Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (38)

Тет-а-тет

Лондон, август, 1896 година

Днешната Среднощна вечеря е сравнително тиха. След последното си посещение в Дъблин циркът се подготвя да опъне палатките си край Лондон, така че сред гостите присъстват и няколко от артистите.

Силия Боуен прекарва по-голямата част от вечерята в разговор с мадам Падва, която е седнала от лявата й страна, облечена в яркосиня блуза.

Роклята на Силия е по дизайн на мадам Падва — ушита е, за да бъде носена по време на представление, но впоследствие е определена за неподходяща; сребристата материя улавя светлината при всяко движение по такъв впечатляващ начин, че би отвличала вниманието на зрителите от изпълненията на илюзионистката. Ефектът подчертава толкова ласкаво фигурата й, че вместо да изхвърли роклята, Силия предпочита да я носи във всекидневието си.

— Някой не може да отлепи очи от теб, скъпа — отбелязва мадам Падва и накланя чашата си към вратата, където мълчаливо стои Марко, кръстосал ръце зад гърба.

— Може би се наслаждава на вашето творение — казва Силия, без да се обръща.

— Готова съм да се обзаложа, че е по-заинтересуван от съдържанието, отколкото от самата рокля.

Силия само се засмива, но знае, че мадам Падва е права, цяла вечер усеща изгарящия поглед на Марко върху гърба си и й е изключително трудно да го игнорира.

Вниманието на младия мъж се отклонява от нея само веднъж, когато Чандреш преобръща тежка кристална чаша, а тя се разминава на милиметри с един от свещниците и разлива червено вино върху покривката от златен брокат.

Но преди асистентът да е успял да реагира, Силия скача и изправя чашата, без да я докосне — детайл, забелязан единствено от Чандреш. Когато девойката отдръпва ръката си, чашата отново е пълна, а покривката — без нито едно петънце.

— Непохватност, непохватност — мърмори Чандреш, гледайки подозрително към Силия, преди да се обърне и да продължи разговора си с господин Барис.

— Можеше да станеш балерина — отбелязва мадам Падва. — Държиш се много стабилно на краката си.

— Добра съм и когато не съм стъпила на земята — отвръща Силия и господин Барис едва не разсипва своята собствена чаша. Мадам Падва се смее.

През остатъка от вечерята Силия не изпуска Чандреш от поглед. Той прекарва по-голямата част от времето в обсъждането на някакви обновления по къщата с господин Барис и от време на време се повтаря, но господин Барис се преструва, че не забелязва това. Чандреш повече не докосва чашата си и когато в края на вечерята я вдига, тя е все така пълна.

Силия си тръгва последна. Докато всички останали се оттеглят, тя започва да търси шала си и отказва на предложенията да я изчакат, докато го намери.

Намирането на парчето дантела с цвят на слонова кост сред хаоса в la maison Лефевр се оказва трудна задача. Младата жена се връща в библиотеката и в трапезарията, но шала го няма никъде.

Най-накрая Силия се отказва и излиза във фоайето, където стои Марко до вратата с небрежно преметнат шал през ръка.

— Това ли търсите, госпожице Боуен? — пита той.

Асистентът пристъпва напред, за да го сложи на раменете й, но дантелата се разпада под пръстите му и се превръща в прах.

Когато Марко вдига поглед към Силия, шалът е около врата й и е завързан на перфектен възел така, сякаш никога не се е помръдвал от мястото си.

— Благодаря — казва Силия. — Лека нощ. — Подминава го леко и излиза, преди той да успее да отвърне.

— Госпожице Боуен? — извиква Марко и хуква след нея, докато тя слиза по стълбите.

— Да? — обръща се назад Силия, щом стъпва на тротоара.

— Надявах се да ви поканя на онова питие, което пропуснахме в Прага — обяснява Марко. Не откъсва очи от нейните, докато тя обмисля предложението му.

Погледът му е още по-напрегнат, отколкото по време на вечерята и докато Силия претегля силата му — техника, която баща й винаги е харесвал особено много, — улавя у него и нещо искрено, нещо подобно на молба.

Именно този факт плюс голяма доза любопитство я кара да кимне в отговор.

Марко се усмихва и се обръща, за да влезе обратно в къщата. Оставя вратата отворена.

След момент Силия го последва. Вратата се затваря и заключва зад гърба й.

Вътре трапезарията е разчистена, но капещите восъчни свещи продължават да горят в свещниците.

На масата стоят две чаши с вино.

— Къде е Чандреш? — пита Силия, взема една чаша и заобикаля от другата страна на масата, за да се озове срещу Марко.

— Оттегли се на петия етаж — отвръща той и посяга към другата чаша. — Това са личните му владения. Обича гледката към реката, макар да ми се струва, че му беше по-интересна, докато строяха Тауър Бридж. Няма да слезе преди сутринта. Персоналът си тръгна, така че разполагаме с почти цялата къща само за себе си.

