Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (68)

Истории

Париж, януари, 1903 година

— Историите се променят, скъпо мое момче — казва мъжът в сивия костюм с едва доловима тъга. — Вече няма битки между доброто и злото, няма чудовища за убиване, девици за спасяване. От личен опит знам, че повечето девойки са достатъчно способни да се спасяват сами — или във всеки случай поне онези, които струват нещо. Вече няма прости приказки с предизвикателства, чудовища и щастливи завършеци. На предизвикателствата им липсват ясни цели или пътища. Чудовищата възприемат различни форми и трудно можеш да ги разпознаеш. И всъщност никога няма край — щастлив или не. Светът продължава, нещата се засичат и размазват, твоята история е част от историята на сестра ти, която пък е част от много други истории, и няма как да се каже къде може да отведе всяка от тях. Доброто и злото се проявяват в много по-сложна форма от тази на принцеса и дракон или вълк и момиче с червена шапчица. И не е ли драконът героят в собствената си история? Не действа ли вълкът така, както би трябвало да действа един вълк? Въпреки че може би става дума за един конкретен вълк, който стига дотам, че да се преоблече като баба, за да си поиграе с плячката си.

Уиджит отпива от виното си, размишлява върху казаното, преди да отвърне:

— Но от това не следва ли, че изобщо никога не е имало прости приказки?

Мъжът в сивия костюм свива рамене, после вдига бутилката с вино от масата, за да напълни отново чашата си.

— Това е сложен въпрос. Сърцевината на всяка история и идеите зад нея са прости. Времето е променило и съкратило нюансите им, превърнало ги е в нещо повече от история, нещо по-голямо от общ сбор на отделните части. Но това изисква време. Най-истинските истории изискват време, а също така трябва да звучат познато, за да станат онова, което са.

Келнерът спира до масата им и разменя няколко изречения с Уиджит, без да обръща каквото и да било внимание на мъжа в сивия костюм.

— Колко езика говориш? — интересува се събеседникът му, когато келнерът се отдалечава.

— Никога не съм ги броил — признава Уиджит. — Мога да разговарям на който и да било език, щом веднъж съм чул достатъчно от него, за да схвана основата.

— Впечатляващо.

— Улавях отделни части по нюх, а Силия ме научи как да откривам моделите, да намирам връзката между звуците в завършени единици.

— Надявам се, че е била по-добра учителка от баща си.

— От онова, което съм чувал за баща й, съдя, че двамата са твърде различни. Преди всичко тя никога не е насилвала нито мен, нито Попет да вземаме участие в сложни игри.

— Знаеш ли всъщност какво представляваше предизвикателството, за което намекваш? — пита мъжът в сивия костюм.

— А вие? — вдига вежди Уиджит. — Струва ми се, че не е било напълно ясно.

— Много малко неща на този свят са напълно ясни. Много, много отдавна — предполагам, че можем да започнем с „Имало едно време“, ако намерението ни е да направим историята да звучи по-важна, отколкото е в действителност — с един от първите ми ученици имахме разногласия относно онова, което движи света: неизменчивостта, продължителността и времето. Той смяташе, че моята система е остаряла. Разви собствени методи, които смяташе за по-висши. Моето мнение е, че никоя методология не струва и пукната пара, ако не може да бъде преподавана, затова той се зае да обучава. Изправянето на нашите ученици един срещу друг започна като най-обикновен тест, но с течение на времето се усложни. В основата си предизвикателствата бяха винаги борба между хаоса и контрола, за да се види коя техника е по-силна. Едно е да изправиш двама състезатели един срещу друг на ринга и да чакаш кой ще падне пръв. И съвсем друго — да видиш как ще се справят, когато заедно с тях на ринга има и други фактори. Когато всяко действие има последствия. Това последно предизвикателство беше особено интересно. Признавам, че госпожица Боуен намери много хитър начин да се измъкне от него. Но съжалявам, че в хода на тази работа аз самият изгубих ученик. — Той отпива от виното си. — Може би най-добрия ученик, когото някога съм обучавал.

— Вярвате, че е мъртъв? — пита Уиджит.

Мъжът оставя чашата си.

— А ти — че не е? — парира въпроса му след продължителна пауза.

