Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Night Circus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ерин Моргънстърн

Заглавие: Нощният цирк

Преводач: Мария Чайлд

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-2958-53-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3466

История

  1. — Добавяне

Задънена улица

Монреал, август, 1902 година

Илюзионистката се покланя и изчезва пред удивените очи на публиката, а зрителите започват да ръкопляскат, аплодирайки празния въздух. Надигат се от местата си и някои подемат разговор с приятелите си, чудят се на този или на онзи трик, докато се изнизват през вратата, която отново се е появила в стената на раираната палатка.

Докато всички излизат, на един от столовете от вътрешния кръг остава мъж. Очите му, почти скрити в хвърляната от периферията на цилиндъра му сянка, са забити в центъра на кръга, който илюзионистката е заемала само до преди миг. Останалите зрители вече ги няма.

След няколко минути вратата избледнява и се слива със стената на палатката.

Мъжът не трепва. Той хвърля само един кратък поглед към изчезващата врата.

Миг по-късно Силия седи на стол срещу него, все още облечена по същия начин, както по време на представлението — в черна рокля с деликатна бяла дантела.

— Обикновено сядаш отзад — казва тя.

— Исках да виждам по-добре — отвръща Марко.

— Изминал си доста път, за да дойдеш тук.

— Трябваше да си взема отпуск.

Силия забива поглед в дланите си.

— Не очакваше да пропътувам цялото това разстояние, нали? — пита я Марко.

— Не, не очаквах.

— Трудно е да се скрие човек, когато пътува с цял цирк.

— Не съм се крила.

— Напротив. Опитах се да говоря с теб на погребението на хер Тийсен, но ти си тръгна, преди да съм те открил, а после закара цирка от другата страна на океана. Избягваш ме.

— Не е напълно съзнателно — отвръща Силия. — Имах нужда от малко време, за да помисля. Благодаря ти за „Езерото на сълзите“ — добавя.

— Исках да разполагаш с място, където да се чувстваш достатъчно сама, че да можеш да плачеш, когато аз не съм с теб.

Тя затваря очи и не отговаря.

— Открадна книгата ми — казва Марко след кратко мълчание.

— Съжалявам.

— Стига да е на безопасно място, няма никакво значение дали ще я пазя аз, или ти. Можеше да ме попиташ. Можеше да ми кажеш довиждане.

Силия кима.

— Знам.

Известно време никой от двамата не продумва.

— Опитвам се да направя цирка независим — казва накрая тя. — Да го освободя от предизвикателството, от нас. От мен. Трябваше да изуча системата ти, за да постигна успех. Не мога да позволя едно важно за толкова много хора място просто да изчезне като дим. Място, което им дава едновременно чудеса, спокойствие и мистерии, които не могат да бъдат намерени никъде другаде. Ако ти имаше всичко това, нямаше ли да искаш да го запазиш?

— Имам го винаги, когато съм с теб. Нека ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Не можеш да се справиш сама.

— Разполагам с Итън Барис и Лейни Бърджис — казва Силия. — Съгласиха се да поемат управлението за основната операция. С малко повече тренировки, Попет и Уиджит ще са в състояние да се справят с аспектите на манипулацията, които не са по силите на Итън и Лейни. Аз… аз нямам нужда от теб.

Не може да го погледне в очите.

— Нямаш ми доверие — казва Марко.

— Изобел ти имаше доверие — отвръща Силия, забила поглед в земята. — Както и Чандреш. Как да ти повярвам, че си искрен с мен, след като си лъгал тях? Нали аз съм онази, която имаш най-силна причина да мамиш?

— Нито веднъж не съм казал на Изобел, че я обичам. Бях млад и отчайващо самотен, и не биваше да я оставям да си мисли, че чувствата ми към нея са по-силни, отколкото бяха в действителност. Но онова, което изпитвах към нея, не може да се сравнява с това, което изпитвам към теб. Това не е тактика, с която да те заблудя; за толкова жесток ли ме смяташ?

Силия се надига от стола си.

— Лека нощ, господин Алистър.

