Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (42)

19.

Патси не беше на летището и Кайл съжали. Стив му съобщи, че е много разгневена. Кайл имаше ясна представа какво представлява Патси, когато е разгневена.

— Каза, че всеки път като отидеш в Сан Франциско, след това става страшно.

— Не предвидих, че друг Мерзавец ще се появи! И не предвидих, че ще си имам работа с този разбойник!

— Кайл. Спокойно! Аз не съм Патси. Не вдигам скандали за нищо. А колкото до инцидента, ще говорим по-късно. Междувременно, като ти гледам мутрата, вземи едно такси и върви да спиш.

— Ти къде отиваш?

— На репетиция.

— С всички ли?

Стив се вторачи в Кайл.

— Тя къде е?

— Не знам. Но ще дойде по-късно.

— И аз идвам.

— Не. Имаш повече нужда от сън, отколкото от репетиции.

— Сигурен ли си?

— Толкова сигурен, колкото главоболието, което те убива.

Стив беше под въздействието на казаното от Кайл.

— Надявам се, че не си забравил новия й тоалет.

Кайл кимна и прибави, че се е справил с положението и че носи подарък от Били. Нова бас китара, която той обявил за истинско чудо.

— А твоята нова китара?

— Моите звезди не бяха така благосклонни като на Патси.

— Отивай и веднага си лягай.

Стив го потупа по гърба и той се отправи към такситата.

— Хей, Кайл, дръж!

Протегна ръце, за да хване машинката, която Стив му хвърли. Искаше му се да я метне надалеч, но Стив му направи знак да се подстриже.

— По-зле е и от Братислава! Откакто сме дошли, наваля метър и половина сняг!

Тротоарите на Москва бяха затрупани със сив, мръсен сняг. Облачното небе се сливаше с асфалта. Кайл имаше странното чувство, че още се намира в самолета. Усещаше люлеенето. Не знаеше със сигурност кой ден и час е. Таксито се носеше като лудо. Движеше се по средата на пътя, все едно се намираше на ски писта. Стомахът му се сви и той се наведе към шофьора да го помоли да кара по-бавно. Но той само вдигна рамене, избъбри нещо неразбираемо и продължи да кара по същия начин. Пътят до хотела отне повече от час. Но на Кайл не му пукаше. В Москва сигурно имаше дечица, които се отскубваха от ръцете на майките си, за да тичат след бог знае какво.

Щом слезе, таксито потегли като хала, разпръсквайки сняг и кална вода, които едва не го заляха. Влезе във фоайето. Стая 312. Нямаше никого в стаята. Хвърли дрехите си върху едно канапе, преди да се отпусне на леглото. Така беше премръзнал, че заспа с ушанката на главата си.