Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (8)

Илюзии

Юли-ноември 1884 година

Просперо Магьосника не дава официално обяснение за оттеглянето си от сцената. През последните години турнетата му са толкова спорадични, че липсата на негови представления минава почти незабелязано.

Но в известен смисъл Хектор Боуен продължава с турнетата си, макар Просперо Магьосника да не го прави.

Пътува от град на град и предлага своята шестнайсетгодишна дъщеря в ролята на медиум.

— Мразя това, папа — често протестира Силия.

— Ако можеш да измислиш по-добър начин да оползотвориш времето си, докато настъпи моментът на предизвикателството ти, моля! И да не си посмяла да кажеш „четене“! Стига твоят начин да ти осигурява толкова пари, колкото спиритичните сеанси. Да не говорим колко добра практика са за теб — ще свикнеш да се изявяваш пред публика.

— Тези хора са непоносими — възразява Силия, макар че не точно това има предвид.

Клиентите й я карат да се чувства неудобно. Начинът, по който я гледат, умолителните им погледи и насълзените им очи. Виждат я като предмет, като мост към любимите хора, които са загубили и в които така отчаяно са се вкопчили.

Говорят за нея така, сякаш дори не е в стаята, сякаш е безплътна също като обичните им духове. Трябва да положи огромни усилия над себе си, за да не се отдръпва всеки път, когато неизбежно се стига до прегръдки и сълзливи благодарности.

— Тези хора не означават нищо — отвръща баща й. — Дори не могат да осъзнаят какво точно си мислят, че виждат и чуват, затова им е по-лесно да вярват, че получават свръхестествени трансмисии от отвъдното. Защо да не се възползваме от това, особено след като с такова желание копнеят да се разделят с парите си за нещо толкова просто?

Силия не спира да твърди, че никакви пари не са в състояние да компенсират подобно мъчение, но Хектор не отстъпва и двамата продължават да пътуват, да отместват маси с поглед и да наподобяват призрачно почукване по покритите с различни тапети стени.

Удивена е от начина, по който клиентите им дават мило и драго за този вид комуникация, заради едното убеждение. Тя нито веднъж не е изпитвала желание да се свърже с мъртвата си майка, а и се съмнява, че майка й от своя страна би искала да говори с нея, ако можеше, особено чрез подобни сложни методи.

Това е лъжа, иска й се да им каже. Мъртвите не се носят наоколо, не почукват любезно по чаши за чай и по плотове на маси, нито шепнат през развети завеси.

Понякога чупи така ценните им вещи и прехвърля вината на неспокойните духове.

Всеки път, когато сменят мястото, Хектор й избира ново име, но доста често използва Миранда, вероятно защото знае колко много я дразни то.

Изтощена е в резултат на дълги месеци обиколки из страната, както и от напрежението и от факта, че баща й я храни много оскъдно — защото, твърди той, видът на бездомно дете й придавал по-голяма убедителност, приближавал я повече до другата страна.

Едва когато наистина й прилошава по време на сеанс, вместо както обикновено да изпълни перфектно предварително режисирания драматичен припадък, той се съгласява да се върнат в дома им в Ню Йорк, за да й даде почивка.

Един ден, по време на следобедния чай, докато неодобрително мята погледи към количеството сладко и сметаната, с които дъщеря му маже курабиите си, той споменава, че е обещал услугите й на една опечалена вдовица в другия край на града, която се е съгласила да плати двойна такса.

— Казах, че можеш да си починеш — възразява баща й, когато Силия отказва, без да вдига поглед от книжата, разпръснати по масата. — Имаше цели три дни и те са ти повече от достатъчно. Изглеждаш ми добре. Един ден ще станеш по-хубава дори от майка си.

— Изненадана съм, че си спомняш как е изглеждала — отвръща Силия.

— Нима? — вдига вежди баща й, поглежда я и продължава, когато тя се намръщва в отговор. — Може да съм прекарал само няколко седмици в нейната компания, но си я спомням много по-ясно, отколкото ти, която си живяла с нея цели пет години. Времето е относително нещо. Някой път ще го разбереш.

След тези думи отново насочва вниманието си към книжата.

— А какво стана с онова предизвикателство, за което уж ме подготвяш? — пита Силия. — Или това е просто още един начин да спечелиш пари?

— Силия, скъпа — отвръща Хектор. — Предстоят ти страхотни неща, но ние нямаме контрол върху момента, в който ще започнат. Първият ход не е наш. Просто ще бъдем уведомени, когато настъпи моментът да те извадим на дъската.

— Тогава какво значение има какво ще правя междувременно?

— Имаш нужда от практика.

Силия накланя глава, без да откъсва поглед от баща си, отпуска ръце върху масата. Всички листи се сгъват сами в най-разнообразни форми: пирамиди, цилиндри, хартиени птички с шумолящи крила.

Баща й раздразнено я поглежда. Вдига тежкото стъклено преспапие и го стоварва върху ръката й — достатъчно силно, за да счупи китката й.

Хартиите се разгъват и отново се пръсват по повърхността на масата.

— Имаш нужда от практика — повтаря той. — Все още не успяваш да се контролираш.

Силия мълчаливо напуска стаята, стиснала китката си и преглъщайки сълзите си.

— И за бога, престани да ревеш! — извиква баща й след нея.

Отнема й почти час, за да нагласи и излекува счупените на парченца костици.

* * *

Изобел седи в рядко използваното кресло в стаята на Марко. Около пръстите й са увити копринени панделки в цветовете на дъгата — напразно се мъчи да превърне лентите в сложна плетеница.

— Изглежда толкова глупаво — отбелязва тя, докато се мръщи на заплетените панделки.

