Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (61)

Последствие

Ню Йорк, ноември, 1902 година

Въпреки че заобикалящият пейзаж е различен, циркът изглежда по съвсем същия начин, както на неговото поле, мисли си Бейли, когато най-сетне стига до оградата. Тежко диша от бягането през гористата местност.

Но има нещо друго, което е различно. Опитва да си поеме дъх край портата и гледа втренчено табелата, висяща над обичайното разписание на работното време на цирка:

Затворено поради лошо време.

Разбира, че онова, което го притеснява, е миризмата. Няма го онзи сладък аромат на карамел, сливащ се идеално с боровия дим от пламтящ огън. Вместо това във въздуха се носи мирисът на нещо изгоряло и влажно, със сладък нюанс, от който му се повдига.

Направо му се повръща.

От другата страна на оградата от ковано желязо не се чува никакъв звук. Палатките са замръзнали неподвижно. Само часовникът до портата се движи, бавно отброява следобедните часове.

Бейли бързо открива, че не може да се провре между решетките на оградата така лесно, както преди години. Решетките са прекалено близо една до друга, независимо от това колко упорито се опитва да промуши рамене между тях. Почти очаква да види чакащата го Попет, но наоколо няма жива душа.

Оградата е прекалено висока, за да се прехвърли през нея, и Бейли се замисля дали просто да не седне пред портите и да изчака слънцето да залезе. Изведнъж забелязва един извит клон, който не стига съвсем до оградата, но е достатъчно близо — виси точно над извитите железни остриета на върха.

От там би могъл да скочи. Ако уцели правилния ъгъл, ще се приземи на пътеката между палатките. Ако сгреши, най-вероятно ще си счупи крака, но това ще е само дребен проблем, с който по-късно би могъл да се справи — поне ще е вътре в цирка.

С лекота се покатерва на дървото. Клонът, който е най-близо до цирка, е достатъчно широк, за да пропълзи по него. Но не успява да запази равновесие и докато се опитва да скочи грациозно, нарушава предварително изчисленото падане. Стоварва се тежко на пътеката, претъркулва се към стената на близката палатка и целият се покрива с белия прах, посипан по земята.

Краката го болят, но изглежда са здрави, въпреки че рамото му е лошо натъртено, а дланите му са охлузени и мръсни. Прахта лесно пада от ръцете му, но подобно на боя полепва по сакото и крачолите на новия му костюм. Отново стои сам сред цирка.

— Истина или предизвикателство — промърморва сам на себе си.

Сухи крехки листа танцуват около стъпалата му, запратени през оградата от вятъра. Петна от пастелни есенни цветове, които нарушават монотонността на черното и бялото.

Бейли не е сигурен накъде да се отправи. Обикаля по пътеките с надеждата да се натъкне на Попет, но се сблъсква единствено с райета и празнота. Накрая се насочва към вътрешния двор, към големия огън.

Когато завива зад един ъгъл, отвеждащ към отвореното пространство на двора с огъня, повече се изненадва от факта, че огънят не гори, отколкото от това, че там всъщност някой наистина го чака.

Ала фигурата, застанала до котела от ковано желязо, не е на Попет. Жената е прекалено ниска, а косата й — твърде черна. Когато се обръща, между устните й проблясва дълго сребърно цигаре. Димът се извива около главата й като змия.

Отнема му няколко секунди, за да разпознае жената каучук — виждал я е единствено огъната в невъзможни форми върху платформата.

— Ти си Бейли, нали? — пита го тя.

— Да — отвръща той. Чуди се абсолютно всички от цирка ли знаят за него.

— Закъсня — казва му жената каучук.

— За какво? — объркано пита той.

— Съмнявам се, че ще е в състояние да удържи още дълго време.

— Кой? — пита Бейли, макар да му хрумва, че жената каучук може би има предвид самия цирк.

— Разбира се — продължава тя, — ако беше пристигнал по-рано, всичко може би щеше да се случи по различен начин. Мигът е много чувствително нещо.

