Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (20)

Трета вечер на откриването: Пушек и огледала

В нощта на откриването Чандреш Кристоф Лефевр не влиза в нито една палатка. Вместо това броди по алеите, минава през тълпата, обикаля в кръг из двора заедно с Марко, който го следва по петите и си води бележки, когато Чандреш намери нещо, за което да произнесе коментар.

Чандреш наблюдава струпаните хора, забелязва какво ги кара да изберат една или друга палатка. Посочва табела, която трябва да бъде изправена или повдигната по-нависоко, за да я прочетат по-лесно, показва врати, които не се забелязват достатъчно, и други, които са прекалено явни и привличат или твърде малко, или прекалено голямо внимание.

Но това са дребни детайли наистина, допълнителни капки масло за недоловимото скърцане. Не би могло да е по-добре. Хората са доволни. Опашката за билети се извива покрай външната част на оградата. Целият цирк искри от вълнение.

Няколко минути преди полунощ Чандреш застава в края на двора за запалването на големия огън. Избира място, откъдето може да вижда добре както огъня, така и голяма част от публиката.

— Всичко е готово, нали?

Никой не му отговаря.

Обръща се наляво-надясно, но покрай него минават единствено замаяните зрители.

— Марко? — повиква асистента си той, но от младежа няма и следа.

Една от сестрите Бърджис забелязва Чандреш и го приближава, като внимателно си проправя път сред претъпкания двор.

— Здравей, Чандреш — поздравява го тя, когато стига при него. — Нещо не е наред ли?

— Изглежда съм загубил Марко. Странно. Но няма нищо, за което да се тревожим, Лейни, скъпа.

— Тара — поправя го тя.

— Приличате си — казва Чандреш и дръпва от пурата си. — Объркващо е. Двете трябва да се движите в комплект, за да се избягват подобни конфузни ситуации.

— Стига, Чандреш, дори не сме близначки.

— Коя от двете ви е по-голяма тогава?

— Това е тайна — усмихва се Тара. — Вече можем ли да обявим нощта за успешна?

— До момента е задоволителна, но тя тепърва започва, скъпа моя. Как е госпожа Мъри?

— Мисля, че е добре, макар че, откакто чух последните новини, е минал около час и нещо. Според мен ще бъде запомнящ се рожден ден за близнаците.

— Може да се окажат полезни, ако са така неразличими, както ти и сестра ти. Ще ги облечем в допълващи се костюми.

Тара се смее.

— Почакай поне да проходят.

Дванайсетте стрелци заемат позиции покрай неосветения казан, в който ще бъде запален огънят. Тара и Чандреш прекъсват разговора си, за да гледат. Тара наблюдава стрелците, докато очите на Чандреш са насочени към тълпата, чието внимание е привлечено от предстоящото представление. Превръща се в публика, която сякаш също взема участие в хореографията наравно със стрелците. Всичко протича точно както е планирано.

Стрелците пускат стрелите си една по една, пламъците избухват в огромна светеща дъга. Докато часовникът отброява ударите, целият цирк се облива в цвят, дванайсетте прозвънявания вибрират из въздуха.

На дванайсетото отброяване огънят пламва, бял и горещ. Всичко в двора потръпва за момент, шаловете се развяват въпреки пълната липса на вятър, брезентът на палатките затрептява.

Публиката изригва в аплодисменти. Тара се присъединява към тях, а Чандреш се спъва и изпуска пурата си на земята.

— Добре ли си? — пита го Тара.

— Вие ми се свят — отвръща той.

Тара го хваща под ръка, за да му помогне да се задържи на краката си, дръпва го близо до стената на най-близката палатка, встрани от тълпата, която отново се раздвижва и се пръсва във всички посоки.

— Ти почувства ли го? — пита я Чандреш. Нозете му треперят и Тара с мъка го удържа, когато един посетител се блъсва в тях.

— Кое? — пита тя, но Чандреш не отвръща, краката му все още са нестабилни.

— Защо никой не се сети да сложи пейки в двора? — измърморва Тара на себе си.

— Някакъв проблем ли има, госпожице Бърджис? — пита глас зад нея.

