Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (11)

Съюзници и конспиратори

Лондон, февруари 1885 година

Организирането на партита в полунощ е традиция в la maison на мосю Лефевр. Възникнали са просто като внезапно хрумване в резултат на хроничното безсъние, от което страда Чандреш, и заради необходимостта от спазване на работното време на театрите, в комбинация с дълбоката вътрешна непоносимост към традиционния етикет на повечето вечерни партита. Има доста места, откъдето се поръчва храна в късните часове, но никое от тях не задоволява вкуса на Чандреш.

Така че той се зае да организира богати вечери с много блюда, а първото се сервира в полунощ. Винаги точно в полунощ, в мига, в който високият часовник във фоайето започне да отброява дванайсетте удара, на масата се слагат първите чинии. Според Чандреш това внася някакво усещане за церемониалност. Най-ранните Среднощни вечери представляват малки интимни сбирки с приятели и колеги. С течение на времето те стават по-чести и по-екстравагантни, а накрая се превръщат в нещо като сензация за нестандартния свят. Представителите на определени кръгове жадно копнеят да се сдобият с покана за някоя от Среднощните вечери на Чандреш.

Тези партита са селективни. Макар че понякога присъстват около трийсет човека, често броят им се свежда само до пет. Обикновено гостите са между дванайсет и петнайсет. Кухнята е изключителна, независимо колко души са дошли.

Чандреш никога не осигурява меню за събиранията. Някои подобни партита — ако изобщо може да се намерят такива, които да бъдат сметнати за подобни — разполагат с менюта от скъпа хартия, изписани с калиграфски почерк, в които всяко блюдо се описва най-подробно или просто се изреждат интригуващи названия.

Но Среднощните вечери сами по себе си са обвити в мистерия и Чандреш е установил, че липсата на меню или на карта на кулинарния маршрут засилва тази мистериозност. На масата се поднасят блюдо след блюдо, някои се разпознават лесно — като яребици, заешко или агнешко, сервирани върху бананови листа, печени в ябълки или гарнирани с череши, накиснати в бренди. Други са по-загадъчни, скрити под сладки сосове или пикантни супи; непознати видове месо, увити в кори за баница и глазури.

Ако гостенка се поинтересува от конкретно ястие, ако попита откъде идва някоя хапка, подправка или вкус, който не може да определи (защото дори и онези с най-рафинираните небца никога не са в състояние да идентифицират всеки един от множеството вкусове), тя не получава задоволителен отговор.

Чандреш просто отбелязва, че „рецептите са готварска тайна и аз не мога да откажа на майсторите си готвачи правото да ги запазят единствено за себе си.“ Любопитната гостенка се връща към мистериозното блюдо пред себе си, а понякога подхвърля, че каквито и да са тайните, храната е наистина впечатляваща, и продължава да се чуди откъде идва даден вкус, докато дълбоко замислена поглъща поредната хапка.

Разговорите са запазени за времето между две сервирания.

Истината е, че Чандреш предпочита да не знае всички съставки и да не разбира всички техники. Твърди, че подобно невежество придава живот на всяко ястие, превръща го в нещо повече от най-обикновена комбинация от продукти. „Ах! — възкликва веднъж един от гостите, когато темата се подхваща за пореден път. — Предпочитате да не виждате зъбчатите колелца на часовника, за да определяте времето максимално добре.“

Десертите винаги са зашеметяващи. Бонбони от шоколад и карамел, горски плодове, преливащи от кремове и всевъзможни видове ликьор. Торти с невъзможна височина, банички, по-пухкави от памук. Смокини, обилно напоени с мед, украсени със захарни фестони и цветя. Гостите често отбелязват, че са прекалено красиви, прекалено впечатляващи, за да се осмелят да посегнат към тях, но винаги намират начин да се справят.

Чандреш никога не разкрива идентичността на готвачите си. Според един от слуховете е отвлякъл и заключил в кухнята си кулинарни гении от целия свят, където с помощта на неизвестни на никого средства ги кара да задоволяват и най-дребните му прищевки. Някои предполагат, че храната се внася отвън, от най-добрите лондонски ресторанти, на които се плаща допълнително, за да стоят отворени до среднощ. Конкретно този слух често завършва със спорове относно методите, чрез които топлата храна се запазва топла, а студената остава студена; никога не стигат до задоволително заключение, но в резултат спорещите страшно огладняват.

Независимо от произхода си, храната е винаги изключително вкусна. Обстановката в трапезарията (или в трапезариите, в зависимост от големината на сбирката) е също толкова изключителна, колкото и останалата част от къщата: издържана е в наситено червено и златно, с произведения на изкуството, събрани от всички кътчета на земното кълбо и изложени във всяко празно ъгълче. Навсякъде сияят блестящи полилеи, както и безброй свещи, за да бъде светлината не ярка, а дълбока, топла и искряща.

Често се организират разнообразни развлечения с танцьори, илюзионисти, екзотични музиканти. По-интимните вечери обикновено протичат под акомпанимента на личната пианистка на Чандреш — красива млада жена, която не спира да свири през цялата нощ и никога не казва и една дума на когото и да било.

