Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Night Circus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ерин Моргънстърн

Заглавие: Нощният цирк

Преводач: Мария Чайлд

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-2958-53-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3466

История

  1. — Добавяне

Неподвижност

Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Последния път, когато Бейли е влизал в тази палатка, Попет е била с него, а вътре е пълно с плътна бяла мъгла. Тогава палатката му се е сторила безкрайна и на Бейли му е трудно да повярва, че това се е случило едва преди няколко дни. Но сега, без прикритието на мъглата, Бейли вижда белите стени на палатката и всички създания в нея. Но никое от тях не се движи.

Птици, прилепи и пеперуди висят напълно неподвижни във въздуха, сякаш закачени за невидими конци. Не се чува шумолене на хартиени крила. Никакво движение.

Други създания седят на земята до краката на Бейли, в това число една черна котка, приклекнала, готова за скок, до една сребърна лисица. Има и по-големи животни. Зебра с контрастни резки. Полегнал лъв със снежна грива. Бял елен с дълги рога.

До елена стои мъж в тъмен костюм.

Мъжът е почти прозрачен, подобно на призрак или отражение в стъкло. Части от костюма му по-скоро приличат на сенки. Бейли ясно вижда елена през ръкава на сакото му.

Чуди се дали и този човек не е продукт на въображението му, когато непознатият поглежда към него. Очите му са изненадващо ясни, въпреки че е трудно да определи цвета им.

— Помолих я да не те праща насам — казва мъжът. — Макар че това е най-прекият път.

— Кой сте вие? — пита го Бейли.

— Казвам се Марко. А ти трябва да си Бейли.

Момчето кима.

— Ще ми се да не беше толкова млад — подхвърля Марко. В гласа му се долавя тъжна нотка, но Бейли е все още погълнат от призрачния му вид, за да обърне особено внимание на този факт.

— Мъртъв ли сте? — пита той и приближава още малко. Със смяната на ъгъла за момент Марко изглежда почти плътен, после отново става прозрачен.

— Не точно.

— Цукико каза, че е единственият жив човек тук, който знае какво се е случило.

— Подозирам, че госпожица Цукико невинаги казва истината.

— Приличате на дух. — Бейли не може да се сети за по-добро описание.

— Ти също ми приличаш на дух, така че кой от двама ни е истински?

Бейли няма представа как да отговори на този въпрос, затова пита за първото нещо, което му идва наум.

— Онзи цилиндър на двора ваш ли е?

За негова изненада Марко се усмихва.

— Да. Загубих го, преди да се случи всичко, така че си остана там.

— Какво точно се е случило?

Марко замълчава, преди да отговори:

— Историята е много дълга.

— Така каза и Цукико — кимва Бейли. Чуди се дали ще открие Уиджит — той би могъл да му разкаже всичко както трябва.

— Значи в този случай е била искрена — отбелязва Марко. — Цукико възнамеряваше да ме заключи в големия огън. Причината за това е много дълга за обяснение, а ние не разполагаме с достатъчно време. Така или иначе, в плана настъпи промяна, която доведе до сегашната ситуация. Разпаднах се на атоми и после отново се събрах в едно по-малко концентрирано цяло.

Марко протяга ръка и Бейли посяга да я докосне. Пръстите му преминават през нея, без да срещнат особена съпротива, но въпреки това съпротива съществува, ала тя е по-скоро под формата на впечатление, че в пространството има нещо, макар и не достатъчно плътно.

— Това не е илюзия или трик — уверява го Марко.

Бейли смръщва замислено чело, но след миг кимва. Попет му е казвала, че няма нищо невъзможно, и той осъзнава, че започва да се съгласява с нея.

— Не влизам в такъв пряк контакт със заобикалящата ме среда като теб — продължава Марко. — От моя гледна точка ти и всичко наоколо сте също толкова безплътни. Може би друг път ще имаме шанс да го обсъдим по-подробно. Ела с мен. — Марко се извръща и поема към задната част на палатката.

Бейли го следва по виещата се покрай животните пътека. Трудно му е да намери място, където да стъпи, макар Марко да се плъзга пред него с далеч по-голяма лекота.

Бейли залита, когато заобикаля прострялата се фигура на една полярна мечка. Рамото му се удря в замръзнал във въздуха гарван. Птицата пада на земята с пречупени криле.

