Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (27)

Атмосфера

Лондон, септември, 1891 година

Циркът е близо до Лондон, влакът се прокрадва точно след полунощ, без никой да го усети. Вагоните спират, вратите и коридорите се отделят с плъзгане едни от други, безшумно оформят вериги от помещения без прозорци. Около тях се разгръщат брезентови платна, развити въжета се стягат, платформите се събират сред внимателно спуснатите завеси. (Предполага се, че съществува екип, който се занимава с тази задача, докато артистите разопаковат сандъците си с багаж, макар някои аспекти от транспортирането очевидно да са автоматични. Поне навремето случаят е бил именно такъв, но сега екип не съществува, никакви невидими ръце не местят части от пейзажа, за да ги поставят на точните им места. Вече не е необходимо.)

Палатките са притихнали и тъмни, тъй като циркът няма да е отворен за посетители чак до следващата вечер.

По-голямата част от актьорите прекарват нощта в града, посещават стари приятели и любими кръчми, а Силия Боуен седи сама в апартамента си зад кулисите.

Стаите й са скромни в сравнение с други, скрити зад цирковите палатки, но са пълни с книги и очукани мебели. Върху всяка свободна повърхност весело горят свещи, хвърлят светлина върху клетките със спящи гълъби, висящи сред спускащите се платна на богато оцветените гоблени. Уютно убежище, удобно и тихо.

Почукването на вратата я изненадва.

— Така ли се каниш да прекараш цялата нощ? — Цукико хвърля поглед към книгата в ръката на Силия.

— Да разбирам ли, че идваш да ми предложиш някаква алтернатива? — отвръща с въпрос Силия.

Жената каучук не я посещава често ей така, без причина.

— Имам покана за едно събиране и си помислих, че може да дойдеш с мен — отвръща Цукико. — Прекарваш твърде дълго време в самота.

Силия прави опит да възрази, но Цукико настоява, взема една от най-хубавите рокли на илюзионистката — една от малкото, които имат някакъв цвят: тъмносиньо кадифе, бродирано с бледо златисто.

— Къде ще ходим?

Цукико отказва да й отговори.

Твърде късно е за театър или балет.

Пристигат пред la maison Лефевр и Силия се засмива.

— Можеше да ми кажеш — обръща се тя към жената каучук.

— Но тогава нямаше да е изненада — отвръща Цукико.

Силия е била само на едно събиране в дома на Чандреш Лефевр — по-скоро на предварителен прием в чест на откриването на цирка, отколкото на истинска Среднощна вечеря. Но въпреки че е посещавала къщата едва няколко пъти между кастинга за илюзионисти и откриването на цирка, тя установява, че вече познава всички гости.

Появата й с Цукико е изненада за останалите, но Чандреш я поздравява топло и тя се озовава в салона с чаша шампанско в ръка, преди да е успяла да се извини за неочакваното си присъствие.

— Погрижи се да осигурят допълнително място на масата за вечеря — казва Чандреш на Марко, преди да разведе Силия из стаята, за да се увери, че наистина се е запознала с всички. На Силия й се струва странно, че той не си спомня.

Мадам Падва е грациозна, както винаги, роклята й с топъл цвят на есенни листа блести на светлината на свещите. Сестрите Бърджис и господин Барис очевидно вече са установили, че и тримата са облечени в различни оттенъци на синьото — непланиран детайл, а роклята на Силия се посочва като доказателство, че синият цвят просто трябва да е на мода.

Споменава се и друг гост, който може да се появи, а може и да не дойде, но Силия не чува добре името му.

Тя се чувства малко не на място сред тази група хора, които се познават от толкова дълго време. Но Цукико се старае да я включва в разговорите, а господин Барис обръща такова внимание на всяка нейна дума, че Лейни започва да го подкача добродушно.

Въпреки че Силия познава господин Барис доста добре, тъй като го е срещала няколко пъти и преди, а и двамата са си разменяли писма, той се преструва впечатляващо сполучливо, че са просто случайни познати.

— Трябваше да станете актьор — прошепва му Силия, след като се уверява, че никой няма да ги чуе.

— Знам — отвръща господин Барис, а в гласа му се долавя искрена тъга. — Колко жалко, че съм се разминал с истинското си призвание.

Силия никога не е говорила надълго и нашироко със сестрите Бърджис — Лейни е по-приказлива от Тара — и тази вечер научава с най-малки подробности заслугите им към цирка. Докато костюмите на мадам Падва и инженерните постижения на господин Барис са очевидни, отпечатъкът, който сестрите Бърджис са оставили върху него, е по-незабележим, въпреки че се е разпрострял върху почти всеки аспект на цирка.

Ароматите, музиката, осветлението. Дори тежестта на кадифените завеси на входа. Погрижили са се всеки елемент да изглежда постигнат с лекота.

— Обичаме да въздействаме върху всички възприятия — обяснява Лейни.

— Но върху някои повече, отколкото върху други — добавя Тара.

— Така е — съгласява се сестра й. — Мирисът често се подценява, а може да бъде изключително въздействащ.