— Често ли развличате своите гости, след като неговите вече са си отишли? — пита Силия.

— Никога.

Тя го гледа, докато отпива от виното си. Нещо във вида му я притеснява, но не може да определи какво точно.

— Чандреш наистина ли е настоявал всичкият огън в цирка да е бял, за да съответства на цветовата схема? — пита след миг Силия.

— Наистина. Каза ми да се свържа с някой химик или нещо от този род. Аз предпочетох сам да се погрижа. — Марко прокарва пръсти над свещите върху масата и от топло златисти пламъците стават хладно бели със сребристосиньо в центъра.

Плъзва пръстите си в обратната посока и пламъците се връщат към нормалния си цвят.

— Как наричате това?

— Манипулация. Когато бях по-малка, го смятах за магия. Доста време ми отне, докато се отърся от този навик, макар баща ми никога да не го е било грижа за термина, който ще се използва. А когато не беше в настроение за употребата на кратки изрази, го наричаше омагьосване или насилствено манипулиране на вселената.

— Омагьосване ли? — повтаря Марко. — Никога по-рано не съм го възприемал по този начин.

— Глупости — възразява Силия. — Именно това правите. Омагьосвате. Очевидно сте много добър. Толкова много хора са влюбени във вас. Изобел. Чандреш. Трябва да има и други.

— Откъде знаете за Изобел? — пита Марко.

— Компанията в цирка е сравнително многобройна, но всеки говори за всекиго — обяснява Силия. — Изобел изглежда напълно отдадена на човек, когото никой от нас не е срещал. Веднага забелязах, че ме удостоява със специално внимание, в един момент дори се чудех дали всъщност не е моят противник. След като в Прага тя очакваше някого и се появихте вие, беше много лесно да се досетя за останалото. Не мисля, че друг знае. Близнаците Мъри имат своя теория, че гадателката е влюбена в мечтата за някого, а не в действителен човек.

— Близнаците Мъри ми се струват доста умни — казва Марко. — Ако съм омагьосващ в този смисъл, това невинаги е умишлено. Постъпването на служба при Чандреш ми помогна, тъй като имах само една препоръка и никакъв опит. Макар да изглежда, че магията ми не действа толкова ефективно върху вас.

Силия оставя чашата си, все още не знае какво да си мисли за него. Трепкащата светлина на свещите подчертава чертите на лицето му, затова, преди да отговори, тя отмества поглед, спира го върху предметите върху полицата над камината.

— Баща ми правеше нещо подобно — признава тя. — Това привличащо, очароващо прелъстяване. Прекарах първите няколко години от живота си, наблюдавайки как майка ми не спира да копнее за него. Обичаше го и го желаеше дълго, след като той бе загубил и малкото интерес, който е изпитвал към нея. Докато един ден, когато бях на пет години, тя се самоуби. Когато станах достатъчно голяма, за да разбирам, си обещах, че няма да страдам така за никого. Ще ви е нужно много повече от тази ваша чаровна усмивка, за да ме привлечете.

Но когато поглежда обратно към него, очарователната му усмивка е изчезнала.

— Съжалявам, че сте загубили майка си по такъв начин.

— Беше отдавна — отвръща Силия, изненадана от искреното му съчувствие. — Но все пак благодаря.

— Спомняте ли си доста за нея?

— Помня повече впечатления, отколкото действителни случки. Помня постоянния й плач. Помня как ме гледаше така, сякаш се страхува от мен.

— Аз не помня родителите си — казва Марко. — Нямам никакви спомени от времето преди постъпването ми в приюта, откъдето ме взеха, защото отговарях на някакви неясни критерии. Накараха ме да чета много, пътувах и учех, и накратко, отглеждаха ме, за да взема участие в някаква тайнствена игра. Оттогава насам през по-голямата част от живота си съм правил това наред с всичко, което Чандреш поиска.

— Защо сте толкова откровен с мен? — пита го Силия.

— Защото е ободряващо да си напълно искрен с някого поне веднъж — признава Марко. — А и подозирам, че ако се опитам да ви излъжа, веднага ще разберете. Надявам се, мога да очаквам същото от вас.

Силия се замисля за миг, преди да кимне.

— Напомняте ми малко на баща ми.

— По какво?

— По начина, по който манипулирате възприятията. Аз самата никога не съм била особено добра в това, повече ми се удава да влияя върху нещата, които могат да бъдат докосвани. Между другото, не е необходимо да правите това с мен — добавя, защото най-накрая осъзнава какво я смущава във външния му вид.

— Да правя какво?

— Да изглеждате така. Хубаво е, но е очевидно, че не е съвсем истинско. Сигурно е ужасно дразнещо да трябва да се поддържа този имидж непрекъснато.