Преди Бейли да е успял да каже нещо, Марко посяга надолу, вдига гарвана и го завърта в ръцете си. Раздвижва счупените криле и бръква в тялото на птицата, врътва нещо, при което се разнася цъкане. Гарванът извръща глава и надава остър механичен грак.

— Как успявате да ги докоснете? — пита Бейли.

— Все още се опитвам да разбера логиката на взаимодействието ми с физически обекти — обяснява Марко, размърдва крилете на гарвана и слага отпуснатото му тяло на протегнатата си ръка. Птицата разперва хартиените си пера, но не успява да полети. — Може би има нещо общо с факта, че аз съм ги направил. Елементите от цирка, в чието създаване съм взел участие, изглеждат по-лесни за докосване.

Гарванът отскача от огромна купчина с извита опашка, покрита с хартиени люспи, която изглежда някога е била дракон.

— Невероятни са — казва Бейли.

— Просто хартия и механизми, обгърнати в сравнително проста магия. И ти би могъл да го постигнеш с малко практика.

На Бейли никога не му е минавало през ума, че е възможно и той да прави подобни неща, но след като му го казват така просто и директно, това му звучи странно постижимо.

— Къде отиваме? — пита момчето, докато приближават към задната стена на палатката.

— Някой иска да говори с теб. Чака те при дървото на желанията; то изглежда най-стабилно.

— Не мисля, че някога съм виждал дървото на желанията — отвръща Бейли, докато внимава при всяка своя стъпка.

— То не е в палатка, на която да се натъкнеш просто така — обяснява Марко. — Човек я намира, когато има нужда от нея. Една от любимите ми палатки. Вземаш свещ от кутия на входа и я запалваш от свещите, които горят на дървото. Твоето желание е запалено от нечие друго желание. — Вече са стигнали до дъното на палатката и Марко посочва към един прорез в брезента — едва забележимата редица от връзки напомня на Бейли за палатката със странните бутилки на Уиджит. — Ако излезеш оттук, ще се натъкнеш на входа на палатката на акробатите. Ще съм непосредствено зад теб, въпреки че е възможно да не успееш да ме видиш, докато не влезем вътре. Бъди… бъди внимателен.

Бейли развързва връзките и с лекота излиза от палатката. Озовава се на една криволичеща алея. Небето е сиво, но ясно, независимо от лекия дъждец, който започва да се ръси отгоре.

Палатката на акробатите се извисява над всички останали палатки, които я заобикалят, и табелата, на която пише „Предизвикателство към гравитацията“ се люлее пред входа, само на няколко стъпки от Бейли.

Момчето е влизало вътре няколко пъти, добре познава отворения под с висящите над него акробати.

Но когато минава през вратата, не се озовава в широкото отворено пространство, което познава.

Попада на парти. Някакво тържество, замръзнало на място, впримчено в неподвижност също като хартиените птици, замрели насред въздуха.

В палатката се виждат около дузина артисти, облени от светлината на провесените кръгли лампи сред въжета, столове и кръгли клетки. Някои са на групички или по двойки, други седят на възглавници, кутии и столове, които добавят цветни петна към преобладаващата черно-бяла тълпа.

Всяка от фигурите е идеално неподвижна. Така неподвижна, че сякаш не диша. Като статуя.

Тази до Бейли е вдигнала флейта към устните си, инструментът мълчи в пръстите й.

Друга си сипва вино от бутилка, питието виси над чашата.

— Трябваше да заобиколим. — Марко се появява като сянка до Бейли. — От часове ги държа под око, но не се притеснявам по-малко.

— Какво не е наред с тях?

— Няма нищо нередно, доколкото мога да кажа — отвръща Марко. — Целият цирк е спрян, за да ни даде малко повече време, така че… — Той махва с ръка по посока на партито.

— Цукико е част от цирка, но не е неподвижна — объркано отбелязва Бейли.

— Вярвам, че тя играе по собствени правила. Оттук — добавя Марко и се смесва с тълпата от фигури.

По-трудно е да си проправя път сред тълпата, отколкото да заобикаля хартиените животни и Бейли пристъпва напред с изключително внимание. Страхува се какво може да се случи, ако, без да иска, удари някого по пътя си така, както го стори с гарвана.

— Почти стигнахме — казва Марко и заобикаля групичка хора, събрани в разкъсан кръг.

Но Бейли спира и се взира във фигурата, към която са извърнали лица всички от кръга.

