Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (7)

Le Bateleur, Магьосника

Лондон, май-юни 1884 година

Точно преди деветнайсетия рожден ден на момчето, мъжът в сивия костюм го премества без никакво предупреждение от лондонската къща и го настанява в скромен апартамент с изглед към Британския музей.

В началото момчето предполага, че промяната е само временна. Напоследък то често е пътувало до Франция, Германия и Гърция и е прекарвало там седмици, дори месеци главно в учене, а не толкова в туристически обиколки. Но това не е една от онези половинчати почивки в луксозни хотели.

Апартаментът е скромен и обзаведен само с най-необходимото. Толкова прилича на предишното му жилище, че на момчето му е трудно да изпита някакво чувство, дори малко наподобяващо носталгия по стария му дом, с изключение на липсата на библиотека, въпреки че все още притежава впечатляващ брой книги.

В апартамента има гардероб, пълен с добре скроени, но безлични черни костюми. Снежнобели ризи. Редица цилиндри с неговия размер.

Момчето пита кога ще започне неговото — както е описвано с една дума — предизвикателство. Мъжът в сивия костюм не му отговаря, макар да е очевидно, че преместването официално отбелязва края на съвместните им уроци.

Вместо това момчето продължава да се обучава само. Пази тетрадките си, пълни със символи и йероглифи, пак прехвърля старите си бележки и открива в тях нови елементи, върху които да размишлява. Винаги носи със себе си по някое малко томче и щом привърши с него, го заменя с по-голямо.

Всяка тетрадка започва по един и същ начин — с детайлна рисунка на дърво, запечатана с черно мастило върху вътрешната страна на първата корица. Черните клони тръгват оттам и се простират върху страниците, свързват черти, които оформят букви и символи. Всяка страница е ситно изписана с мастило. Руни, йероглифи и думи се вплитат в едно цяло и се превръщат в част от дървото.

Момчето разполага с цяла гора от подобни дървета, подредена внимателно върху полиците на етажерката му.

Упражнява нещата, на които е научено, въпреки че е трудно да прецени ефекта от собствените си фокуси. Прекарва много време в изучаване на отражения в огледала.

Вече няма строго дневно разписание, нито е държано под ключ, така че може дълго да се разхожда из града. Големият брой хора по улиците му действа зле на нервите, но радостта от свободата да напуска апартамента, когато пожелае надделява над страха от ненадеен сблъсък с някой пешеходец.

Седи в парковете и кафенетата, наблюдава хората, които не му обръщат никакво внимание — слят с тълпата от млади мъже с безлични костюми и цилиндри.

Един следобед се връща до предишната си къща с мисълта, че не би трябвало да е нахално от негова страна, ако се отбие при стария си учител просто за да изпие чаша чай с него. Сградата е изоставена, а капаците на прозорците — заковани.

Докато върви обратно към апартамента си, младежът пъха ръка в джоба си и установява, че тетрадката му е изчезнала.

Изругава на глас, привличайки укорителния поглед на една жена, която предпазливо отстъпва встрани, когато той за момент се спира насред оживения тротоар.

Връща се обратно по стъпките си, но след всеки ъгъл тревогата му нараства.

Започва да вали лек дъжд, подобен на мъгла, но въпреки това над тълпата изникват няколко чадъра. Момчето дръпва периферията на цилиндъра над очите си, за да ги предпази от капките вода, докато оглеждат влажния тротоар.

Спира на ъгъла под тентата на едно кафене, наблюдава лампите, примигващи по цялата дължина на улицата, и се чуди дали да изчака тълпата да намалее или дъждът да спре. Тогава забелязва, че на няколко стъпки от него едно момиче също се е подслонило под тентата. Момичето прелиства една тетрадка, която със сигурност е неговата.

Девойката е на около осемнайсет години, може би малко по-малка. Очите й са светли, косата — с неопределен цвят, между русо и кестеняво. Роклята й, ушита по модата отпреди две години, е влажна от дъжда.

Момчето пристъпва по-близо, но непознатата не го забелязва, напълно погълната от тетрадката. Дори е свалила едната си ръкавица, за да може по-лесно да прелиства деликатните страници. Сега вече ясно се вижда, че това е неговият дневник, отворен на страница, върху която е прерисувана карта с крилати създания, пълзящи върху колело. Неговият почерк гъсто покрива както картата, така и цялата повърхност на листа.

