Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (134)

16.

Точно преди да се изкачи по стълбата, която водеше към сцената, отново получи световъртеж. Не така остър като първия, но достатъчно силен, за да го принуди да седне на едно стъпало и да почака няколко секунди с глава между коленете. Стив, който тази вечер по изключение вървеше отзад, коленичи.

— Ще мине — успокои го Кайл.

— Не. Така не става.

Но Кайл се изправи, бутна приятеля си и като взимаше по четири стъпала наведнъж, изкачи стълбите, които го отвеждаха в неговия свят. Понеслите се възгласи го ентусиазираха. Обхвана с поглед тълпата. Усмихна се. След това сграбчи микрофона с две ръце.

— Добър вечер, Ню Йорк! — извика.

И залата се възпламени за почти три часа. Кайл виждаше вдигнатите ръце, чуваше аплодисментите, слушаше хилядите гласове как повтарят неговите думи без нито една фалшива нота и как стигаха до него, за да заявят колко го обичат. Сам се изненада, като отиде още по-далеч, както никога, а Джет, Стив и Патси от своя страна си казаха, че след тринайсет години, през които бяха изживявали „всичко това“ заедно, удивлението беше все още възможно. Кайл си помисли, че това е най-страхотният му концерт. Разби две китари и издра коленете си, хвърляйки се на земята. Почувства някаква странна сила. Стори му се, че докосва вечността. Не обърна внимание на трите или четирите бели петна в паметта си, но на Патси не й убягна този факт. Попита го тихичко: „Добре ли си?“ Тай я успокои. Но тя го следеше с поглед, а също и Стив.

Последната песен завърши като избухване на фойерверки. Искрящите им отблясъци стигнаха своя максимум. Кайл имаше чувството, че отлита, публиката също. Тогава се приближи до самия край на сцената и, не, косата на нито едно момиче не беше достатъчно руса. На края на силите си подръпна струните, за да изсвири една последна нота, когато престана да усеща краката си. Съзнаваше, че се свлича на сцената сред абсолютна тишина. Възприятията му бяха ясни. Ударът, своята безжизненост, раздвижването в залата, Джет, който се хвърли към него, изплашената усмивка на Патси.

И после се разнесоха викове… Завиха сирени… Болницата.