Марко смръщва вежди, но после — много бавно — лицето му започва да се променя. Брадичката му избледнява и изчезва. Изсечените му черти омекват и стават по-младежки. Зашеметяващите му зелени очи избледняват и стават зеленикаво сивкави.

Изкуственото му лице наистина е красиво, но тази красота е постигната умишлено. Сякаш той напълно си дава сметка за собствената си привлекателност — нещо, което Силия определено намира за отблъскващо.

Има и нещо друго, някаква празнота, която вероятно е в резултат на илюзията, някакво впечатление, че Марко сякаш не присъства напълно в стаята.

Но сега, сега до нея стои напълно различен човек, много по-осезаем. Бариерата помежду им е вдигната. Силия го чувства по-близко, въпреки че разстоянието между тях не се е променило, а лицето му е красиво въпреки промяната.

Погледът в тези очи е по-напрегнат. Сега, докато го гледа, Силия може да надзърне по-надълбоко, без да се разсейва от цвета им.

Младата жена усеща как сърцето й се качва в гърлото, но успява да се овладее дотолкова, че изчервяването й да не проличи на светлината на свещите.

И тогава разбира защо и в това има нещо познато.

— Виждала съм те в този вид и преди — произнася тя. Свързала е истинското му лице с едно място, запечатало се дълбоко в паметта й. — Гледаше шоуто ми.

— Всичките си зрители ли помниш? — пита Марко.

— Не. Но помня хората, които ме гледат по начина, по който ме гледаш ти.

— И какъв е този начин?

— Сякаш не могат да решат дали се страхуват от мен, или искат да ме целунат.

— Мен не ме е страх от теб.

За известно време двамата се наблюдават мълчаливо, свещите наоколо примигват.

— Струва ми се голямо усилие за такава едва забележима разлика — казва Силия.

— Има си своите предимства.

— Мисля, че така си по-хубав. — Марко изглежда толкова изненадан, че Силия добавя: — Казах, че ще съм напълно искрена, нали?

— Ласкаете ме, госпожице Боуен — казва той. И после добавя: — Колко пъти си била в тази къща?

— Поне дузина.

— И въпреки това никога не си я обикаляла.

— Никога не са ми предлагали обиколка.

— Чандреш не вярва в това. Предпочита къщата да си остане енигма. Ако гостите не знаят къде са границите, остават с впечатлението, че тя се простира във вечността. Навремето това тук са били две отделни сгради, така че наистина можеш да загубиш ориентация.

— Не знаех — признава Силия.

— Две градски къщи, свързани помежду си — едната, огледален образ на другата. Чандреш купил и двете и поръчал да ги превърнат в една нова сграда с редица подобрения. Не мисля, че имаме време за пълна обиколка, но мога да ти покажа някои от по-непознатите стаи, ако искаш.

— Разбира се — отвръща Силия и слага празната си чаша на масата до неговата. — Често ли провеждаш забранени обиколки из къщата на работодателя си?

— Правил съм го веднъж, и то само защото господин Барис много настояваше.

* * *

От трапезарията двамата минават под сянката на статуята със слонска глава във фоайето, пресичат библиотеката и спират пред залеза върху витража, заемащ височината на цяла стена.

— Това е игралната зала — обяснява Марко, бута витража и той се отваря към следващата стая.

— Колко подходящо.

Във въпросната зала играта е по-скоро тема, отколкото функция. Наоколо се виждат няколко дъски за шах с липсващи фигури и шахматни фигури без дъски, подредени върху первази и лавици. До дъските за табла с прекъсната игра по средата висят мишени за дартс без стрели.

Билярдната маса в средата е покрита с кървавочервен филц.

Едната стена е отрупана с колекция от оръжия, подредени по двойки. Саби, пистолети и рапири за фехтовка чакат за дузина потенциални дуели.

— Чандреш има слабост към старинните оръжия — обяснява Марко, докато Силия разглежда сбирката върху стената. — Подобни предмети държи и в други стаи, но тук се намира по-голямата част от колекцията му.

Докато Силия обикаля из залата, Марко я наблюдава внимателно. Струва му се, че тя се опитва да потисне усмивката си, докато разглежда артистично наредените наоколо елементи от игри.

— Усмихваш се така, сякаш имаш някаква тайна — отбелязва той.

— Имам много тайни — отвръща Силия и му хвърля поглед през рамо, преди да се обърне обратно към стената. — Кога разбра, че аз съм твоят противник?

— Не знаех, докато не дойде на прослушването. Преди това в продължение на години твоята персона беше мистерия за мен. И съм сигурен, че забеляза изненадата ми. — Той замълча, а после добави: — Не мога да кажа, че наистина е било някакво предимство. А ти откога си наясно?

