Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (119)

1.

— Господин Браниган, признавате ли, че никой, дори страстно влюбен съпруг, няма право да удря съпругата си?

— Обичам съпругата си! — кресна Джак.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Браниган! Но ви благодаря за вашата непринуденост. Съдът разбра, че потвърдихте правото си да биете, щом обичате.

— Възразявам, ваша чест! — побърза да се намеси адвокатът на Джак, преди неговият клиент да изтърси още нещо, което ще обрече защитата.

— Приема се — отсъди съдия Клервоа. — Господин Браниган, отговорете на поставения преди това въпрос от господин Сескен.

Адвокатът му хвърли толкова изразителен поглед, че Джак се овладя и ловко прикри гнева си. Изобрази дълбоко разкаяние. Вдигна поглед към адвокат Сескен и потвърди:

— Нямам право.

— Но сте я били.

— Не бях на себе си.

Само Корин забеляза, че делото ще бъде загубено заради това съвсем кратко изречение, произнесено от един Джак, който от време на време не е на себе си. Тези думи ще отклонят настроенията при първото заседание, при следващите и ще повлияят на решението. По необратим начин. Бяха подаръкът, който ще сложи своя отпечатък върху мнението на съдебните заседатели. Джак беше гладко избръснат, носеше риза в мек, успокояващ син цвят и бе поставил огромните си ръце върху коленете, така че присъстващите не ги виждаха.

И нямаше никакво значение това, че красивата съпруга беше отговорила по време на предварителния разпит, защото поради административното отлагане синините й бяха изчезнали, белегът над веждата не се виждаше и нямаше нито една следа от нараняванията. О! Имаше фотографии. Те минаваха от ръка на ръка, но си съперничеха с дълбоката и грамадна рана на черепа на Джак. Младата руса жена бе удряла толкова силно с този железен уред…

— … а не пластмасов, дами и господа — бе заявил по-рано адвокатът на Джак, размахвайки стария магнетофон. — Трябвало е още съвсем малко, за да се разбие черепът.

Джак показа десетте си шева, на които залата се удивлява директно, понеже кестенявата му коса бе остригана. Този мъж, който гледаше обекта на своята любов с такива очи, че всяка жена би пребледняла от завист, можеше с лекота да се престори, че е загубил паметта си за последните им мигове заедно. Джак знаеше как да продаде каквото и да е. Играеше ролята си превъзходно. Нима не беше най-добрият търговец на коли?

— Често ли не сте на себе си? — настоя господин Сескен. — „Не сте на себе си“ от любов към вашата жена и „не сте били на себе си“ през онзи последен ден! Това не е ли изключително… удобно?

— Възразявам, ваша чест! Моят клиент не трябва да бъде жертва на сарказма на адвокат Сескен.

— Възражението се приема. Поставяйте ясни въпроси, господин Сескен. И без двусмислици. Напомням ви, че заседанието ще приключи след пет минути.

Адвокатът се подчини на съдебната разпоредба. Взе отвертката, поставена до магнетофона, приближи се и постави прост въпрос:

— Какво искахте да направите с тази отвертка?

Джак отговори, че не си спомня.

— Искали сте да поправите дръжката на чекмеджето на скрина в стаята на вашето бебе. Качили сте се, без да си съблечете палтото. Защо?

— Не знам.

— Не знаете или не си спомняте?

— Не си спомням.

— Какво си спомняте?

— Червените рози, които купих от цветаря.

— Какво имаше в това чекмедже, господин Браниган?

— Възразявам, ваша чест!

— Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса, господин Браниган.

— Дрехите на Криста, моята дъщеря, предполагам.

— Помагате ли на жена си вкъщи?

— Аз работя много, господине.

— Съдът разбра отлично, че работите много, господин Браниган. По този повод, след като сам засегнахте този въпрос, бих искал да ни обясните защо сте се върнали този ден рано следобед?

— Не си спомням.

— Но току-що ни казахте, че си спомняте, че сте купили червени рози за жена си.

— Спомням си, че беше много студено и че ме болеше силно главата.

Остър звън прекъсна заседанието без всякакво предупреждение. Беше пет часът. Корин се обърна към Джейн, за да не гледа Джак. Усещаше ясно, че съдебните заседатели гледат този силен мъж, безумно влюбен в младата руса жена, която въпреки всичко бе успяла да го смаже от бой. Знаеше, че някои от тях ще си кажат, че и тя има своята вина. Може би дори си го е търсела. Толкова й се искаше последният въпрос, поставен от господин Сескен, да беше:

— Защо сте се опитали през онзи ден да удушите вашата жена и освен това сте я изнасилили?