— Къде е Попет?

— В момента госпожица Пенелъпи е неразположена.

— Как е възможно да не знае, че съм тук?

— Може би много добре го знае, но това не променя факта, че тя е — както вече споменах — неразположена в момента.

— Коя сте вие? — пита Бейли. Рамото му пулсира и той не може да определи точно кога всичко е престанало да има някакъв смисъл.

— Можеш да ме наричаш Цукико — казва жената каучук и дръпва силно от цигарето си.

Чудовищният котел от ковано желязо седи празен и неподвижен зад гърба й. Земята около него, която обикновено е на бели и черни спирали, сега е черна, сякаш погълната от празно пространство.

— Мислех, че огънят никога не угасва — казва Бейли, като приближава към котела.

— Никога не е угасвал преди.

Бейли стига до ръба на все още горещите извивки на котела и се повдига на пръсти, за да надникне вътре. Той е почти изцяло пълен с дъждовна вода, тъмната й повърхност е разчупена от леки вълнички. Земята е черна и разкаляна, и когато Бейли отстъпва назад, без да иска, ритва един черен цилиндър.

— Какво се е случило? — пита момчето.

— Малко е трудно за обяснение — отвръща Цукико. — Дълга и объркана история.

— И вие няма да ми я разкажете, нали?

Жената леко накланя глава встрани и Бейли вижда следите от играеща усмивка около устните й.

— Не, няма.

— Страхотно — измърморва Бейли на себе си.

— Виждам, че си взел знамето — продължава Цукико, като посочва червения шал с цигарето си. Бейли не знае как точно да отговори на тази забележка, но жената каучук продължава, без да го изчаква да каже каквото и да било. — Предполагам, че можеш да го наречеш експлозия.

— Големият огън е избухнал? Как?

— Помниш ли, че споменах колко е трудно за обяснение? Това не се е променило.

— Защо не са изгорели палатките? — Бейли се оглежда наоколо и вижда безкрайните райета около себе си. Някои от по-близките палатки са опръскани с кал, но никоя не е горяла, независимо от овъглената земя около тях.

— Това е дело на госпожица Боуен — обяснява Цукико. — Предполагам, че без предприетите от нея предпазни мерки, пораженията щяха да са много по-големи.

— Коя е госпожица Боуен?

— Много въпроси задаваш.

— Но вие не отговаряте на голяма част от тях.

При тези негови думи усмивката й се появява напълно, извива се по начин, който се струва притеснително приятелски на Бейли.

— Аз съм само пратеник — обяснява Цукико. — Тук съм, за да те придружа до една среща за дискусия по тези въпроси. Предполагам, че е така, защото в момента съм единственият жив човек, който има някаква представа какво се е случило и защо си тук. По-добре да запазиш въпросите си за някой друг.

— И кой ще е този някой друг? — пита Бейли.

— Ще видиш — отвръща Цукико. — Насам.

Тя му махва да тръгне напред, да заобиколи огъня и да стигне до другата страна на двора. Двамата вървят за кратко по една странична пътека. По лъскавите допреди малко обувки на Бейли са полепнали слоеве кал.

— Пристигнахме. — Цукико спира пред входа на една палатка и Бейли приближава, за да прочете надписа на табелата. В мига, в който хвърля поглед към думите върху нея, му става ясно къде се намира.

Страшни зверове и странни създания!

Чудеса от хартия и мъгла!

— Ще влезете ли с мен? — обръща се той към жената каучук.

— Не. Аз съм само пратеник, помниш ли? Ще съм в двора, ако имаш нужда от мен.

При тези думи тя му кимва любезно и тръгва обратно натам, откъдето двамата са дошли. Докато я гледа как се отдалечава, Бейли забелязва, че калта не полепва по нейните ботуши.

След като Цукико изчезва зад един ъгъл, момчето влиза в палатката.