена си помисли, че на тази възраст се омъжи за Джак… Но само попита свири ли на някакъв инструмент.

— Не се качвам на сцената без моята китара. Но като дете учих пиано. Майка ми свиреше превъзходно.

— Не свири ли вече? — попита Корин.

Той се позабави, преди да отговори:

— Тя почина преди години.

— Съжалявам.

Двамата се спогледаха, паячето отброи секундите.

— Радвам се, че тази песен е намерила път до вас. Песен, която се помни, е хубава.

Не, в действителност според Кайл беше прекрасно, че песента беше обсебила от години Корин, и изглежда е имала значение за нея. Понечи да й го каже, когато крясъци разрушиха преградите на времето и пространството, зад които те се бяха скрили. Тя реагира на секундата, взе Дейзи и се сви.

Джак влезе. Направи няколко крачки, застана до Корин и стисна рамото й. Не беше на себе си от гняв.