Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (100)

17.

Да, беше Коледа. И както по време на идеален семеен празник, при който всички усилия са насочени да се избягват удари и повишен тон, след трапезата всички сновяха между кухнята, салона, масите, където играеха карти, фотьойлите и залата с телевизора. За тези жени, които бяха спечелили решителната битка със себе си, за да дойдат тук, тази Коледа трябваше да бъде изключителна. Спомен, за който да се уловят в дни на голямо изпитание…

Корин се смеси с пансионерките и се разхождаше напред-назад между своята стая, където кърмеше Криста, и другите стаи на тази къща, която Джейн управляваше като крепост. Младата жена срещна много пъти Кайл. Те се усмихваха един на друг, зарадвани, че са вдигнали очи в един и същи миг, и се търсеха с погледи, като се стараеха усърдно да го крият.

Часовете се изнизваха, снежинките, които прехвърчаха нарядко, сякаш увисваха, светлината гаснеше. Запалиха отново свещите и лампи. В полумрака гирляндите възвърнаха радостния си блясък. Децата се смееха и играеха. Някои лазеха по коридорите, други бутаха количките си, момиченца играеха на кукли или на криеница, най-големите играеха с най-големите, лакомниците огладняваха изведнъж. Трябваше отново да се готви. Кайл се поколеба дали да предложи помощта си, но не устоя на желанието да бъде до Корин. Много близо до Корин.

Тогава се остави на бандата дечурлига и хвана китарата не се знае за кой път през този ден. Тананика, обяснява, разказва, отговаря на въпроси, а в това време всички гледаха ръцете му, както той бе наблюдавал ръцете на майка си.

За няколко секунди Корин също застана неподвижно в рамката на вратата към салона и, по дяволите, си помисли за ръцете на Джак… О! Тези проклети ръце… Тя се шмугна много бързо в коридора, за да скрие смущението си. Трябваше да се подпре на стената. Затвори очи. Твърде много образи я връхлетяха изведнъж. Твърде много болка се пробуди. Както и през тази нощ, я заляха хиляди чувства. Изумена беше от факта, че е тук, и същевременно почти не й се вярваше. Трудно й бе да се убеди, че никой няма да я запрати насила отново в ръцете на този човек, който не знаеше да обича, а да бие, за да замълчи, и я изнасилва, за да задоволи нуждите си. „Защото това без взаимно съгласие, независимо дали сме женени или не, със сигурност е изнасилване.“

И после… очите на Криста. Те гледаха и записваха всяко замахване на нейния баща срещу майка й. Корин не искаше тези очи да си спомнят. Ако само касетата имаше безкрайна продължителност, за да докаже фактите, които тя трябваше да разказва и преразказва. Всичко. До онзи миг, когато въздухът не достигаше вече до дробовете й. Когато протегна ръката си и беше удряла на свой ред. Когато Джак изведнъж се отпусна безжизнено.

Откъде намери сили да отхвърли неговото тяло от своето? Никога нямаше да разбере. Но го направи. Спомни си отново за тежестта на ръката на Джак в нейната длан. Студена и внушителна. Знаеше, че ако нямаше деца, можеше да го убие. Ръката й не потрепна, когато се прицели, и се закле, че никога повече няма да го остави да проникне в нея. О, не, никога повече. „Без теб ще умра, Корин“ — казваше той толкова пъти на колене, когато молеше своето извинение. „Ще чакам да умреш“ — помисли си тя.

И на този двайсет и пети декември, облегната на студената стена в коридора, отказа да види ужаса на ситуацията, предпочете неповторимия миг, когато животът й поднесе възможност да живее по друг начин. Тази сила, която се вля в нея, я учуди. Не знаеше дали тази сила още е в нейна власт, или само за един кратък миг е обитавала нейното същество. Дори ако нейното бъдеще всяваше у нея паника, дори ако делото и разводът щяха да бъдат изпитание, чиято жестокост не можеше да си представи, дори ако знаеше, че завинаги ще бъде длъжна да живее със своето минало, никога повече Корин нямаше да приеме да живее под ударите и властта на Джак. Или на който и да е Джак. Отсега нататък беше свободна. Като вятъра в дърветата. Свободна… да мисли и да живее, както тя иска. Свободна да пази Кайл в сърцето си. Защото какво друго й оставаше? Той имаше Патси. Животът на този мъж беше толкова… Живот, в който ще мислят един за друг. Често. Може би много често. Като сила. Това беше предвидимо бъдеще. Тогава, все така облегната на стената, тя отвори очи. Чу Кайл, който говореше на децата.

Бе взела решение, обърна се и застана в рамката на вратата. За да премахне своя страх. „Всички мои страхове.“ И да погледне тези ръце, които няма никого да ударят.

Той вдигна глава към нея и за стотен път през този ден погледите им се срещнаха. Не се усмихваха. Взираха се дълго един в друг. Корин първа откъсна очи и изчезна в сумрака на коридора, запътена към стаята, където спеше нейното бебе.

Кайл помоли едно момиченце с лунички и червена панделка да повтори въпроса. Отговори с музика и внезапно, като светкавица, му хрумна една смешна мисъл. Като че ли бе обречен да обича отсъстващи жени. Неговите гаджета, когато беше съвсем млад, които го бяха изоставяли заради някой тип „по-готин“ или „не чак дотам“… Кайл не беше имал нужда Дженифър, Кейти, Линда или София да губят ценно време да сринат прилагателното „стабилен“. Колкото до Патси… Напразно се бе мъчил да я опознае, тя си остана все така далечна. А той така изгубен. „Корин няма нужда от такъв като мен.“

Стана и се залута от стая в стая като сянка, замислен за неща като празнота, загуба, любов. „Тези понятия безвъзвратно ли са свързани?“

Няма значение кой глупак ще каже, че неслучайно се е влюбил в Корин. Все пак способността му да я „усети“ не беше ли благодарение на неговата майка и на миналото му. И ако е влюбен, не беше ли защото Корин е такава. Никога не бе попадал под очарованието на нито една от жените, преминали през Къщата на Джейн. В действителност Кайл се присмиваше на всичките тези теории и на всичките тези анализи. Нямаше време за това. В края на краищата имаше значение това, което чувстваше и превръщаше в музика. Важното беше да се изживее именно то. Което се бе превърнало в негов занаят. И то какъв занаят! Как да се въздържи от чувството, което изпитва, излизайки на сцената? От този неповторим миг, когато публиката го извиква отново и отново заради неговата сила и неговата любов. Това е неговата храна. Неговата потребност. „Да, как да се въздържа?“ — повтори си той.

Това беше невъзможно за него, за Патси, Джет и Стив… И те познаваха същия успех, без да имат същото минало. Нито един от тях една сутрин не бе намерил майка си мъртва. На пет години. Убита от техния тъп баща. Патси имаше любеща и толерантна майка. Джет и Стив бяха родени в стабилни семейства и докато са расли, са им обръщали внимание и са ги изслушвали. За да успеят, не се бяха борили. За да успеят, имаха талант, късмет и работеха това, което обичаха, без да жалят сили. „Никога не бих могъл да престана. Никога…“