— От срещата ни в дъжда в Прага, и ти много добре знаеш — казва Силия. — Можеше да ме оставиш да си отида с чадър, над който да си блъскам главата, но вместо това ме последва. Защо?

— Исках си моя чадър обратно — отвръща Марко. — Много съм привързан към него. А и бях започнал да се уморявам да се крия от теб.

— Навремето подозирах всекиго — признава Силия. — Макар да мислех, че е по-вероятно да е човек, пряко свързан с цирка. Трябваше да се досетя, че си ти.

— И защо?

— Защото се преструваш на по-незначителен от това, което си. Ясно е като бял ден. Ще ти призная, че никога не съм си и помисляла да омагьосвам чадъра си.

— Прекарал съм по-голямата част от живота си в Лондон. Веднага щом се научих да омагьосвам предмети, се заех с чадъра си.

Той сваля сакото си и го хвърля върху един от столовете с кожена тапицерия наблизо. Взема тесте карти от една полица. Не е сигурен, че Силия няма да му се присмее, но не може да сдържи любопитството си.

— Искаш да играем на карти ли? — пита Силия.

— Не точно — отвръща Марко и разбърква тестето. После го слага на билярдната маса.

Обръща една карта. Поп спатия. Потупва по повърхността на картата и попът спатия се превръща в поп купа. Вдига ръка, дръпва я назад, разтваря пръсти върху картата, подканя опонентката си да направи следващия ход.

Силия се усмихва. Развързва шала си и го мята върху сакото му. После застава изправена, стиснала длани зад гърба си.

Попът купа се обръща, закрепя се на ръба си. Задържа се за момент, преди бавно и методично да се разцепи на две. Двете парчета стоят прави и разделени, преди да паднат с гърба нагоре.

Силия повтаря жеста на Марко — потупва върху картата и двете й половини се свързват в едно цяло. Отдръпва ръка и картата се обръща с лице нагоре. Дама каро.

После цялото тесте полита из въздуха за миг, преди да се стовари върху масата, а картите да се пръснат върху червената филцова повърхност.

— Ти си по-добра от мен във физическата манипулация — признава Марко.

— Имам предимство — казва Силия. — Онова, което баща ми нарича вроден талант. Трудно ми е да не променям заобикалящата ме среда. Като дете непрекъснато чупех нещо.

— Какво влияние имаш върху живите същества? — пита Марко.

— Зависи какви са те. С предметите е по-лесно. Отне ми години, докато се науча да влияя върху животинки. И работя много по-добре със собствените си птици, отколкото, с който и да е стар гълъб, взет от улицата.

— Какво можеш да направиш с мен?

— Да променя косата ти, а може би и гласа ти — отвръща Силия. — Нищо повече, без да имам пълното ти съгласие, а пълното съгласие се дава много по-трудно, отколкото може да ти се струва. Не умея да лекувам рани. Рядко постигам нещо повече от временен, изкуствен резултат. По-лесно ми е с хора, които познавам добре, но все пак никога не ми е особено лесно.

— А какво можеш да промениш в себе си?

В отговор Силия отива до стената и сваля един тънък отомански кинжал с малахитена дръжка. Хваща го с дясната ръка, слага лявата си длан върху масата за билярд, над разпръснатите карти. Без да се колебае, забива острието в дланта си, пронизва кожата, плътта си, картите и филца отдолу.

Марко трепва, но не казва нищо.

Силия дръпва кинжала, ръката й и двойката спатия продължават да са нанизани на острието, към китката й се стича тънка струйка кръв. Тя протяга ръка и бавно обръща дланта си нагоре, включвайки в движението известна доза артистичност, за да се увери Марко, че не е замесена никаква илюзия.

С другата си ръка измъква кинжала, окървавената карта за игра полита надолу. Тогава капките кръв започват да се стрелкат нагоре към раната, потъват в прореза върху дланта й, който се свива и изчезва. Върху кожата й не остава нищо повече от една тъмна червена линия, а след това — нищо.

Силия тупва по картата и кръвта изчезва. Разрезът, причинен от острието, вече не се вижда. Картата се е превърнала в двойка купа.

Марко я вдига и прокарва пръсти по поправената й повърхност. После едва забележимо обръща ръка и картата изчезва. Скрива я на сигурно място в джоба си.

— Изпитвам облекчение, че няма да ни се налага да влизаме във физическа схватка — признава той. — Мисля, че там ти би имала предимство.

— Баща ми разрязваше върховете на пръстите ми един по един, докато не успеех да изцеля и десетте наведнъж — казва Силия и връща кинжала на стената. — В огромна степен успехът се дължи на чувство, което идва отвътре, затова не успявам да го постигна при друг, освен при себе си.

— Мисля, че твоите уроци са били много по-малко академични от моите.

— Аз бих предпочела да чета повече.