Вечерни партита като всички останали, но превърнали се в нещо друго, в нещо необичайно и дразнещо любопитството заради специалната атмосфера и късния час. Чандреш има вродена слабост към необичайното и любопитното; той разбира силата на атмосферата.

През тази конкретна нощ Среднощната вечеря е в сравнително тесен кръг — на нея са поканени само петима гости. И не става дума само за социална сбирка.

Първа (след пианистката, която вече свири) пристига мадам Ана Падва, пенсионирана румънска примабалерина, близка приятелка на покойната майка на Чандреш. Още като дете той започва да я нарича танте Падва, продължава да използва това обръщение и до ден-днешен. Тя е царствена особа, зад чиято напреднала възраст още прозират грацията на танцьорка и безупречният й стил. Именно чувството за стил е основната причина, поради която възрастната дама е тук тази вечер. Ана Падва е приятелка на естетиката и се радва на набито око за модата — едновременно уникална и желана; именно модата я подсигурява със значителен доход след прекратяването на танцовата й кариера.

Както вестниците твърдят, тази жена може да сътвори истинска магия с дрехите. Чародейка. Мадам Падва не обръща особено внимание на тези коментари, макар често да се шегува, че с достатъчно количество коприна и твърд метален корсет би могла да направи така, че дори Чандреш да бъде взет за най-модерна дама.

Тази вечер мадам Падва е облечена в черна копринена одежда, бродирана на ръка със сложни мотиви на разцъфнали черешови клонки — нещо средно между кимоно и рокля. Сребристата й коса е вдигната нагоре и е закрепена с миниатюрна черна клетка, обсипана със скъпи камъни. Около шията й се вие наниз от кръгли червени рубини — някой би си помислил, че гърлото й прилича на прерязано с нож. Цялостният ефект е леко мрачен и невероятно елегантен.

Вторият гост е господин Итън Барис, известен инженер и архитект. Има вид на човек, който е влязъл в погрешната сграда и би се чувствал повече у дома си в някой офис или банка с тихия си маниер и очилата си със сребърни рамки. Косата му е внимателно сресана, за да прикрие факта, че е започнал да оплешивява. Господин Барис е срещал Чандреш само веднъж, на един симпозиум по древногръцка архитектура. Поканата за вечеря е неочаквана за него; господин Барис не е от хората, които по принцип са канени на необичайни среднощни сбирки — че дори и на най-обикновени нощни събирания, ако трябва да сме честни, — но смята, че е неучтиво да откаже на Чандреш. Пък и освен това винаги е искал да хвърли един поглед в къщата на домакина си, за която в средите на колегите му, занимаващи се с интериорен дизайн, се носят легенди.

В мига, в който пристига, установява, че държи чаша шампанско в ръка и си разменя любезности с бивша примабалерина. Решава, че късните нощни сбирки всъщност доста му допадат и че за в бъдеще трябва да им се наслаждава по-често.

Сестрите Бърджис пристигат заедно. Тара и Лейни правят от всичко по малко. Понякога са танцьорки, понякога — актриси. Веднъж — дори библиотекарки, но това е тема, която биха дискутирали единствено под силното въздействие на специфични субстанции. В последно време са развили нещо като консултантски бизнес. Дават съвети по всякакви въпроси — от любовни връзки и финанси до пътешествия и обувки. Тайната им (която също биха дискутирали единствено под силното въздействие на гореспоменатите специфични субстанции) е в силно развитата им наблюдателност. Забелязват всеки детайл, не пропускат дори най-дребните нюанси. И ако Тара случайно изпусне нещо, Лейни ще го улови (и обратното).

По-приятно им е да разрешават хорските проблеми чрез предположения, отколкото сами да вършат цялата работа. Така е по-удовлетворяващо, твърдят те.

Двете сестри си приличат: имат едни и същи кестеняви коси на вълни и огромни блеснали очи с лешников цвят, които ги правят да изглеждат по-млади, отколкото са в действителност — не че някоя от тях би признала реалните си години или би разкрила коя от двете им е по-възрастна. Носят модерни рокли, които не са еднакви, но красиво се допълват, като едната кара да изпъкват качествата на другата.

Мадам Падва ги поздравява с оттренирана липса на интерес, която пази за красиви млади създания, но отношението й към двете сестри се затопля, когато те ентусиазирано се впускат да хвалят прическата, бижутата и роклята й. Господин Барис установява, че до известна степен е зашеметен и от двете, макар да е възможно замайването му да се дължи на виното. Малко му е трудно да разбира силно изразения им шотландски акцент, ако сестрите изобщо са шотландки. В което той не е напълно сигурен.

Последният гост пристига малко преди началото на вечерята, точно когато останалите сядат покрай масата и чашите им се пълнят с вино. Той е висок мъж на неопределена възраст с неопределени черти. Облечен е в искрящ от чистота сив смокинг. Подава цилиндъра и бастуна си на входа, както и визитната си картичка, на която е изписано името му: „Господин А. Х…“ Докато сяда, кима любезно на останалите гости, но не казва нито дума.

Чандреш се присъединява към групата точно в този момент, следван плътно по петите от асистента си Марко — красив младеж с удивителни зелени очи, който бързо привлича вниманието на сестрите Бърджис.