— Аз знам, че е жив. Също както знам, че бащата на Силия, който също не е точно мъртъв, стои до онзи прозорец. — Уиджит вдига чаша, накланя я по посока на тъмния прозорец до вратата.

Отражението в чашата, което би могло да е или на сивокос мъж в майсторски ушито сако, или смесица от отраженията на клиентите и келнерите заедно с пречупената светлина откъм улицата, леко се размътва, преди да стане напълно неразличимо.

— Никой от двамата не е мъртъв — продължава Уиджит. — Но не са и това — допълва той и кимва към прозореца. — Те са в цирка. Те са циркът. Можете да чуете стъпките му в „Лабиринта“. Да доловите уханието на парфюма й в „Облачния лабиринт“. Прекрасно е.

— Смяташ затворничеството за прекрасно?

— Въпрос на гледна точка — отвръща Уиджит. — Тя има него, той — нея. Затворени са в място, което е забележително, място, което може и ще продължи да расте и да се променя покрай тях. В известен смисъл имат целия свят, ограничен единствено от неговото въображение. Марко ми предава своите техники за създаване на илюзии, но аз още не съм ги усъвършенствал. Затова — да, мисля, че е прекрасно. Той ви възприемаше като свой баща.

— Марко ли ти каза това?

— Не с думи. Позволи ми да надникна в душата му, да го прочета. Виждам миналото на хората, понякога до най-дребните детайли, ако въпросният човек ми вярва. А Марко ми вярва, защото Силия ми вярва. Не мисля, че продължава да ви обвинява. Заради вас той има нея.

— Избрах го, за да е в контраст с нея и да я допълва. Може би изборът ми е бил прекалено добър. — Мъжът в сивия костюм се навежда над масата, сякаш се кани да прошепне заговорнически следващите си думи, но тембърът на гласа му не се променя. — Разбираш, че беше грешка. Двамата си пасваха прекалено добре. И бяха прекалено погълнати един от друг, за да се състезават. А сега вече никога не могат да бъдат разделени. Жалко.

— Струва ми се, че не сте романтик — отбелязва Уиджит и взема бутилката, за да напълни чашата си.

— На млади години бях. Което беше много, много отдавна.

— Очевидно е — отвръща Уиджит и оставя бутилката на масата. Миналото на мъжа в сивия костюм се простира далеч-далеч назад във времето. По-назад от миналото на всеки друг, когото Уиджит познава. Може да прочете само отделни елементи от него, голяма част е износена и избледняла. Най-ясно се виждат частите, свързани с цирка, те са най-лесни за улавяне.

— Толкова ли стар изглеждам?

— Нямате сянка.

Мъжът в сивия костюм се усмихва леко — единствената забележима промяна в изражението на лицето му през цялата вечер.

— Доста си интуитивен — казва. — Един на сто, а може би и на хиляда може да го забележи. Да, възрастта ми е доста напреднала. През живота си съм видял много неща. Някои бих предпочел да забравя. В края на краищата, всичко се отразява върху човек. По свой собствен начин. Така, както и всичко избледнява с времето. Аз не съм изключение от общото правило.

— Като него ли ще свършите? — кима Уиджит към прозореца.

— Надявам се, че не. Нямам проблеми с приемането на неизбежното, дори да имам начини да го отблъсквам. Той търсеше безсмъртие, което е ужасно. Не е като наистина да търсиш нещо, а по-скоро е избягване на неизбежното. Ще намрази това си състояние, ако вече не е започнал. Надявам се, че моят ученик и твоят учител ще са по-щастливи.

— Искате да кажете, че… се надявате да умрат?

— Само казвам, че се надявам, ако могат, да намерят тъмнина или рай, от които да не се страхуват. — Мъжът замлъква, преди да добави: — Надявам се на същото за теб и за твоите съратници.

— Благодаря ви — отвръща Уиджит, въпреки че не е напълно сигурен дали правилно е разбрал пожеланието.

— Когато ти и сестра ти се родихте, ви изпратих люлката, за да ви поздравя с добре дошли на този свят. Най-малкото, което мога да ви пожелая, е приятен изход от него, тъй като силно се съмнявам, че ще бъда в състояние да го видя лично. Всъщност надявам се да не доживея до тогава.