Уиджит е облечен в работния си костюм, но сакото му липсва. Жилетката му е разкопчана над черната риза. Вдигнал е ръце във въздуха в толкова познат жест, та Бейли е готов да се закълне, че приятелят му е спрял по средата на някоя история.

Попет стои до него. Главата й е извърната към вътрешния двор, сякаш нещо е отклонило вниманието й от брат й в същия момент, в който партито е спряло. Косата й се сипе на вълни по гърба й, червените къдрици са замрели във въздуха — сякаш е замръзнала във вода.

Бейли отива да я погледне, нежно посяга да докосне косата й. Тя се раздвижва невероятно бавно на вълни под пръстите му, преди отново да се върне в замръзналото си състояние.

— Може ли да ме види? — пита Бейли.

Очите на Попет са все още живи. Всеки момент очаква да примигнат, но това не се случва.

— Не знам — отговаря Марко. — Може би, но…

Преди да е завършил мисълта си, въжетата, държащи един от столовете над главите им, се скъсват и той пада. Едва не удря Уиджит, докато се разбива на парчета на пода.

— По дяволите! — възкликва Марко, а Бейли отскача назад и за малко да се блъсне в Попет. Отново за кратко разклаща косата й. — Оттук — казва Марко и посочва един край на палатката на известно разстояние от двамата. После изчезва.

Бейли поглежда обратно към Попет и Уиджит. Косата на Попет вече се е успокоила и не трепва. В краката на брат й се виждат парчета от счупения стол.

Бейли се обръща и внимателно заобикаля фигурите, за да стигне до изхода на палатката. Хвърля нервни погледи нагоре към столовете и железните клетки, крепящи се единствено на прокъсани въжета.

Пръстите му треперят, докато развързва връзките в стената.

В мига, в който излиза навън, го обзема усещането, че се намира в някакъв сън.

В съседната палатка, свързана с предишната, се издига високо дърво. Голямо е колкото стария му дъб, покарало е направо от земята. Клоните му са голи и черни, но са покрити с бели свещи. По кората са замръзнали прозрачни слоеве восък.

Гори само незначителна част от свещите, но гледката е не по-малко впечатляваща: осветените извити черни клони хвърлят танцуващи сенки по раираните стени.

Под него стои Марко и прегръща една жена, в която Бейли веднага разпознава илюзионистката.

Тя изглежда също толкова прозрачна, колкото и младият мъж до нея. На светлината на свещите роклята й прилича на воал от мъгла.

— Здравей, Бейли — поздравява го тя, когато момчето приближава. Гласът й отеква тихо, но толкова близо, сякаш стои точно до него и шепне в ухото му. — Харесва ми шалът ти — добавя илюзионистката, когато той се забавя с отговора. Думите в ухото му са топли и странно успокояващи: — Аз съм Силия. Не мисля, че някой ни е представял официално един на друг.

— Приятно ми е да се запознаем — казва Бейли.

Силия се усмихва и той с удивление забелязва колко различно изглежда от моментите, в които я е наблюдавал как изнася представление — дори като се изключи фактът, че тъмните клони на дървото се виждат през нея.

— Откъде знаехте, че ще дойда? — пита я той.

— Попет те спомена като част от серия събития, случили се по-рано, затова се надявах да пристигнеш по някое време.

При споменаването на Попет, Бейли хвърля поглед назад през рамото си. Замръзналото във времето парти изглежда доста по-далеч, отколкото е в действителност, от другата страна на брезента.

— Нуждаем се от помощта ти — продължава Силия, когато момчето отново я поглежда. — Трябва да поемеш цирка.

— Какво? — възкликва Бейли. Не е сигурен какво е очаквал да чуе, но определено не е било това.

— В момента циркът се нуждае от нов човек, който да се грижи за него — обяснява Марко. — Той просто се носи напосоки, подобно на кораб без котва. Трябва му човек, който да го закотви.

— И този човек съм аз? — вдига вежди Бейли.

— Бихме искали да си ти, да — намесва се Силия. — Ако нямаш нищо против да се нагърбиш с това задължение. Ще можем да ти помагаме, а Попет и Уиджит ще са непрекъснато до теб, истинската отговорност обаче ще е твоя.

— Но аз не съм… специален — казва Бейли. — Не по начина, по който са те. Не съм важен.

— Знам — казва Силия. — Не си определен от съдбата. Бих искала да мога да ти кажа, че си, ако това ще го направи по-леко, но не е вярно. Просто си на правилното място в подходящия момент и те е грижа достатъчно, за да сториш необходимото. Понякога това стига.