Момчето наблюдава изражението на момичето, докато то прехвърля страница след страница със смесица от объркване и любопитство.

— Мисля, че това е мое — казва момчето след момент. Момичето подскача стреснато и за малко не изпуска тетрадката, но успява да я хване. Ръкавицата му пада върху тротоара. Момчето се навежда да я вдигне, а когато се изправя и й я подава, непознатата изглежда изненадана, че то й се усмихва.

— Извинявам се — отвръща момичето, взема ръкавицата си и бързо му подава тетрадката. — Изпуснахте я в парка и аз се опитах да ви я върна, но ви изгубих в тълпата и после… Съжалявам. — Тя млъква засрамено.

— Няма нищо — казва облекчено момчето. — Страхувах се, че съм я загубил безвъзвратно, което щеше да е много жалко. Дължа ви дълбоките си благодарности, госпожице…?

— Мартин — довършва тя, но отговорът й звучи като лъжа. — Изобел Мартин. — Следва въпросителен поглед, очакване да чуе неговото име.

— Марко — казва той. — Марко Алистър. — Вкусът на името оставя странен вкус в устата му, никога по-рано не е имал възможност да го изрече на глас. Толкова пъти е изписвал този вариант на псевдонима си, в който е включил и форма на псевдонима на учителя си, че името му се струва като собствено; добавянето на звук към даден символ обаче е съвсем различен процес.

Лекотата, с която Изобел го приема, го прави да изглежда по-истинско.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Алистър — казва тя.

Най-разумното, което може да направи, е да си вземе тетрадката и да си тръгне. Но много не му се ще да се върне в празния апартамент.

— Мога ли да ви почерпя с едно питие в знак на благодарност, госпожице Мартин? — пита момчето, след като пъха тетрадката в джоба си.

Изобел се поколебава, явно не й е навик да приема покани за питиета от непознати мъже, срещнати в мрачни улични ъгли, но за изненада и на нея самата тя кима.

— Ще ми е изключително приятно, благодаря.

— Много добре — отбелязва Марко. — Но има по-добри кафенета от това… — Той махва към витрината до тях — … недалеч от тук, ако нямате нищо против да се поразходите в дъжда. Страхувам се, че не съм си взел чадър.

— Няма нищо — отвръща Изобел.

Марко й предлага ръката си и тя го хваща под лакът, после двамата тръгват надолу по улицата под леко ръсещия дъждец.

Подминават само една-две пресечки, спускат се по тясна алея и Марко усеща как дамата му се изпълва с напрежение от тъмнината, но щом спират пред добре осветен вход до един витраж, отново се отпуска. Той задържа вратата пред нея, докато Изобел влиза в малкото кафене, същото, което през последните няколко месеца му е станало любимо — едно от малкото места в Лондон, където се чувства наистина в свои води.

Всяка свободна повърхност е покрита със стъклени поставки, върху които трептят пламъците на свещи, стените са боядисани в наситеночервено. Из това интимно място се виждат само неколцина посетители и множество празни маси. Двамата сядат на една малка маса до прозореца. Марко махва на жената зад бара, която им донася две чаши бордо и оставя бутилката до малката ваза с жълта роза.

Докато дъждът тихичко потраква по стъклото на прозорците, двамата любезно разговарят за незначителни неща. Марко дава изключително оскъдна информация за себе си, а Изобел му отговаря със същото.

Пита я дали е гладна, а тя любезно отрича, което издава, че всъщност умира от глад. Марко отново привлича вниманието на жената зад бара, тя се връща след няколко минути с плато със сирене, плодове и нарязана багета на парчета.

— Как открихте това местенце? — пита Изобел.

— По метода на опита и грешките — обяснява Марко. — И огромен брой чаши с отвратително вино.

Изобел се смее.

— Извинете — казва тя. — Накрая поне си е струвало. Мястото е прелестно. Прилича на оазис.

— Оазис с много хубаво вино — съгласява се Марко и накланя чашата си към нейната.

— Напомня ми за Франция — казва Изобел.

— Французойка ли сте?

— Не. Но съм живяла там известно време.

— И аз. Макар да беше доста отдавна. А вие сте права, това място е типично френско. Мисля, че на това се дължи част от очарованието му. Толкова места наоколо не си правят труда да бъдат очарователни.

— Вие сте очарователен — казва Изобел и моментално се изчервява. Има вид на човек, който би взел думите си назад, стига да може.

