Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (55)

Бягство

Конкорд и Бостън, 31 октомври, 1902 година

Известно време Бейли обикаля в кръг из празното поле, преди да се увери, че циркът наистина си е тръгнал. Не е останало нищо, освен изпотъпкан участък трева, който да подскаже, че само допреди няколко часа на това място е имало нещо.

Бейли сяда на земята, отпуска главата си в ръце и се чувства напълно изгубен, въпреки че е играл из тези поля откакто се помни.

Спомня си, че Попет бе споменала за някакъв влак.

Всеки влак би трябвало да се отправи към Бостън, за да стигне до която и да било по-отдалечена дестинация.

В мига, в който това му минава през ума, Бейли скача и хуква с все сила към депото.

Стига до там, останал без дъх и с натъртен гръб от ударите на чантата си, но не вижда никакви влакове. Надявал се е, че по някакъв начин влакът на цирка, в чието съществуване не е напълно сигурен, все още ще е на коловоза и ще чака.

Но вместо това депото е празно; забелязват се само две фигури, седнали на една от пейките на перона: мъж и жена, облечени в черни палта.

На Бейли му отнема няколко секунди, за да осъзнае, че и двамата носят червени шалове.

— Добре ли си? — пита го жената, докато той притичва по платформата. Бейли не може да определи точно акцента й.

— Заради цирка ли сте тук? — пита той, поемайки си дъх.

— Да, заради него — отвръща мъжът с подобен напевен акцент. — Макар че той вече си тръгна, както, предполагам, си забелязал.

— Затвори по-рано — добавя жената. — Но това не е необичайно.

— Познавате ли Попет и Уиджит? — пита Бейли.

— Кого? — вдига вежди мъжът.

Жената накланя глава настрани, сякаш не е схванала въпроса.

— Те са близнаци, изнасят представления с котенца — обяснява Бейли. — Приятели са ми.

— Близнаците! — възкликва жената. — И техните прекрасни котенца! Как така си станал техен приятел?

— Дълга история.

— В такъв случай трябва да ни я разкажеш, докато чакаме — усмихва се непознатата. — И ти си за Бостън, нали?

— Не знам — отвръща Бейли. — Опитвах се да последвам цирка.

— И ние — отвръща мъжът. — Въпреки че не можем да го направим, докато не разберем накъде се е отправил. Това ще отнеме около ден.

— Надявам се, че ще се появи на някое леснодостъпно място — добавя жената.

— Как ще разберете къде е? — пита Бейли, обзет от леко недоверие.

— Ние, rêveurs, си имаме своите методи — усмихва се отново тя. — Трябва да почакаме още доста, така че ще разполагаме с достатъчно време да си разказваме истории.

Името на мъжа е Виктор, а на сестра му — Лорена. Те са на продължителна циркова ваканция, както сами я определят. Следват Le Cirque des Rêves навсякъде, където могат да си позволят. Обикновено го правят само в рамките на Европа, но за тази ваканция са решили да преминат и от другата страна на Атлантика. Преди това са били в Канада.

Бейли им поднася съкратена версия на историята за сприятеляването си с Попет и Уиджит, като премълчава по-любопитните детайли. С наближаването на зората към тях се присъединява още един rêveur, жена на име Елизабет, която била отседнала в местната странноприемница и сега, след заминаването на цирка, също има намерение да пътува за Бостън. Посрещат я топло. Изглежда са стари приятели, макар Лорена да казва, че са се запознали едва преди няколко дни. Докато чакат влака, Елизабет изважда куките си за плетене и кълбо наситеночервена вълна.

Лорена й представя Бейли като млад rêveur без шал.

— Аз всъщност не съм rêveur — уточнява момчето. Все още не е сигурен, че е схванал напълно значението на думата.

Елизабет вдига поглед към него над плетката си, присвитите й очи го гледат преценяващо. Напомня му за най-строгите му учители, въпреки че е много по-висок от нея. Тя се привежда заговорнически напред:

— Обожаваш ли Le Cirque des Rêves?

— Да — отвръща без колебание той.

— Повече от всичко на света?