— Странно ми е, че двамата сме подготвяни по два драстично различни начина за едно и също предизвикателство. — Марко отново поглежда към гладката ръка на Силия.

— Подозирам, че това е част от идеята. Две мисловни школи се борят една срещу друга, докато работят в една и съща среда.

— Признавам, че дори след всичкото това време продължавам да не разбирам напълно смисъла.

— И аз — признава Силия. — Смятам, че определенията „предизвикателство“ или „игра“ не са съвсем точни. Започнах да мисля за предстоящото състезание по-скоро като за представяне на способностите на двама души. Какво още ще видя по време на моята обиколка?

— Искаш ли да ти покажа нещо, което е в процес на изграждане? — пита Марко. Фактът, че гостенката му възприема цирка като представяне на способности, е приятна изненада за него, тъй като той отдавна не приема предстоящото съревнование като антагонистично.

— Да — кимва Силия. — Особено ако става дума за проекта, за който говореше господин Барис по време на вечерята.

— Именно него имам предвид.

Марко я извежда от игралната зала, превежда я през някаква врата, пресичат набързо коридора и се озовават в просторната бална зала в задната част на къщата, където лунната светлина прониква през стъклените врати, монтирани в задната стена.

* * *

Навън, на мястото отвъд терасата, където до скоро се е простирала градината, земята е изкопана и е с едно ниво по-ниска от преди. В момента се виждат предимно купчини пръст и камъни, оформящи високи, но незавършени стени.

Силия слиза внимателно по каменните стълби и Марко я следва. Щом стигат до долу, става ясно, че стените образуват лабиринт. Вижда се само малка част от градината.

— Сметнах, че за Чандреш ще е полезно да ангажира мислите си с някакъв проект — обяснява Марко. — Напоследък той така рядко напуска къщата, че обновяването на градината ми се стори точното място, от което да се започне. Искаш ли да видиш как ще изглежда, когато всичко бъде завършено?

— Разбира се — кимва Силия. — Носиш ли плановете?

В отговор Марко вдига ръка и описва кръг наоколо.

Онова, което преди момент е било само купчини груб камък, сега се превръща в живописни алеи и арки, покрити с пълзящи лози и обсипани с ярки малки фенерчета. Над главите им висят цветовете на пълзящи рози, свели клонки от конструкции от ковано желязо, а между тях прозира нощното небе.

Силия слага длан пред устата си, за да приглуши вика на изненада. Цялата сцена — от аромата на розите до топлината, излъчвана от фенерите — е удивителна. Отблизо долита ромонът на фонтан и девойката поема по покритата с трева алея, за да го открие.

Марко я следва в обиколката и двамата преодоляват виещите се пътеки завой след завой.

Водата от фонтана в центъра пада по гравирана каменна стена и се излива в кръгло езерце, пълно със златни рибки. Люспите им проблясват на лунната светлина — ярки петна от бяло и оранжево в тъмната вода.

Силия протяга ръка и водата от фонтана се процежда през пръстите й, притиснати към студения камък.

— Играеш си със съзнанието ми, нали? — пита тя, когато чува стъпките на Марко зад себе си.

— Ти ми позволяваш.

— Вероятно бих могла да го спра — казва Силия и се обръща с лице към Марко. Той се обляга на една от каменните арки и я наблюдава.

— Сигурен съм, че би могла. Ако беше оказала и най-малка съпротива, това не би подействало и цялата гледка щеше да е почти напълно блокирана. Близостта е ключът към пълното сливане с обстановката, разбира се.

— Не можеш да го направиш с цирка — отбелязва Силия.

Марко свива рамене.

— За съжаление разстоянието до него е твърде голямо — отвръща той. — Това е едно от специалните ми умения и въпреки всичко възможностите да го прилагам са много редки. Не съм в състояние да създавам подобен тип илюзии и те да бъдат видени от повече от един човек.

— Невероятно е — казва Силия, загледана в златните рибки, които плуват в краката й. — Аз не бих могла да направя нещо толкова сложно, въпреки че ме наричат илюзионистка. Титлата ще приляга по-добре на теб, отколкото на мен.

— Предполагам, че „Красавицата, която може да манипулира света със силата на мисълта си“ е твърде дълго.

— Няма да се смести на табелата пред палатката ми.

Смехът му е нисък и топъл. Силия се извръща, за да скрие усмивката си. Вглежда се във въртопите от вода.

— От едно от моите специални умения също няма полза — казва тя. — Много съм добра в манипулирането на платове, но това изглежда толкова ненужно на фона на уменията на мадам Падва. — Тя се завърта в роклята си, сребърният плат улавя светлината и блясва силно като фенерите.

— Мисля, че тя е вещица — казва Марко. — В най-хубавия смисъл на думата.