— Благодаря ви — отвръща Марко, тъй като не знае какво друго да каже.

— Съжалявам — прошепва Изобел, очевидно засрамена. — Не исках да…

Гласът й съвсем заглъхва, но събрала смелост от изпитата чаша и половина вино, продължава:

— В тетрадката ви има вълшебства.

Поглежда го, за да види реакцията му, но Марко не казва нищо и тя отмества очи встрани.

— Вълшебства — повтаря само за да запълни мълчанието. — Талисмани, символи… Не знам какво означават, но са магически, нали?

Изобел нервно отпива от виното си, преди да се осмели отново да погледне към момчето.

Марко внимателно подбира думите си, наясно е в каква посока поема разговорът.

— И какво може да знае една млада дама, живяла някога във Франция, за магии и талисмани? — пита той.

— Само онова, което съм чела в книгите. Не си спомням значението на всичките. Познавам само астрологичните символи, а също и някои от алхимичните, но не съм особено добре запозната с тях.

Изобел прави пауза, сякаш не може да реши дали да продължи, но накрая добавя:

— La Roue de Fortune, Колелото на късмета. Картата от вашата книга. Познавам я. Самата аз имам карти таро.

Макар по-рано Марко да я е определил като малко повече от средно интересна и доста хубавичка, това разкритие променя нещата. Той се навежда през масата със значително повишен интерес.

— Искате да кажете, че владеете таро ли, госпожице Мартин? — пита той.

Изобел кима.

— Да, или поне се опитвам. Гледам само на себе си, което, предполагам, не може да се нарече истинско предсказване… Научих се преди няколко години.

— Носите ли картите със себе си? — пита Марко.

Изобел отново кима.

— Много бих искал да ги видя, ако не възразявате — добавя той, когато тя не прави никакво движение да извади тестето от чантата си.

Изобел обхожда с поглед останалите посетители в заведението. Марко нехайно махва с ръка.

— Не се притеснявайте — успокоява я той, — нужно е много повече от едно тесте карти, за да ги уплашите. Но ако не искате, ще ви разбера.

— Не-не, нямам нищо против — казва Изобел, бръква в чантата си и внимателно изважда тесте, увито в черна коприна. Изважда картите от опаковката им и ги поставя върху масата.

— Може ли? — поглежда я въпросително Марко, докато посяга.

— Разбира се — изненадано отвръща Изобел.

— Някои хора не обичат други да им пипат картите — обяснява той, спомняйки си детайли от уроците си по предсказания, докато леко повдига тестето. — Не бих искал да изглеждам нахален. — Марко обръща най-горната карта, Le Bateleur. Магьосника. Марко не може да се сдържи и се усмихва на картата, преди да я върне обратно в купчината.

— Вие предсказвате ли бъдещето? — пита го Изобел.

— О, не. Запознат съм с картите, но те не ми говорят нищо, поне не достатъчно, за да съм в състояние да направя сносно предсказание. — Той вдига очи към Изобел, все още не е сигурен какво да мисли за нея. — Но на вас те ви говорят, нали?

— Никога не съм мислила за тях по този начин, но предполагам, че е така — отвръща момичето.

Седи тихо и го гледа как прехвърля картите в ръцете си. Прави го със същото внимание, с което тя самата бе разглеждала тетрадката му, държи нежно картите за крайчетата им. Когато вече е разгледал цялото тесте, той отново го връща на масата.

— Много са стари — отбелязва. — Много по-стари от вас самата, осмелявам се да предположа. Мога ли да попитам как сте се сдобили с тях?

— Открих ги в една кутия за бижута в антикварен магазин в Париж преди много години — отговаря Изобел. — Продавачката дори не искаше да ми вземе пари, просто ми каза да ги изнеса от магазина й. Нарече ги „дяволски карти“. Cartes du Diable.

— Хората са много наивни, що се отнася до такива неща — изрича Марко фразата, която учителят му често е повтарял едновременно като неодобрение и предупреждение. — По-скоро биха ги отписали като дяволски, отколкото да се опитат да ги разберат. Неприятна истина, но истина.

— За какво е тетрадката ви? — пита Изобел. — Не искам да нахалствам, но ми се стори интересна. Надявам се да ми простите, че я разгледах.

— Е, в това отношение сме квит, след като и вие ми позволихте да ви видя картите — усмихва се той. — Но се страхувам, че е доста сложно, и вярвам, че не е лесно за обяснение.