— Да — потвърждава Бейли. Не може да престане да се усмихва, въпреки сериозния й тон и нервите, които продължават да разтуптяват силно сърцето му.

— В такъв случай си rêveur — заключава Елизабет. — Независимо в какво си облечен.

Разказват му истории за цирка и за други негови фенове. Обясняват, че съществува нещо като мрежа, която следи движението на цирка и уведомява останалите rêveurs, за да могат да пътуват от място на място. Виктор и Лорена са го следвали в продължение на години — винаги когато ангажиментите им са го позволявали, а Елизабет обикновено пътува само до местата, които са в близост до Ню Йорк. Присъствието й тук е изключение, въпреки че в града има неформален клуб на rêveurs, който от време на време организира събирания, за да поддържат членовете му връзка един с друг, когато цирка го няма.

Влакът пристига малко след като слънцето е изгряло напълно и по пътя към Бостън историите продължават, докато Елизабет плете, а Лорена подпира сънливо глава на ръката си.

— Къде ще отседнеш в града? — обръща се Елизабет към момчето.

Бейли не се е замислял за тази подробност, предприема всяка поредна стъпка, без да се притеснява какво ще се случи, щом веднъж пристигнат в Бостън.

— Не съм напълно сигурен. Вероятно ще остана на гарата, докато разбера накъде да поема оттам.

— Глупости — казва Виктор. — Ще отседнеш у нас. Разполагаме почти с цял етаж в Паркър Хаус. Можеш да спиш в стаята на Огъст, вчера той се върна в Ню Йорк и аз така и не си направих труда да уведомя управата на сградата, че едната ни стая е свободна.

Бейли се опитва да протестира, но Лорена го спира.

— Брат ми е ужасен инат — прошепва тя. — Не приема „не“ за отговор, щом веднъж си е наумил нещо.

И наистина, веднага щом слизат от влака, Бейли се озовава в каретата им. Стигат до хотела и чантата му е отнесена горе заедно с багажа на Елизабет.

— Нещо не е наред ли? — пита го Лорена, когато забелязва как момчето открито оглежда луксозното фоайе.

— Чувствам се като едно от онези момичета във вълшебните приказки, които нямат дори обувки, а после по някакъв начин се озовават на бал в двореца — прошепва той и Лорена избухва в такъв силен смях, че няколко човека се обръщат да я изгледат.

Отвеждат Бейли до стая с размерите на половината му къща, но той установява, че не може да заспи, макар тежките завеси да спират светлината. Кръстосва напред-назад по килима, докато не започва да се притеснява да не го протрие от много ходене и вместо това сяда на перваза и наблюдава хората отдолу.

Изпитва облекчение, когато към средата на следобеда на вратата му се почуква.

— Знаете ли вече къде е циркът? — пита, преди Виктор да е успял да отвори уста.

— Още не, скъпо момче. Понякога получаваме предварителна информация, но не и сега. Предполагам, че ще получим съобщение някъде към края на деня и ако късметът не ни изневери, ще потеглим рано сутринта. Имаш ли костюм?

— Не съм си го взел — отвръща Бейли и се сеща за прибрания в сандък костюм у дома, който се изважда само при специални поводи. Предполага, че най-вероятно вече му е умалял, не може да се сети кога го е носил за последен път.

— Тогава ще ти вземем един — казва Виктор, сякаш това е толкова лесно, колкото купуването на вестник.

Срещат се с Лорена във фоайето и двамата го помъкват из града по задачи, в това число и посещение при шивач, за да му осигурят костюм.

— Не, не — възразява Лорена, когато разглеждат предложените им платове. — Тези съвсем не му отиват. На него ще му трябва сиво. Хубаво тъмносиво.

След продължителни проби и измервания, Бейли се оказва с най-хубавия костюм, който някога е притежавал — по-хубав дори от най-хубавия костюм на баща му. В графитно черно. Независимо от протестите му, Виктор му купува и много лъскави обувки и нова шапка.

Отражението му в огледалото толкова се различава от онова, с което е свикнал, че наистина се затруднява да повярва, че това е той.

Връщат се в Паркър Хаус, натоварени с множество пакети, спират до стаите си колкото да поседнат за малко, преди Елизабет да мине да ги вземе за вечеря.