— Безценни са при създаването на атмосфера — Чандреш се присъединява към разговора и сменя празната чаша на Силия с нова, пълна с шампанско. — И двете са направо безценни.

— Трикът е в това — да не личи, че всичко е направено нарочно — прошепва Лейни. — Да се направи така, че изкуственото да изглежда естествено.

— Да се съчетаят всички елементи в едно цяло — довършва Тара.

На Силия й се струва, че двете сестри осигуряват същата услуга и на настоящата компания. Тя се съмнява, че събиранията щяха да продължават толкова дълго след отварянето на цирка без заразителния звънлив смях на сестрите Бърджис. Задават идеалните въпроси, за да поддържат разговора, грижат се да няма отегчителни паузи.

А господин Барис е идеалният контраст — сериозен и внимателен, поддържащ баланса на динамиката на групата.

Някакво движение в коридора привлича погледа на Силия и докато всички останали го отдават на броя на свещите или огледалата, тя веднага разбира каква е причината за него.

Незабелязано излиза навън и се вмъква в тъмната библиотека срещу салона. Единствената светлина в библиотеката прониква през цветното стъкло на прозорците, които приличат на прострял се върху стената искрящ залез, изпращащ топлината си на талази към най-близките полици, докато останалата част от помещението тъне в мрак.

— Не мога ли една вечер да се позабавлявам, без да ме преследваш? — прошепва Силия в тъмното.

— Не смятам, че подобни социални сбирки са подходящият начин да си оползотворяваш времето — отвръща баща й.

Светлината на залеза улавя част от лицето му и предната част на ризата му в неправилен червен правоъгълник.

— Няма да ти позволя да ми нареждаш как да прекарвам всеки миг от времето си, папа.

— Губиш фокуса си — отвръща Хектор.

— Не мога да го загубя — отвръща Силия. — Като се изключат новите палатки и украси, аз контролирам активно значителна част от цирка. Който в момента е затворен, в случай че не си забелязал. А колкото по-добре познавам тези хора, толкова по-добре ще мога да манипулирам онова, което вече са направили. В края на краищата, те са неговите създатели.

— Предполагам, аргументът ти е правилен — казва Хектор.

Силия подозира, че баща й се мръщи, въпреки отстъплението му, но е прекалено тъмно, за да е сигурна.

— Но най-добре ще е да запомниш, че нямаш причина да вярваш на никого в онази стая.

— Остави ме на мира, папа — въздъхва Силия.

— Госпожице Боуен? — чува се глас зад гърба й и тя се обръща. С изненада установява, че асистентът на Чандреш стои на прага и я гледа. — Вечерята всеки момент ще започне, така че, ако обичате, може да се присъедините към останалите гости в трапезарията.

— Моите извинения — казва Силия. Очите й се стрелкат към сенките, но баща й е изчезнал. — Размерът на библиотеката привлече вниманието ми. Не мислех, че някой ще забележи отсъствието ми.

— Сигурен съм, че са го забелязали — отвръща Марко. — Макар че и аз съм се забравял в тази библиотека много пъти.

Очарователната усмивка, с която е произнесено признанието, изважда Силия от равновесие, защото тя рядко е виждала от негова страна друго, освен резервирана учтивост в различна степен или прояви на нервност от време на време.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме повикате — отвръща тя с надеждата гостите да сметнат за нещо обичайно предполагаемото разглеждане на книги при липсата на нормално осветление.

— Най-вероятно подозират, че сте се изпарили във въздуха — обяснява Марко, докато вървят по коридора. — Аз обаче си помислих, че случаят вероятно не е такъв.

Задържа вратите отворени пред нея, докато я придружава до трапезарията.

Настаняват я между Чандреш и Цукико.

— За предпочитане е пред това да прекараш вечерта в собствената си компания, нали? — пита я Цукико и се усмихва, когато Силия признава, че е права.

Тя се опитва да разшифрова връзката между гостите, докато сервират ястията и когато не е погълната от изключителното качество на храната. Разчита начина, по който общуват, интуитивно отгатва емоциите, скрити зад смеха и разговорите, улавя моментите, в които погледите попадат върху нещо или някого за по-дълго време.

Очите на Чандреш все по-открито се задържат върху красивия му асистент и Силия подозира, че господин Алистър е напълно наясно с този факт, макар да си остава мълчаливо присъствие в ъгъла на стаята.

Трябва да бъдат поднесени три ястия, за да реши със сигурност към коя от двете сестри Бърджис клонят предпочитанията на господин Барис, но когато пристигат артистично аранжираните плата с цели гълъби, подправени с канела, Синия вече знае, макар да не може да каже дали самата Лейни си дава сметка за положението.

Мадам Падва е наричана „танте“ от цялата компания, въпреки че има излъчването по-скоро на матриарх, отколкото на обикновена лелка. Когато Силия се обръща към нея с „мадам“, всички я поглеждат удивено.

— Толкова възпитана за момиче от цирка — отбелязва мадам Падва с игриво пламъче в очите. — Ще трябва да разхлабим малко тези връзки на корсета, ако имаме намерение да те задържим като част от компанията.

