Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (59)

Преследване

По пътя от Бостън към Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Сутринта е студена и избелялото сиво палто на Бейли не изглежда особено елегантно в комплект с новия му графитен костюм. Момчето не е напълно сигурно, че двата нюанса си подхождат, но улиците и гарата са прекалено оживени, за да има време да се тревожи за външния си вид.

И други rêveurs пътуват към Ню Йорк, но си купуват билети за по-късен влак, така че следват множество сбогувания, както и объркването на дузина багажи, преди да успеят да се качат.

Пътуването е бавно. Бейли седи и гледа променящия се пейзаж през прозореца, като разсеяно си гризе ноктите.

Виктор се премества до него. В ръката си държи червена книга с кожена подвързия.

— Помислих си, че може да искаш да почетеш, за да си убиеш времето — казва той и подава книгата на Бейли.

Момчето разгръща корицата и прехвърля страниците. С изненада установява, че в нея се съдържа колекция от прецизно събирани изрезки. По-голямата част от черните страници са пълни със статии от вестници, но има и писани на ръка писма. Датите варират в рамките на изминалото десетилетие и последните са от преди година-две.

— Не всичко е на английски — обяснява Виктор, — но поне ще можеш да прочетеш повечето от статиите.

— Благодаря — казва Бейли.

Виктор кима и се връща на седалката си отсреща.

Докато влакът напредва с пухтене, Бейли напълно забравя за гледките. Чете и препрочита думите на хер Фридрих Тийсен, намира ги едновременно за познати и обаятелни.

— Никога не съм те виждала да проявяваш такъв внезапен интерес към нов rêveur — достига до слуха му гласът на Лорена, която разговаря с брат си. — Особено пък до такава степен, че да споделяш книгите си с него.

— Напомня ми за Фридрих — е единственият отговор на Виктор.

Почти са пристигнали в Ню Йорк, когато Елизабет се настанява на празното място срещу Бейли. Момчето си отбелязва мястото по средата на статията, която в момента чете и в която играта на светлините и сенките в една от палатките се сравнява с индонезийски куклен театър, после оставя книгата настрана.

— Водим странен начин на живот, преследвайки мечтите си от място на място — тихо казва Елизабет, вперила поглед през прозореца. — Никога не съм срещала толкова млад rêveur, който очевидно изпитва същите силни чувства към цирка като онези от нас, които го следват от години. Искам да вземеш това.

Подава му червен вълнен шал, онзи, който е плела от запознанството им насам. По-дълъг е, отколкото Бейли е предполагал, докато я е гледал как го плете. В двата края е с интересни мотиви от навързани конци.

— Не мога да го приема — отвръща той. Отчасти е трогнат от оказаната му чест, отчасти му се иска хората да спрат да му подаряват разни неща.

— Глупости — възразява Елизабет. — Непрекъснато плета, не ми липсва прежда. Този го започнах ей така, без да имам предвид конкретен rêveur — очевидно е, че е предназначен за теб.

— Благодаря — казва Бейли и увива шала около шията си въпреки топлината във влака.

— Няма защо — отвръща Елизабет. — Скоро ще пристигнем и тогава ще трябва само да изчакаме слънцето да залезе.

Тя го оставя на мястото му до прозореца. Бейли гледа към сивото небе със смесица от спокойствие, вълнение и нервност, които не може да обедини в едно.

Щом пристигат в Ню Йорк, веднага го поразява фактът, че всичко изглежда много странно. Макар градът да не е много по-различен от Бостън, Бостън му се беше сторил някак познат. Сега, без успокоителното клатушкане на влака, осъзнава колко далеч от дома си се намира.

Виктор и Лорена изглеждат също толкова объркани, но Елизабет е в свои води. Тя ги превежда през кръстовища и ги качва в трамваи, а Бейли започва да се чувства като някоя от своите овце. Не им отнема много дълго време да стигнат до крайната точка на пътуването си — едно място извън града, където трябва да се срещнат с местен rêveur на име Огъст — същият, чиято стая беше наследил Бейли в Бостън. Огъст ги кани любезно в дома си, докато си намерят стаи другаде.

Новият познат на Бейли е приятен едър човек и първото впечатление на момчето от него е, че прилича на къщата си — ниска и широка сграда с веранда отпред, топла и приветлива. Огъст вдига Елизабет от земята за добре дошла и когато му представят Бейли, се здрависва с него така ентусиазирано, че пръстите на момчето го заболяват.

— Имам добра новина и лоша новина — казва Огъст, докато им помага да вдигнат багажа си на верандата. — Коя да ви съобщя по-напред?

— Добрата — казва Елизабет, преди Бейли да е имал време да реши кое е за предпочитане. — Достатъчно дълго сме пътували, за да ни посрещнат веднага с лоши новини.

— Добрата новина е — започва Огъст, — че се оказах прав в предвижданията си за точното място, където ще се установи циркът — той действително е на по-малко от миля от тук. Ако се наведете хубавичко напред от края на верандата, ще видите палатките. — Той посочва към левия край на верандата.

Бейли се втурва натам, а Лорена го следва по петите. Върховете на раираните палатки се забелязват през дърветата — ярък пунш от бяло на фона на сивото небе и кафявите дървета.

— Прекрасно! — възкликва Елизабет и се смее, докато гледа как Бейли и Лорена се надвесват над перилата. — А каква е лошата новина?

— Не съм сигурен, че всъщност е лоша — отвръща Огъст, сякаш се затруднява да обясни. — Може би е по-скоро разочароваща. Отнася се за цирка.

Бейли слиза от верандата и се връща към разговарящата групичка. Цялото вълнение, което е изпитвал допреди малко, започва да пресъхва.

— Разочароваща ли? — пита Виктор.

— Ами, времето не е идеално, както съм сигурен, че сте забелязали. — Огъст махва с ръка към тежките сиви облаци. — Снощи имаше доста силна буря. Циркът беше затворен, разбира се, което само по себе си е странно, тъй като, откакто си го спомням, никога не е опъвал шатрите си само за да затвори още през първата си нощ заради бурно време. Около полунощ се чу някакъв — не знам как да го нарека — шум. Звук като от срутване, който направо разтресе къщата ми. Помислих си, че може би е паднал гръм. Над цирка се издигна огромно кълбо дим, а един съсед се кълне, че е забелязал проблясването на силна светлина, от която станало ясно като ден. Сутринта се разходих до там и не забелязах нещо да липсва, макар че табелката, с която ни уведомяват, че е затворено, все още си виси.

— Колко странно — отбелязва Лорена.

Без да каже нито дума, Бейли прескача перилата на верандата и хуква сред дърветата. С всички сили тича към раираните палатки. Червеният шал се влачи зад него.