— Магията не е ли достатъчна причина да се живее? — пита Уиджит.

— Магията — повтаря мъжът в сивия костюм, превръщайки думата в смях. — Това не е магия. Това е светът в неговия истински вид, но само малцина намират време да спрат и да го забележат. Огледай се наоколо — казва той и махва с ръка към околните маси. — Нито един от тях няма дори представа от нещата, възможни на този свят, а което е по-лошо — никой от тях няма да те чуе, ако се опиташ да го осветлиш по въпроса. Искат да вярват, че магията е просто хитра измама, защото мисълта, че може да е истинска, ще ги държи будни нощем, изпълнени със страх от собственото си съществуване.

— Но очите на някои хора могат да бъдат отворени.

— Наистина, тези неща се научават. По-лесно е, когато умовете са по-млади от тези тук. Разбира се, има и трикове. Не такива глупости като вадене на зайци от шапките, а начини, по които вселената да стане по-достъпна. Много, много малко хора ги е грижа да ги научат в днешно време, а още по-малко са онези, които притежават естествен достъп до тях. Ти и сестра ти сте от тях — като непредвиден ефект от откриването на вашия цирк. Какво правите с този талант? На какви цели служи той?

Уиджит се замисля, преди да отговори. Извън пределите на цирка изглежда има съвсем слабо приложение на магията, за която говорят, въпреки че може би точно за това намеква и мъжът в сивия костюм.

— Аз разказвам истории — отвръща момчето. Това е най-искреният отговор, с който разполага.

— Разказваш истории ли? — Интересът на мъжа очевидно нараства.

— Истории, приказки, хроники на бардове — обяснява Уиджит. — Наричайте ги както искате. Нещата, за които по-рано казахме, че са по-сложни, отколкото са били. Вземам части от миналото, които виждам, и ги свързвам в разказ. Не е толкова важно и не затова съм тук…

— Напротив, важно е — прекъсва го мъжът в сивия костюм. — Нужен е човек, който да разказва тези истории. Когато се водят битки, когато се губят и печелят, когато пиратите откриват съкровищата си и драконите изяждат враговете си за закуска с чаша ароматен черен чай, някой трябва да разкаже всичко това. В него има магия. Тя е в слушателя и за всяко ухо разказът ще прозвучи различно, ще го засегне по начин, който не може да се предвиди. От баналното към по-дълбокото. Може да разкажеш история, която да се загнезди в душата на някого, да премине в кръвта му, в цялото му същество и в целите му. Тази история ще му даде стимул да върви напред и кой знае какво може да направи този човек именно благодарение на въпросната история, на твоите думи. Това е твоята роля, твоят дар. Сестра ти може да е в състояние да вижда в бъдещето, но ти можеш да му придадеш форма, моето момче. Не го забравяй. — Той отново отпива от виното си. — В края на краищата, има много видове магия.

Уиджит мълчи, размишлява върху промяната в начина, по който го гледа мъжът в сивия костюм. Чуди се дали всичките високопарни приказки от преди малко — за това как историите вече не са онова, което някога са били — не са целяли просто да го впечатлят. Дали са нещо, в което всъщност мъжът в сивия костюм не вярва наистина.

Докато по-рано интересът му към Уиджит е граничел с безразличието, сега той го гледа така, както дете гледа новата си играчка или както вълк би измервал с поглед някоя особено интересна жертва, независимо дали е с червена шапчица, или не.

— Опитвате се да ме разсеете — казва Уиджит.

Мъжът в сивия костюм само отпива от виното си и го наблюдава над ръба на чашата.

— В такъв случай играта завършила ли е? — пита накрая Уиджит.

— И да, и не. — Мъжът оставя чашата, преди да продължи: — Технически е попаднала в непредвидена примка. Не е завършена както трябва.

— А какво ще стане с цирка?

— Предполагам, това е причината, поради която искаше да говориш с мен?

Уиджит кима.

— Бейли наследи позицията си от вашите играчи. Сестра ми уреди бизнес въпросите с Чандреш. По документи и по принцип ние вече владеем и управляваме цирка. Аз сам изявих желание да се нагърбя с последната стъпка по прехвърлянето.