— Мисля, че всъщност наистина би го приела като комплимент — отвръща Силия. — Значи и ти виждаш всичко наоколо по същия начин, по който и аз?

— В по-голяма или по-малка степен. Колкото по-близо съм до наблюдателя, толкова по-ярки са нюансите.

Силия заобикаля от другата страна на езерцето, по-близо до мястото, където е застанал Марко. Тя разглежда орнаментите върху камъните и виещите се покрай тях лози, но погледът й не спира да се връща към младия мъж. Всеки опит да го прави дискретно завършва с неуспех, защото очите му непрекъснато срещат нейните. Всеки път става все по-трудно и по-трудно да отдели поглед от неговия.

— Беше много умно от твоя страна да използваш големия огън в цирка като източник на енергия — признава Силия, като се опитва да задържи вниманието си върху едно светещо фенерче.

— Не съм изненадан, че си разбрала — отвръща Марко. — Трябваше да измисля начин, по който да остана свързан с цирка, след като не мога да пътувам с него. Запалването на огъня ми се стори идеалната възможност да създам продължителна връзка. В края на краищата, не исках да разполагаш с твърде много контрол.

— Това не остана без последствия.

— Какво имаш предвид?

— Нека просто кажем, че у близнаците Мъри има нещо далеч по-забележително от червената им коса.

— Няма да ми издадеш за какво точно става дума, нали?

— Една дама не може да разкрива всичките си тайни — отвръща Силия. Тя дръпва една виснала надолу роза, затваря очи и вдъхва дълбоко от аромата й, усеща листенцата й върху кожата на лицето си меки като кадифе. Сензорните детайли на илюзията са толкова приятни, че почти й се завива свят. — Кой се сети да свали градината с едно ниво надолу?

— Чандреш. Идеята е вдъхновена от една стая в къщата. Ако искаш, ще ти я покажа.

Силия кимва и двамата поемат по обратния път през градината. Докато вървят, девойката остава близо до Марко — достатъчно близо, за да бъде докосната, въпреки че той държи ръцете си сплетени зад гърба си.

Стигат до терасата и Силия поглежда назад към градината, където розите и фенерите са се превърнали отново в пръст и камъни.

* * *

Марко превежда Силия през балната зала. Спира пред отсрещната стена и плъзва встрани единия от тъмните дървени панели. Отзад се разкрива стълбище, което се вие като спирала надолу.

— Да не е тъмница? — пита Силия, докато слизат по стълбите.

— Не точно — отвръща Марко. Стигат до позлатената врата в края и той я отваря пред нея. — Внимавай със стъпалото.

Стаята е малка, но висока, в центъра е закачен златен полилей с кристални висулки. Кръглите стени и таванът са боядисани в наситено тъмносиньо и са изрисувани със звезди.

Покрай стените, подобно на перваз, се вие пътека, въпреки че по-голямата част от пода е потънал надолу и е изпълнен с големи възглавници, покрити с дъга от бродирана коприна.

— Чандреш твърди, че тази стая е направена по подобие на стаята, принадлежала на някаква куртизанка в Бомбай — обяснява Марко. — Аз самият смятам, че мястото е страхотно за четене.

Силия се засмива и една къдрица пада пред лицето й.

Марко приближава колебливо, за да я отмести, но преди пръстите му да успеят да я докоснат, Силия се оттласква от перваза и докато пада към купчината възглавници с цвят на скъпоценни камъни, сребристата й рокля се издува като облак.

За момент Марко я гледа, после повтаря действието й и потъва до нея в центъра на стаята.

Двамата лежат един до друг, загледани в полилея — светлината, която се отразява от кристалите, го превръща в нощно небе, без да има нужда от магия.

— Колко често успяваш да посещаваш цирка? — пита Силия.

— Не толкова, колкото би ми се искало. Винаги когато е близо до Лондон, разбира се. Опитвам се да го настигна и на местата, където се спира в Европа, ако успея да избягам от Чандреш за достатъчно дълго време. Понякога имам чувството, че съм стъпил с два крака на две различни страни. Познавам подробно голяма част от цирка и въпреки това той винаги ме изненадва.

— Коя е любимата ти палатка?

— Честно ли? Твоята.

— Защо? — пита Силия и обръща глава да го погледне.

— Предполагам, че отговаря на личните ми вкусове. Ти правиш пред публика нещата, на които мен са ме учили тайно. Може би ми харесва на различно ниво от това на останалите зрители. Също така много се забавлявам в „Лабиринта“. Не бях сигурен дали ще имаш желание да помогнеш при създаването му.

— Изнесоха ми доста назидателна лекция за този случай — признава Силия. — Баща ми го определи като морално разлагаща глупост. Сигурно си е блъскал главата дни наред, за да намери достойна обида. Той смята за неуместно комбинирането на умения, така и не разбрах защо. Обожавам „Лабиринта“, много се забавлявах, докато добавях стаи. Особено съм влюбена в онази зала, в която си направил така, че да вали сняг и да виждаш стъпките, оставени от хората, разхождали се наоколо.

