Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (131)

13.

Корин прекоси още веднъж огромната зала, за да намери тоалетните. Малкълм не можеше да издържи до хотела. Те вървяха, а Корин не сваляше очи от жълтите табели със знака WC. С една ръка буташе количката на Криста, стискаше с другата ръката на Дейзи, а синът й се държеше за количката и повтаряше, че ще се напишка. Ускориха крачка, отвори вратата и с радост откри, че няма опашка. Синът й свърши работа тъкмо навреме. Корин, задъхана, смазана от сака, който носеше на рамо, отново си помисли, че има прекалено много багаж.

Багажът, който нахвърли в минибуса на хотела без помощта на шофьора. „Утре ще трябва да изминем същото това разстояние обратно…“ Но утре ще бъде нов ден, а тази вечер най-важното бе да се подслонят.

Почувства се ужасно изморена, щом затвори вратата на миниатюрната стая. Като че ли всичката й енергия се изпари с едно щракване на пръстите. Седна на леглото. Малкълм и Дейзи седнаха на срещуположното. Те се вторачиха в нея и казаха в един глас:

— Гладни сме.

— Стойте тук. Ще отида на рецепцията да видя какво предлагат. И не отваряйте на никого. Връщам се след пет минути. Не повече.

Мина отново по коридора, боядисан с някакво жалко бежово, с Криста на ръце. Стигна фоайето, чийто дизайн въздействаше също толкова потискащо, както и целият хотел. Само огромният зелен баобаб, нарисуван над рецепцията, изглеждаше жив. Купи сандвичи и чипс от автомата и попита служител с костюм в същите бежови тонове като стените дали може да поръча събуждане в шест сутринта.

— Да, госпожо. Не сервираме закуска, но тук има кафе. Безплатно е.

Корин благодари, без да изпуска от поглед дървото. Служителят не вдигна глава, но каза с крайно отегчен глас:

— Само не ме питайте защо хотелът е избрал тази емблема! И, за бога, не ми казвайте, че е шедьовър.

Корин се усмихна и изчезна с най-голяма бързина, за да я забрави и служителят още по-бързо.

Децата се нахвърлиха лакомо на храната. Корин се хранеше без апетит, като си повтаряше наум какво трябва да свърши на другия ден. Изкъпа двете си дъщери, а в това време Малкълм се приготви. Той се мушна до Дейзи, когато Корин започна да чете приказката за Златната къдрица, която децата много обичаха. Момичетата заспаха още на първия ред, Малкълм затвори очи на втория, след което Корин понижи глас. Той се обади, че не спи.

— Искаш ли да продължа?

— Не.

Момченцето я погледна в очите. Тя коленичи и го помилва по лицето. Откакто избягаха, то слушаше, без да задава излишни въпроси. През всичките тези дни на странен живот не бе попитало нищо. Тази вечер в погледа му имаше същото доверие, както когато й обеща: „Ще ти помогна, мамо.“ Но сега й се стори по-сериозен. Тя прегърна сина си и му благодари за помощта. Той промърмори, че ще наглежда сестрите си, докато тя си вземе душ. Корин го прегърна още веднъж. Каза му: „Обичам те“ и влезе в банята.

Не, нямаше да плаче. Нямаше да промени плановете си. Нямаше да ги изостави. Не, нямаше да се откаже. Ще почерпи сили от погледа на сина си. „Трябва да направя, каквото съм решила“ — помисли си тя, проверявайки за стотен път документите си. Парите. Билетите за самолета. Всичко си беше на мястото. „Ще го направя“ — каза си, гледайки се в огледалото.

След като отряза косата си, изпълнена с гняв, тя порасна няколко сантиметра и сега прическата й приличаше малко на тази на Кайл. На лицето й не се забелязваше никаква следа от онова, което бе преживяла в голямата бяла къща. Кожата заздравяваше толкова бързо. Наистина тялото не й причиняваше повече страдания при всяко вдишване и издишване или при всяка крачка, но никой никога не можеше да си представи дълбочината на синините, които Джак бе оставил в тялото й и в душата й.

Корин затвори тихо вратата и легна до Криста под чаршафите, груби като в манастир. Младата жена протегна крака. Мускулите й трепереха от умора, но беше невъзможно да заспи. „Твърде много багаж.“

Обърна се на една страна и преброи самолетите, които летяха на няколко метра от покрива. „Утре… Утре…“ Мислите й се върнаха неизбежно при Кайл. Какво правеше? Къде беше в този момент?

Ако само младата жена бе отделила време да чете вестници. Ако не бе пожелала да изчезне в някакъв забутан мотел в градчето Планинска битка с куп детски филми като „Бял сняг“, „Приказка за една играчка“ и „101 далматинци“. Ако само имаше представа! Но мисълта й бе съсредоточена изцяло върху събития, които трябваше да предвиди. Не знаеше нищо за скандала около двойката Патси — Кайл. Ако бе научила, щеше ли да промени плановете си? Откъде да знаем?

Самолетът на Кайл докосна пистата в момент, когато слънцето пламтеше, забулено от друг един червен прах. Дълго време след тях се извиваха спирали. Все още беше горещо и задушно. Въздухът миришеше на прах. Очакването на дъжда се усещаше у всяко живо същество, което се изпречваше на пътя. Кучетата тътреха лапи, тук-там котки се пльосваха задъхани до стените. Изразът на Еме беше почти като на всички и той отбеляза, че тази вечер ще пее, за да завали. Кайл сподели, че и той ще пее.

— Защо? — попита екскурзоводът.

— За да ме обичат хората, предполагам.

Отговорът дойде неочаквано и за един въпрос, който го занимаваше често открай време, но никога не го бе формулирал ясно. Кайл знаеше защо композира музика и свири. Но защо пееше? Да, защо един ден реши да пее? Тази вечер екскурзоводът го бе подтикнал да отговори. Кайл не се почувства по-добре, но му хареса, че Еме се засмя на думите му. О, да! На младия човек му хареса неговият дълбок и дрезгав смях.

— Това е чудесна причина. Най-вече заради момичетата — добави той, слагайки ръка на рамото му.

— Как мислете, ще се получи ли същото и със слоновете?

Еме поклати глава.

— Мисля, че слоновете и слониците предпочитат тишината на саваните.

— Щях да бъда много нетактичен.

— А! — разсмя се пак екскурзоводът. — Двамата с теб ще направим чудесна обиколка.