— Предполагах, че разхлабването на връзките на корсета ще стане след вечеря — отвръща Силия и предизвиква хор от смехове.

— Ще запазим госпожица Боуен като част от компанията ни, независимо от състоянието на корсета й — намесва се Чандреш. — Запиши това — добавя и махва с ръка към Марко.

— Корсетът на госпожица Боуен е съответно описан, господине — отвръща асистентът и над масата отново избухва смях.

Преди да се извърне, Марко улавя погледа на Силия и в очите му се таи смехът от по-рано, после младият мъж отново се превръща в част от фона с такава лекота, с каквато баща й изчезва в сенките.

Следващото ястие пристига и Силия се връща към слушането и наблюдението, като междувременно се опитва да отгатне дали месото, скрито в пухкавото тесто и деликатния винен сос, е всъщност агнешко, или нещо по-екзотично.

В държанието на Тара има нещо, което притеснява Силия. В изражението й се долавя нещо призрачно, което ту се появява, ту изчезва. В един момент участва активно в разговора и смехът й отеква заедно със смеха на сестра й, в следващия изглежда отнесена и гледа втренчено през разтапящите се свещи.

Но изведнъж, когато смехът на Тара прозвучава почти като ридание, Силия осъзнава, че й напомня за майка й.

Поднасянето на десерта слага напълно край на разговорите. Върху всяка чиния е поставен тънък балон от карамел, който трябва да се разчупи, за да се стигне до облаците крем вътре.

След шума от счупването на парчетата захар гостите разбират, че макар карамелените балони да изглеждат еднакви, всеки е с уникален вкус. Следва усърдно подаване на лъжици. И докато някои вкусове лесно могат да бъдат определени като праскови с джинджифил или кокос с къри, други си остават деликатни загадки. Вкусът на десерта на Силия определено е меден, но в него се долавя примес на подправки, които никой не е в състояние да определи.

След вечеря разговорите се пренасят в салона, където са поднесени кафе и бренди. Повечето гости не съзнават, че вече е станало изключително късно, но пък Цукико напомня, че часът е сравнително ранен за момичетата от цирка.

Най-после започват да се сбогуват, всички прегръщат Силия така, сякаш наистина е една от тях, и й отправят покани за чай, докато циркът е в Лондон.

— Благодаря ти — казва тя на жената каучук, когато си тръгват. — Вечерта ми хареса повече, отколкото очаквах.

— Неочакваните удоволствия винаги са най-хубави — отвръща Цукико.

* * *

Марко наблюдава през прозореца как гостите се разотиват, зърва за последно Силия, преди девойката да изчезне в нощта.

Той тръгва на обиколка из салона и трапезарията, после слиза в кухнята, за да се увери, че всичко е наред. Персоналът вече си е отишъл. Асистентът загася последните свещи, преди да се изкачи няколко етажа по-горе, за да се види с Чандреш.

— Вечерята беше превъзходна, не мислиш ли? — пита го Чандреш, когато Марко стига до апартамента му, заемащ целия пети етаж; всяка стая е осветена от множество марокански фенери, които хвърлят начупени сенки над луксозните мебели.

— Така е, господине — съгласява се Марко.

— Но за утре нямаме нищо. Или по-точно — за по-късно днес, като се има предвид колко е часът.

— Следобеда имаме планирана среща във връзка с предстоящия сезон на балета.

— А, забравих за това — въздъхва Чандреш. — Отмени я, става ли?

— Разбира се, господине — отвръща Марко, изважда бележника от джоба си и записва искането на шефа си.

— О, и да поръчаш една дузина касетки от онова бренди, което донесе Итън. Прелестно нещо.

Марко кимва и нанася добавката в бележника си.

— Няма да си тръгваш, нали? — пита Чандреш.

— Не, господине — отвръща Марко. — Мислех си, че е твърде късно, за да се прибирам у дома.

— У дома — повтаря Чандреш, сякаш казаното е произнесено на чужд език. — Това тук е също толкова твой дом, колкото и онзи апартамент, който така настояваш да задържиш. Дори повече.

— Ще се постарая да запомня това — обещава Марко.

— Госпожица Боуен е прелестна млада жена, не мислиш ли? — отбелязва Чандреш внезапно, като се обръща да прецени реакцията на асистента си.

Хванат неподготвен, Марко едва успява да измърмори нещо, което се надява да наподобява стандартното му безстрастно съгласие.

— Трябва да я каним винаги когато циркът е в града, за да я опознаем по-добре — многозначително натъртва Чандреш с доволна усмивка.

— Да, господине — Марко се опитва да запази безразличното си изражение. — Това ли е всичко за тази вечер?

Чандреш го отпраща през смях.

Преди да се оттегли в стаите си — апартамент, три пъти по-голям от неговия собствен — Марко тихо се спира в библиотеката.

Известно време стои на същото място, на което преди няколко часа е открил Силия, очите му обхождат внимателно познатите полици с книги и разноцветната стена витраж.

Не може да предположи какво е правила тук.

И не забелязва очите, които го гледат втренчено от сенките.