— Никога преди не съм го възприемал по такъв съблазнителен начин — признава Марко. — Нямам търпение да го посетя отново с тази нова настройка. Бях останал с впечатлението, че баща ти не е в позицията да коментира подобни въпроси.

— Той не е мъртъв — отговаря Силия и се обръща по корем. — Много е трудно за обяснение.

Марко не я кара да опита и се връща отново на темата за цирка.

— А на теб коя ти е любимата палатка?

— „Ледената градина“ — отвръща Силия, без дори да се замисля.

— Защо?

— Заради усещането, което създава у мен. Сякаш се разхождам из някакъв сън. Сякаш е напълно различно място, а не просто поредната палатка. Може би просто харесвам снега. Как ти хрумна да я създадеш?

Марко си припомня целия процес; никога преди не са го карали да обяснява произхода на идеите си.

— Мислех, че ще е интересно да има зимна градина, но разбира се, в нея трябваше да липсват цветове. Спирах се на много варианти, преди да избера този. Радвам се, че я възприемаш като сън, защото именно оттам тръгна идеята.

— По същата причина направих „Дървото на желанията“ — признава Силия. — Реших, че едно дърво, покрито с пламъци, ще е достойно допълнение към дърветата от лед.

Марко си спомня своя първи сблъсък с „Дървото на желанията“. Смесицата от раздразнение, удивление и копнеж, които изглеждат толкова различни в ретроспекция. В онзи момент той не беше сигурен, че ще е в състояние да запали своята собствена свещ, своето собствено желание, защото не бе наясно дали това няма да е в разрез с правилата.

— Всичките ли желания се сбъдват? — пита той.

— Не съм сигурна. Не успявам да следя съдбата на всеки, пожелал си нещо. А ти?

— Може би.

— Твоето желание сбъдна ли се?

— Все още не съм напълно сигурен.

— Ще трябва да ми кажеш — настоява Силия. — Надявам се, че ще се сбъдне. Предполагам, че в известен смисъл направих „Дървото на желанията“ за теб.

— Тогава не си знаела кой съм — опровергава я Марко, като се обръща да я погледне.

Вниманието й все още е погълнато от полилея, но пленителната й загадъчна усмивка се е върнала.

— Не ми беше известна самоличността ти, но имах впечатления какъв човек е опонентът ми, след като бях заобиколена от нещата, които беше направил. Мислех си, че ще ти хареса.

— Харесвам го.

Помежду им се възцарява удобно мълчание.

Марко копнее да посегне и да я докосне, но се спира от страх да не разруши деликатното приятелство, което градят. Вместо това я поглежда крадешком, наблюдава как светлината пада върху кожата й. Няколко пъти я улавя да го наблюдава по същия начин и моментите, в които погледите им се преплитат, са вълшебни.

— Как успяваш да направиш така, че никой да не остарява? — пита Силия след малко.

— Много внимателно. А и те остаряват, макар да е много бавно. А ти как преместваш цирка?

— С влак.

— С влак ли? — Марко не вярва на ушите си. — Целият цирк само с един влак?

— Влакът е голям. И е вълшебен — добавя Силия, което го кара да се засмее.

— Признавам, госпожице Боуен, че не сте такава, каквато очаквах.

— Уверявам те, че споделям същото мнение за теб.

Марко се изправя, стъпва обратно на перваза до вратата.

Силия протяга ръка към него и той я хваща, за да й помогне да стане. За пръв път докосва голата й кожа.

Реакцията е незабавна.

През въздуха преминава внезапно електричество, свежо и ярко.

Полилеят се разклаща.

Усещането, което плъзва светкавично по кожата на Марко, е силно и интимно — започва оттам, откъдето дланта му се среща с нейната, но се простира отвъд това място, по-далеч и по-надълбоко.

Щом възвръща равновесието си, Силия дръпва ръката си, отстъпва назад и се обляга на стената. Чувството започва да утихва веднага щом го пуска.

— Съжалявам — тихо казва тя, очевидно останала без дъх. — Много ме изненада.

— Моите извинения — отговаря Марко. Сърцето му толкова силно кънти в ушите му, че той едва чува гласа й. — Макар че не мога да кажа какво точно се случи.

— Аз съм силно чувствителна към енергията — обяснява Силия. — Хората, които правят същите неща като теб и мен, носят особено осезаем тип енергия и аз… аз още не съм свикнала с твоята.

— Мога само да се надявам, че усещането е било толкова приятно за теб, колкото беше за мен.

Силия не отвръща. За да не посегне отново да я хване за ръката, Марко отваря вратата и повежда девойката нагоре по витото стълбище.