— Аз не съм почитател на незавършените работи, но се страхувам, че не е толкова просто.

— Не твърдя, че е.

В последвалата пауза откъм съседните маси се разнася вълна от смях, понася се на вълни из въздуха, преди да се успокои и да изчезне в ниското равномерно жужене на разговорите и звъненето на чашите.

— Нямаш представа в какво се забъркваш, момчето ми — тихо казва мъжът в сивия костюм. — Колко крехко е това начинание. Колко несигурни — последствията. Какъв би бил твоят Бейли, ако не беше толкова погълнат от цирка? Нищо повече от един мечтател, копнеещ за нещо, което дори не разбира.

— Не виждам нещо лошо в това да си мечтател.

— Няма нищо лошо. Но мечтите имат навика да се превръщат в кошмари. Подозирам, че мосю Лефевр знае нещичко по въпроса. По-добре ще е да оставите цялото това нещо да избледнее, да се превърне в мит и да изпадне в забрава. Всички империи рано или късно се разпадат. Така е в живота. Може би е време да оставите и тази да си замине.

— Страхувам се, че нямам намерение да го направя — казва Уиджит.

— Ти си много млад.

— Независимо от факта, че с Бейли и сестра ми сме, както казвате, много млади, аз съм готов да се обзаложа, че ако съберем годините на всички, които стоят зад това начинание, общият сбор ще надхвърли вашата възраст.

— Може би.

— Нямам представа какви точно са били правилата на играта ви, но допускам, че ни дължите поне това, след като всички сме били изложени на риск заради вашия бас.

Мъжът в сивия костюм въздъхва. Хвърля бърз поглед към прозореца, но сянката на Хектор Боуен вече не се вижда.

Ако Просперо Магьосника има мнение по въпроса, той предпочита да не го изказва на глас.

— Предполагам, че имаш известно право — казва мъжът в сивия костюм след известен размисъл. — Но аз не ви дължа нищо, млади момко.

— Тогава защо сте тук?

Мъжът се усмихва, но мълчи.

— Преговарям за едно използвано игрално поле — продължава Уиджит. — На вас то вече не ви трябва. За мен обаче е много важно. Няма да се разколебая. Назовете цената си.

Усмивката на мъжа в сивия костюм става значително по-широка.

— Искам една история.

— История ли?

— Искам тази история. Твоята история. За онова, което ни доведе до това място, до тези столове, до това вино. Не искам история, която ще измислиш тук — той почуква с пръст по слепоочието си, — а тази, която е тук. — Ръката му се спира за кратко върху сърцето, преди да се отпусне обратно върху стола.

Уиджит обмисля предложението.

— Значи, ако ви разкажа тази история, вие ще ми дадете цирка? — пита той.

— Ще ти прехвърля онази незначителна част от него, която ми е останала. Когато станем от тази маса, няма да имам никакви претенции към твоя цирк, никаква връзка с него. Когато тази бутилка с вино се изпразни, едно предизвикателство, започнало много преди да се родиш, ще приключи, официално ще бъде обявено за попаднало в задънена улица. Ситуацията ще е пат. Това ще свърши работа. Съгласен ли сте, господин Мъри?

— Съгласен съм.

Мъжът в сивия костюм си сипва останалото вино. Светлината на свещите се улавя и пречупва от празната бутилка, когато я връща обратно на масата.

Уиджит завърта виното в своята чаша. „Виното е поезия в бутилка“, мисли си той. За първи път е чул тази мисъл от хер Тийсен, но знае, че принадлежи на друг писател, макар в момента да не може да си спомни името на Робърт Луис Стивънсън.

Може да започне от много места.

Има много елементи, с които да се съобрази.

Чуди се дали поемата за цирка може наистина да се вкара в бутилка.

Уиджит отпива от чашата си и я оставя обратно на масата.

Обляга се назад и без да мига, отвръща на впития в него поглед. Възползва се от момента, сякаш разполага с всичкото време на този свят, на тази вселена — от дните, когато приказките са значели много повече, отколкото означават днес, но може би по-малко, отколкото ще означават в бъдещето. Той си поема дълбоко дъх, който разплита възлите от думи в сърцето му, и те с лекота започват да се сипят от устата му.

— Циркът пристига без предупреждение…