Тя се извръща и вижда Марко с бележник в ръка; изглежда й доста притеснен.

— О, Марко, ето къде си бил — казва Тара. — На Чандреш му става нещо.

Тримата започват да привличат погледите на околните. Марко хваща ръката на Чандреш и го дръпва към един по-тих ъгъл; гърбът му е обърнат към двора, за да осигури поне малка защита от любопитните очи.

— Отдавна ли е така? — обръща се Марко към Тара, докато поддържа шефа си.

— Не, стана внезапно — отвръща тя. — Притеснявам се да не припадне.

— Сигурен съм, че не е сериозно — успокоява я Марко. — Вероятно е от горещината. Ще се справя с това, госпожице Бърджис. Не си струва да се притеснявате.

Тара смръщва чело, няма желание да си върви.

— Не е нищо сериозно — повтаря натъртено Марко.

Чандреш гледа в земята, сякаш е изгубил нещо, разговорът като че ли не стига до него.

— Щом настояваш — неохотно отстъпва Тара.

— Той е в добри ръце, госпожице Бърджис — уверява я Марко.

Обръща се, преди тя да е успяла да каже нещо повече, и двамата с Чандреш се отдалечават в тълпата.

— Ето къде си била — възкликва Лейни, изникнала точно до рамото на сестра си. — Търсих те навсякъде. Видя ли запалването на огъня? Нали беше невероятно?

— Наистина — кимва Тара, а очите й продължават да бродят из тълпата.

— Какво има? — интересува се Лейни. — Да не се е случило нещо?

— Какво знаеш за асистента на Чандреш?

— За Марко ли? Не много. От няколко години работи за Чандреш, специализира счетоводство. Преди това е бил студент, мисля. Не съм напълно сигурна какво е учил. Нито пък къде, като се замисля. Не е особено приказлив. Защо питаш? Да не си търсиш поредното тъмнокосо и красиво завоевание?

Тара избухва в смях въпреки подозренията си.

— Не, нищо подобно. Просто любопитство. — Тя хваща сестра си под ръка. — Да вървим да търсим други мистерии.

Хванати, двете си проправят път сред тълпата, обикалят покрай пламтящия огън, в който са вперени очите на още много зрители, омагьосани от танцуващите бели пламъци.

Висящият от тавана

В тази палатка, чийто таван се издига високо над главата ви, атракцията са гимнастици.

Акробати изпълняват номера на трапец и на въже. Осветяват ги дузина кръгли лампи, закачени за тавана, подобни на планети или звезди.

Няма предпазни мрежи.

Наблюдавате представлението, застанали на опасно място, точно под изпълнителите, от които нищо не ви разделя.

Момичета, облечени в костюми с пера, се въртят на различна височина, придържани от кордели, които направляват с ръце.

Марионетки, контролиращи собствените си конци.

Обикновени столове с крака и облегалки изпълняват ролята на трапец.

Кръгли сфери, напомнящи за птичи клетки, се вдигат и спускат, а в същото време един или повече акробати излизат или влизат в тях, застават отгоре им или увисват на пречките в дъното им.

В центъра на палатката стои мъж, облечен във фрак. Единият му крак е вързан за сребристо въже, ръцете му са сключени на гърба.

Той започва да се движи изключително бавно. Ръцете му се показват отстрани — първо едната, после другата, докато не увиснат под главата му.

Започва да се върти. По-бързо и по-бързо, докато се превръща в неясно петно в края на въжето.

Внезапно спира и полита стремглаво надолу.

Публиката се отдръпва, разчиства петно от гола твърда земя под него.

Не можете да понесете гледката. Но и не можете да отместите поглед встрани.

Тогава падането спира — очите на мъжа се изравняват с очите на хората от публиката. Сребристото въже, което сега изглежда невероятно дълго, продължава да го държи. Цилиндърът не е помръднал от главата му, ръцете му спокойно висят отстрани.

Докато тълпата възвръща спокойствието си, мъжът вдига ръка, облечена в ръкавица, и сваля цилиндъра си.

Пречупва се в кръста и прави драматичен обърнат поклон.