— Неслучайно съм ви поканил тук — започва Чандреш, — за което, сигурен съм, сте се досетили и сами. Както и да е, става дума за бизнес въпрос, а както съм установил от личен опит, подобни теми се дискутират най-добре на пълен стомах, затова ще оставим официалния разговор за след десерта.

Той махва едва забележимо на един от сервитьорите и първото ястие е внесено под ниския тежък звук, отекващ дванайсет пъти из цялата къща.

Разговорът е приятен и се лее със същата лекота като виното. Дамите са по-приказливи от господата. Всъщност, мъжът в сивия костюм едва обелва по някоя и друга дума. И въпреки че малцина са се срещали и по-рано, когато се стига до разчистването на чиниите след основното ядене, plats principaux, един страничен наблюдател би решил, че се познават от цяла вечност.

Привършват с десерта — няколко минути преди два часа сутринта, — и Чандреш става и се изкашля.

— Ако бъдете така любезни да ме последвате в кабинета за кафето с бренди, ще пристъпим към обсъждането на бизнеса. — Той кима на Марко, който се измъква безшумно навън и после се присъединява към групата на горния етаж, натоварен с големи тефтери и навити на руло хартии. Кафето и брендито са поднесени и гостите се разполагат по диваните и креслата около пращящия огън в камината. След като запалва пурата си, Чандреш започва реч, натъртвайки на подходящите места с умишлено изпуснати кълбета дим.

— Тази вечер съм ви поканил, защото започвам един проект, едно начинание, както бихте се изразили. Вярвам, че това начинание ще допадне на всички ви, както и че всеки от вас по своя уникален начин ще допринесе към планирането му. Помощта ви, която е изцяло доброволна, ще бъде високо оценена и добре компенсирана.

— Престани да увърташ и ни кажи направо каква е новата ти игра, Чандреш, скъпи — прекъсва го мадам Падва, като поклаща чашата си с бренди. — Някои от нас не стават по-млади. — Едната сестра Бърджис потиска смеха си.

— Но разбира се, танте Падва. — Чандреш й се покланя. — Новата ми игра, както така удачно я нарече, е цирк.

— Цирк ли? — усмихнато вдига вежди Лейни Бърджис. — Това е страхотно!

— Нещо като карнавал ли? — опитва се да уточни леко объркания господин Барис.

— Нещо повече от карнавал — отвръща Чандреш. — Всъщност, нещо повече и от цирк — нещо като цирк, но такъв, какъвто никой досега не е виждал. Не една огромна шатра, а множество палатки, във всяка ще тече отделно представление. Без слонове и клоуни. Не, нещо много по-изискано. Нищо обичайно. Напълно различно — уникално изживяване, пир за сетивата. Theatrics sans theater, театри в театъра — забавление, докосващо всички сетива. Ще унищожим предположенията и дълбоко насадените схващания за това какво представлява циркът и ще го превърнем в нещо съвсем различно, в нещо ново. — Той прави жест към Марко и младежът опъва навитата на руло хартия, като притиска краищата й с преспапиета и случайно попаднали му предмети като череп на маймуна и затворена в буркан пеперуда.

В плановете преобладават скиците, заобиколени с бележки. Те разкриват само фрагменти от идеи: кръгове с палатки, централна променада^[1].

Отстрани са надраскани списъци с възможните атракции или дейности, някои са задраскани или оградени в кръг. Гадателка. Акробати. Илюзионист. Жена каучук. Танцьори. Гълтачи на огън.

Сестрите Бърджис и господин Барис се навеждат над скиците, прочитат всяка бележка, докато Чандреш обяснява. Мадам Падва се усмихва, но не помръдва от мястото си и продължава да отпива от брендито си. Господин А. Х. също не става, изражението му е непроницаемо и непроменено.

— Проектът е в начална фаза, ето защо ви моля за идеи и участие в развитието му. Нуждае се от стил, елегантност. Гениалност в постройката и структурата му. Да бъде пропит със загадъчност, с мистериозност. Убеден съм, че вие сте подходящите хора за задачата. Ако някой не е съгласен, може да напусне, но най-смирено ви моля да не споменавате нито дума за това пред когото и да било. Предпочитам тези планове да бъдат напълно секретни, поне засега. В края на краищата, на този етап съм много чувствителен. — Чандреш дръпва продължително от пурата си и бавно изпуска дима навън, преди да обобщи: — Ако свършим нещата както трябва, без съмнение циркът ще заживее свой собствен живот.

Приключва и в кабинета се възцарява мълчание. За един дълъг миг в стаята се чува единствено пращенето на огъня. Гостите се споглеждат, всеки очаква друг да отговори.

— Може ли да ми дадете молив? — пита господин Барис.

Марко му подава и архитектът започва да рисува, като превръща грубата скица на цирка в структура със сложен дизайн.

Гостите на Чандреш остават в дома му до пукването на зората, а когато най-сетне си тръгват, в кабинета има три пъти повече диаграми, планове и бележки, отколкото при пристигането им — разпръснати и забодени наоколо като карти на неизвестно съкровище.