* * *

Минават през балната зала, озарена от лунната светлина, стъпките им отекват едновременно из нея.

— Как е Чандреш? — пита Силия. Опитва се да намери тема, с която да запълни мълчанието — каквато и да е тема, стига да отвлече вниманието й от все още треперещите й ръце! — и се сеща за съборената чаша по време на вечерята.

— Състоянието му е нестабилно — въздъхва Марко. — Откакто циркът отвори врати, неспособността му да се фокусира нараства. Аз… аз правя всичко по силите си, за да го стабилизирам, но се страхувам, че страничният ефект е отслабване на паметта му. Нямах намерение да се стига до тук, но след случилото се с покойната госпожица Бърджис реших, че това е най-разумният начин на действие.

— Тя се намираше в странната позиция да е намесена във всичко, но не вътре в самия цирк — замислено казва Силия. — Сигурна съм, че никак не е лесно да се справиш с такава перспектива. Поне можеш да наблюдаваш Чандреш.

— Именно — кимва Марко. — Ще ми се да имаше начин да се предпазят онези, които са извън цирка — така, както големият огън предпазва хората в него.

— Големият огън ли?

— Той служи за няколко цели. Преди всичко е моята връзка с цирка, но също така изпълнява ролята на пазител. Пренебрегнах факта, че силата му не се простира и над онези, които са от другата страна на оградата.

— Аз пък изобщо не се сетих за пазители — казва Силия. — Не мисля, че в началото си давах сметка колко много хора ще бъдат замесени в нашето предизвикателство. — Тя млъква, спряла по средата на балната зала.

Марко също спира, но не добавя нищо, чака я да продължи.

— Вината не е твоя — продължава тихо Силия. — За случилото се с Тара. Обстоятелствата може би щяха да се развият по същия начин, независимо какво сме направили ти или аз. Не можеш да отнемеш на човек свободната му воля — това е един от първите ми уроци.

Марко кимва и после пристъпва към Силия.

Посяга да вземе ръката й в своята, бавно вплита пръсти в нейните. Усещането е точно толкова силно, колкото и при първото им докосване, но има и нещо различно. Въздухът се променя, ала полилеите над главите им остават неподвижни.

— Какво правиш? — пита го тя.

— Спомена нещо за енергия — казва Марко. — Свързвам твоята с моята, за да не счупиш полилеите.

— Ако счупя нещо, най-вероятно ще успея да го поправя — отвръща Силия, но не се отдръпва.

Без да я е грижа за ефекта, който може да окаже върху всичко, което я заобикаля, тя се отпуска и се отдава на усещането, вместо да му се противопоставя. Изключително е. Обзелото я чувство е същото като онова, което я завладява всеки път, щом влиза в палатките му — вълнение, че е заобиколена от нещо прекрасно и фантастично, само че многократно по-силно и насочено директно върху нея. Чувството от допира на неговата кожа върху нейната вибрира през цялото й тяло, макар пръстите на Марко да продължават да са вплетени в нейните. Тя вдига поглед към него, пленена отново от въздействащото сиво-зелено на очите му, и този път не го отклонява встрани.

Двамата стоят и се гледат мълчаливо, и тази размяна на погледи сякаш продължава с часове.

Часовникът във фоайето иззвънява и Силия подскача стреснато.

Веднага щом пуска ръката на Марко, й се приисква да я хване отново, но и без това цялата вечер е направо зашеметяваща.

— Прикриваш се толкова добре — казва тя. — Усещам същата енергия във всяка от палатките ти, но на живо успяваш да я скриеш напълно.

— Умението да заблуждавам, е една от силните ми страни — отвръща Марко.

— Сега, след като спечели вниманието ми, вече няма да е толкова лесно.

— Харесва ми да имам вниманието ти. Благодаря ти. Че остана.

— Прощавам ти, задето ми открадна шала.

Тя се усмихва на смеха му.

И после изчезва. Лесен трик, чрез който да го разсее достатъчно дълго, за да се измъкне от фоайето, въпреки изкушението да остане.

* * *

Марко намира шала й в игралната зала, все така преметнат върху сакото му.

Пресичания

Много ще се радвам да прочета за реакциите и наблюденията на всеки, който мине през портите на Le Cirque des Rêves, да узная какво виждат, чуват и усещат посетителите. Да видя как преживяванията им се покриват с моите и по какво се различават от тях. Имам щастието да получавам писма с такава информация, в които rêveurs споделят с мен отзиви от списания или мисли, надраскани върху парчета хартия.

Ние добавяме собствените си истории — всеки зрител, всяко посещение, всяка вечер, прекарана в цирка. Предполагам, че никога няма да останем без неща, които да кажем, без истории, които да бъдат разказани и споделени.