— Това е най-обикновен амулет — възразява Марко от мястото си зад отрупаното с отворени книги бюро. — По една лента за всеки елемент, всичките свързани с възли и добро желание. Същото като картите ти е, само че оказва влияние върху субекта, вместо просто да предсказва значението му. Но няма да подейства, ако не вярваш, както много добре знаеш.

— Може би не съм в подходящото настроение, за да повярвам — казва Изобел, разхлабва възлите и оставя плетеницата настрана. Панделките се разливат като водопад върху страничното облегало на креслото. — Утре пак ще опитам.

— Тогава ми помогни — Марко вдига поглед от книгите си. — Помисли си за нещо. За някакъв предмет. Важен предмет, за който няма как да знам.

Изобел въздъхва, но покорно затваря очи и се концентрира.

— Пръстен — отбелязва Марко след миг, стигнал до въображаемата вещ в съзнанието й толкова лесно, сякаш му го е нарисувала на лист хартия. — Златен пръстен със сапфир, ограден с два диаманта.

Очите на Изобел се отварят бързо.

— Как разбра?

— Годежен пръстен ли е? — продължава усмихнато Марко.

Тя закрива устата си с длан, преди да кимне.

— Продала си го — добавя той, улавяйки фрагментите от спомена, съпътстващ пръстена. — В Барселона. Избягала си и си уредила да се омъжиш, ето защо си в Лондон. Защо не ми каза?

— Това не е подходяща тема за разговор — отговаря Изобел. — А и ти самият почти нищо не ми споделяш за себе си — може и ти да си избягал и да си уредил женитбата си.

За момент двамата се гледат втренчено един друг, докато Марко се опитва да намери подходящ отговор, после Изобел избухва в смях.

— Вероятно е търсил пръстена по-дълго време, отколкото е търсил мен — тя поглежда към голата си ръка. — Беше такова прелестно нещо, почти не исках да се разделям с него, но нямах пари, нито друго за продан.

Марко понечва да каже, че със сигурност е получила добра цена, но в този момент на вратата се почуква.

— Хазяинът ти ли е? — прошепва Изобел, но Марко опира пръст до устните си и поклаща глава.

Само един човек чука на тази врата без предупреждение.

Марко прави знак на гостенката си да се скрие в съседния кабинет, преди да отвори.

Мъжът в сивия костюм не влиза в апартамента. Никога не е стъпвал в него от момента, в който е организирал досега на ученика си с истинския свят.

— Ще кандидатстваш за работа при този човек — казва, без да поздрави, и изважда някаква избеляла визитка от джоба си. — По всяка вероятност ще имаш нужда от име.

— Имам си име — отвръща Марко.

Мъжът в сивия костюм не се интересува какво може да си е избрал ученикът му.

— Интервюто ти е утре следобед — продължава. — Напоследък съм придвижил доста от бизнес въпросите на мосю Лефевр и горещо съм те препоръчал, но ти трябва да направиш необходимото, за да си осигуриш позицията.

— Това да не би да е началото на предизвикателството?

— По-точно предварителна маневра, която ще те постави в по-изгодно положение.

— Кога започва самото предизвикателство? — пита Марко, макар че го е правил стотици пъти и никога не е получавал конкретен отговор.

— По някое време ще стане ясно — отвръща мъжът в сивия костюм. — Когато започне, ще бъде разумно от твоя страна да се концентрираш върху самия противник… — очите му многозначително се насочват към затворената врата на кабинета — … без да се разсейваш.

После се обръща, поема по коридора и оставя Марко да препрочита отново и отново името и адреса върху избелялата визитна картичка.

* * *

Хектор Боуен най-накрая отстъпва пред настояванията на дъщеря си да останат в Ню Йорк, но го прави по лични съображения.

Понякога подхвърля по някой коментар, че Силия трябва да се упражнява повече, но през по-голямата част от времето я игнорира и се затваря сам в кабинета на горния етаж.

Силия е доста доволна от това положение и прекарва по-голямата част от дните си в четене. Измъква се, за да посещава книжарниците, изненадана, че баща й не се интересува откъде идват купищата книги с нови подвързии.

И често се упражнява да чупи всякакви неща из къщата и да ги превръща отново в едно цяло. Кара книгите да летят като птици из стаята, изчислява колко надалеч могат да стигнат, преди да й се наложи да коригира техниката си.

Става много веща в манипулирането на платове, преправя роклите си така майсторски, сякаш някой изключителен шивач е отпуснал страничните им ръбове, за да поберат теглото, което си е върнала. Отново чувства тялото си като свое.

Трябва да напомня на баща си да слиза от кабинета за закуска, обяд и вечеря, въпреки че напоследък той й отказва все по-често и почти не напуска стаята си.

Днес дори няма да отвърне на настойчивото й почукване. Омагьосал е ключалките така, че да не могат да бъдат отваряни без неговия ключ. Ядосана, Силия ритва вратата с ботуш и за нейна изненада тя се отваря.

Баща й стои до един от прозорците, напрегнато наблюдава опънатата си напред ръка. Слънцето прониква през замръзналото стъкло и пада върху ръкава му.

Дланта му изчезва напълно и после отново се появява. Той протяга пръсти, намръщва се, когато чува пукането на кокалчетата си.

— Какво правиш, папа? — пита Силия, любопитството й е надделяло над раздразнението. Никога по-рано не го е виждала да върши нещо подобно — нито на сцената, нито по време на уроците й.

— Нищо, което да те засяга — отвръща баща й и дръпва къдравия маншет на ризата над дланта си.

Вратата се затваря с трясък пред лицето й.