Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (164)

46.

— Разплаках се — призна Корин на Кайл. — Иначе щях да се разпадна. Сиуантанехо звучеше като сън. Попитах я вещица ли е, магьосница или богиня. Тя отговори: „No“ със своя невероятен смях. Но направи точно каквото ми обеща. Издейства ми благодарение на един от братята си постоянни визи. Взехме влак до Сан Диего, където се качихме на кораб, чийто собственик беше неин познат. Пътешествието трая четири дена и четири нощи и аз повръщах през цялото време от страх. Разбираш ли, през цялото време, докато се скитахме по пътищата, имах странното чувство, че съм закриляна, че съм неприкосновена. Колкото повече се приближавахме до целта, толкова…

Кайл взе ръката й и я целуна.

— В Сиуантанехо слязохме от кораба. Беше сутринта на петия ден. Слънцето изгряваше. Плажът беше безлюден и един от моряците ме доведе до тази къща, която уж пазя за пред властите, докато мексиканката се върне някой ден.

— Или докато братята й не решат нещо.

— Да, наистина — въздъхна Корин.

— Ами ако купя къща тук?

Младата жена се надигна и уплашено го погледна в очите.

— Защо? Нали не искаш да излизаш повече на сцена?

Кайл се подвоуми, после каза:

— Искам да съм сигурен, че ще бъдеш у дома, когато се връщам.

Корин не попита ще заминава ли. Нито кога. Тя го хвана за ръка и го отведе в леглото си. В тяхното легло.

Кайл щеше да я помоли да се омъжи за него, но в такъв случай… трябваше да й признае всичко. Да се анализира. Да назове фактите, да ги узакони и да им даде право на съществуване. Той все още не се решаваше и само попита как се казва мексиканката.

— Анунсиасион де ла Вега. Но с гордост подчертава, че е Анунсиасион Уилбър.