— Мога да повярвам в много неща — предизвикателно отговаря Изобел.

Марко не отвръща нищо, но я гледа също толкова напрегнато, колкото и картите й преди малко. Изобел не отмества очи встрани.

Изкушението е твърде голямо. Да открие човек, който поне малко да разбира света, в който той самият е прекарал почти целия си живот. Знае, че трябва да остави нещата на този етап, но не може.

— Мога да ви покажа, ако желаете — казва след миг.

— Много бих искала — отвръща Изобел.

Допиват виното си и Марко оправя сметката с жената зад бара. Слага цилиндъра на главата си и хваща Изобел за ръка, докато двамата излизат от топлото кафене вън, на дъжда.

Марко рязко спира по средата на следващата пресечка, пред обширен заграден двор. Разположен е на няколко метра от тротоара, сивите каменни стени образуват алков.

— Това ще свърши работа — отбелязва момчето.

Дръпва Изобел от тротоара и я завежда между стената и портата, обръща я с гръб към мократа студена стена и застава право пред нея — толкова близко, че тя вижда всяка капчица по периферията на цилиндъра му.

— За какво? — В гласа й се прокрадва нетърпение.

Дъждът продължава да вали и двамата няма къде да се подслонят. Марко просто вдига скритата си в ръкавица ръка, за да я накара да замълчи, и се концентрира върху дъжда и стената зад главата й.

Никога по-рано не е изпробвал този трик върху друг човек и не е сигурен, че ще се справи.

— Вярвате ли ми, госпожице Мартин? — пита я той и я гледа със същия напрегнат поглед, както в кафенето, само че този път очите му са едва на няколко сантиметра от нейните.

— Да — отвръща без колебание тя.

— Добре — кима Марко, вдига ръка с плавно движение и я поставя върху очите на Изобел.

Тя замръзва от изненада. Не вижда нищо, усеща единствено влажната кожа на Марко върху своята. Потръпва, не е сигурна дали от студа, или от дъжда. Един глас близо до ухото й прошепва някакви думи и момичето трябва да напрегне слух, за да ги чуе, макар че не ги разбира. И тогава вече не чува дъжда, каменната стена зад гърба й става грапава, макар само допреди миг да е била гладка. Тъмнината става някак по-ярка и Марко спуска ръка.

Изобел примигва, за да свикне със светлината, и първото нещо, което вижда пред себе си, е Марко. Но нещо се е променило. По периферията на цилиндъра му няма капчици дъжд. Няма никакви капки; вместо това момчето е обгърнато от мека слънчева светлина. Но не това кара Изобел да ахне.

Онова, което предизвиква възклицанието й, е фактът, че двамата стоят насред гора, а гърбът й е облегнат на огромно старо стъбло на дърво. Дърветата наоколо са голи и черни, клоните им се протягат към яркосиния безкрай на небето. Земята е покрита с лека коричка сняг, която проблясва на слънцето. Идеален зимен ден, а на километри разстояние не се вижда никаква сграда — само сняг и гора. От близкото дърво се обажда птица, друга й отвръща отдалеч.

Изобел е поразена. Всичко е истинско. Тя усеща слънцето по кожата си, кората на дървото под пръстите си. Студът на снега е истински, макар роклята й вече да не е мокра от дъжда. Дори въздухът, който поема дълбоко с дробовете си, без съмнение е свеж и чист, без намек за лондонския смог. Не е възможно, но въпреки това е истинско.

— Невъзможно! — възкликва тя и се обръща към Марко.

Той се усмихва, ясните му зелени очи блестят на зимното слънце.

— Няма нищо невъзможно.

Изобел се смее с високия смях на щастливо дете.

През главата й пробягват милион въпроси, но тя не може да изкаже на глас нито един от тях. И тогава в ума й изведнъж изниква ясният образ на една карта, Le Bateleur.

— Вие сте магьосник! — казва тя.

— Не мисля, че преди вас някой друг ме е наричал така — отвръща Марко.

Изобел отново се смее и продължава да се смее, когато той се навежда по-близо и я целува.

Двойката птици закръжава над главите им, лек ветрец разклаща клоните на околните дървета.

За пешеходците, минаващи по тъмната лондонска улица, двамата не са нищо друго, освен двойка млади влюбени, целуващи се в дъжда.