— Силия, почакай — извиква Марко и става, но не се приближава към нея. — Разбиваш ми сърцето. Веднъж ми каза, че ти напомням за баща ти. Че не искаш никога да страдаш така, както е страдала майка ти по него, но сега правиш същото с мен. Не спираш да ме напускаш. Оставяш ме да копнея за теб отново и отново, когато съм готов на всичко, за да останеш. И това ме убива.

— То трябва да убие един от двама ни — тихо казва Силия.

— Какво?

— Онзи, който оцелее, ще е победителят — отвръща тя. — Победителят живее, победеният умира. Така свършва играта.

— Това… — Марко млъква и поклаща глава. — Това не може да е целта на предизвикателството.

— Но е. Тест за издръжливост, не за умения. Опитвам се да направя цирка самостоятелен, преди…

Не може да произнесе думите, все още не смее да погледне към него.

— Възнамеряваш да направиш онова, което е направил баща ти. Да напуснеш кораба.

— Не точно. Предполагам, че винаги съм била по-скоро дъщеря на майка си.

— Не — казва Марко. — Не може да го мислиш наистина.

— Това е единственият начин да се спре играта.

— Тогава ще продължим да я играем.

— Не мога — признава Силия. — Не издържам повече. С всяка изминала вечер става по-трудно. И аз… трябва да те оставя да спечелиш.

— Не искам да спечеля — казва Марко. — Искам теб. Честна дума, Силия. Не разбираш ли?

Тя не отговаря, но по бузите й потичат сълзи. Не ги изтрива.

— Как може да си помислиш, че не те обичам? Силия, ти си всичко за мен. Не знам кой се опитва да те убеди в противното, но трябва да ми повярваш. Моля те.

Тя само го поглежда с плувналите си в сълзи очи, за първи път удържа погледа му, без да трепне.

— Тук разбрах, че те обичам — добавя Марко.

Двамата стоят от двете срещуположни страни на малка кръгла стая, боядисана в тъмносиньо и обсипана със звезди, на перваз, обрамчващ басейн от възглавници с цветовете на скъпоценни камъни. Над главите им блести полилей.

— Бях омагьосан от първия миг, в който те видях — признава Марко, — но тук за първи път го осъзнах.

Стаята около тях отново се променя, превръща се в празна бална зала. През прозорците се процежда лунна светлина.

— Аз пък го разбрах тук — казва Силия, а шепотът й тихо отеква из стаята.

Марко прави стъпка напред, за да скъси разстоянието помежду им, да изтрие сълзите й с целувка, преди устните му да покрият нейните.

Докато я целува, големият огън светва по-ярко. Акробатите улавят светлината перфектно, докато се премятат из въздуха. Целият цирк блести, заслепява посетителите.

И тогава, когато Силия с неохота се дръпва назад, идеалната химия се нарушава.

— Съжалявам.

— Моля те — прошепва Марко. Отказва да я пусне да си върви, пръстите му стискат здраво дантелата на роклята й. — Моля те, не ме оставяй.

— Прекалено късно е. Било е прекалено късно още по времето, когато дойдох в Лондон, за да превърна тетрадката ти в гълъб; в онзи момент вече прекалено много хора са били въвлечени. Каквото и да направи всеки от нас, то има ефект върху всички в цирка, върху всеки зрител, преминаващ през портите му. Стотици, ако не и хиляди хора. Всичките — мухи, впримчени в една паяжина, изплетена по времето, когато съм била на шест години. А сега едва се осмелявам да се движа, от страх да не загубя някого другиго.

Силия поглежда Марко, повдига ръка, за да го погали по лицето.

— Ще направиш ли нещо за мен? — моли го тя.

— Всичко.

— Не се връщай — пресеква гласът й.

Изчезва, преди Марко да е успял да протестира — така просто и елегантно, както в края на представлението си. Роклята й избледнява и се стопява под дланите му. Само парфюмът й продължава да се носи из пространството, което е заемала само допреди миг.

Марко остава сам в празната палатка, заобиколен от два реда столове и една отворена врата, чакаща го да си тръгне.

Преди да го стори, той изважда карта за игра от джоба си и я поставя на стола на Силия.