За изненада на Бейли, в ресторанта на хотела има почти дузина rêveurs. Някои ще тръгнат след цирка, други ще останат в Бостън. Притеснението му от вида на модерния ресторант намалява при вида на непосредственото и шумно държание на групата. Верни на принципа, всички са облечени почти изцяло в черно, бяло и сиво, с яркочервени вратовръзки или кърпички.

Лорена вижда, че Бейли няма нищо червено по себе си, и незабелязано измъква една роза от близката ваза с цветя, за да я затъкне в ревера му.

При поднасянето на всяко блюдо се разказват безкрайни истории за цирка, споменават се палатки, които Бейли никога не е виждал, и държави, за които никога не е чувал. Предимно слуша, все още удивен от факта, че се намира сред група от хора, които обичат цирка толкова много, колкото и той самият.

— Мислите ли… мислите ли, че нещо не е наред с цирка? — пита тихо момчето, когато разговорът се разкъсва на множество разговори между отделните групички. — Искам да кажа, напоследък.

Виктор и Лорена се споглеждат, сякаш преценяват кой от двамата да отговори, но Елизабет ги изпреварва:

— Не е същото, откакто умря хер Тийсен.

Внезапно Виктор се намръщва, а Лорена кима в знак на съгласие.

— Кой е хер Тийсен? — пита Бейли.

Тримата изглеждат изненадани от невежеството му.

— Фридрих Тийсен беше първият rêveur — обяснява Елизабет. — Беше часовникар. Часовникът до портите на цирка е негово дело.

— Нима го е направил някой извън цирка? Наистина ли? — възкликва Бейли. Никога не се е сещал да пита Попет и Уиджит за това. Винаги е предполагал, че часовникът е рожба на самия цирк.

Елизабет кимва.

— Той беше и писател — добавя Виктор. — Именно така се запознахме с него преди много, много години. Прочетохме негова статия за цирка и му изпратихме писмо, а той ни отговори и така нататък. Това се случи, преди дори да бъдем наречени rêveurs.

— Направи ми часовник, който прилича на „Въртележката“ — замечтано отбелязва Лорена. — Малки същества се премятат през облаци и сребърни уреди. Прекрасен е, ще ми се да можех да го нося навсякъде със себе си. Въпреки че е хубаво да си имам и нещо у дома, което да ми напомня за цирка.

— Чух, че имал таен роман с илюзионистката — подхвърля Елизабет, усмихвайки се над чашата си с вино.

— Клюки и глупости — троснато отвръща Виктор.

— Винаги е звучал много привързан към нея в статиите си — изтъква Лорена, сякаш не изключва вероятността клюката да се окаже вярна.

— Как е възможно човек да не я харесва? — пита Виктор. Лорена се обръща и любопитно го поглежда. — Тя е невероятно талантлива — измърморва той и Бейли забелязва как Елизабет полага огромни усилия да не се засмее.

— И циркът не е същият без този хер Тийсен? — Момчето се чуди дали това има нещо общо с историята, която му разказа Попет.

— Без него за нас, разбира се, е различно — обяснява Лорена. Спира замислено, преди да продължи: — И самият цирк изглежда малко по-различен. Нищо конкретно, само че…

— Само че сякаш е разбалансиран — довършва Виктор. — Като часовник, чийто механизъм не функционира както трябва.

— Кога е умрял? — пита Бейли. Не може да се насили да попита как е станало.

— Всъщност тази вечер ще се навърши точно година от смъртта му — отвръща Виктор.

— О, не бях се сетила — възкликва Лорена.

— Тост за хер Тийсен — предлага Виктор достатъчно високо, за да го чуе цялата маса, и вдига чашата си. Всички чаши се вдигат в отговор и Бейли също се присъединява към тоста.

Историите за хер Тийсен продължават по време на десерта, прекъсвани единствено от въпроси защо тортата е наречена пай, като всъщност е повече от очевидно, че е торта. След като допива кафето си, Виктор се извинява и става, като отказва да се включи в дискусията за тортата.

Когато се връща на масата, в ръцете си държи телеграма.

— Потегляме към Ню Йорк, приятели.