На примигващата светлина на свещите Бейли изведнъж осъзнава, че Силия е доста по-възрастна, отколкото изглежда, и че същото се отнася и за Марко. Самият цирк изглежда някак далечен, макар да стои насред него. Сякаш се отделя от него.

— Добре — казва момчето, но Силия вдига прозрачната си ръка, за да го спре, преди да е дал съгласието си.

— Чакай. Това е важно. Искам ти да разполагаш с нещо, което никой от нас двамата не е имал. Искам да имаш право на избор. Можеш да се съгласиш или просто да си тръгнеш. Не си задължен да помогнеш и не бива да се чувстваш задължен.

— Какво ще стане, ако откажа? — пита Бейли.

Силия поглежда към Марко, преди да отговори.

Двамата се гледат мълчаливо, но в погледите им се чете такава интимност, че Бейли смутено извръща очи встрани и нагоре към извитите клони.

— Циркът няма да оцелее — казва Силия след малко. — Знам, че искам много от теб, но няма към кого другиго да се обърна.

Изведнъж свещите от дървото започват да изпускат искри. Някои изгасват и кълбета дим заместват ярките пламъчета за миг, преди да изчезнат и те самите.

Гласът на Силия затихва и за момент на Бейли му се струва, че тя ще припадне, но Марко я хваща.

— Силия, любов моя — прошепва той и прокарва ръка през косата й. — Ти си най-силният човек, когото познавам. Можеш да издържиш още малко, знам, че можеш.

— Съжалявам — отвръща Силия.

Бейли не е сигурен на кого от двамата говори илюзионистката.

— Няма за какво да съжаляваш — успокоява я Марко.

Силия се хваща здраво за ръката му.

— Какво ще стане с вас двамата, ако циркът… изчезне? — пита Бейли.

— Честно казано, не съм напълно сигурна.

— Нищо хубаво — измърморва Марко.

— Какво да направя? — чуди се Бейли.

— Да завършиш нещо, което аз започнах — казва Силия. — Аз… аз постъпих доста импулсивно и изиграх погрешно картите си. А сега трябва да се погрижим и за големия огън.

— За големия огън ли? — пита Бейли.

— Мисли за цирка като за машина — съветва го Марко. — Големият огън е един от неговите двигатели.

— Трябва да се случат две неща — обяснява Силия. — Първо, големият огън трябва да бъде запален отново. Това ще… даде енергия на половината цирк.

— А другата половина? — пита Бейли.

— Това е по-сложно — отвръща Силия. — Източникът на енергия за другата половина нося в себе си. И трябва да го прехвърля на теб.

— О!

— Тогава ще го носиш ти. През цялото време. Ще бъдеш тясно свързан с цирка. Може да го напускаш, но не за продължително време. Не знам дали ще си в състояние да го предадеш на друг. Този източник ще е твой. Завинаги.

Едва сега Бейли осъзнава колко огромна е отговорността, която го молят да поеме.

Не е като да прекараш няколко години в Харвард. Отговорността е дори по-голяма от тази за семейната им ферма.

Той поглежда към Марко, после към Силия и от погледа й разбира, че ако реши да си тръгне, тя няма да го спре, независимо от последствията за цирка.

Сеща се за цял куп въпроси, но никой от тях няма кой знае какво значение.

Вече знае отговора.

Направил е избора си още на десетгодишна възраст, под едно друго дърво; обвързал се е с него чрез жълъдите, предизвикателствата и една бяла ръкавица.

Винаги би избрал цирка.

— Ще го направя. Ще остана. Ще направя каквото трябва.

— Благодаря ти, Бейли — тихо казва Силия. Думите, отекнали в ушите му, изтриват и последните следи от притеснение у него.

— Наистина — казва Марко. — Мисля, че трябва да го скрепим с договор.

— Абсолютно необходимо ли е? — пита Силия.

— В момента не съм склонен да се съглася само с устно споразумение — признава Марко.

За момент Силия се намръщва, но после кима в знак на съгласие и Марко внимателно пуска ръката й. Тя запазва равновесие и изражението на лицето й не трепва.

— Искате да подпиша нещо ли? — пита Бейли.

— Не точно — отвръща Марко.

Той сваля сребърния пръстен от дясната си ръка, гравиран с надпис, който момчето не може да разчете на замиращата светлина. Марко вдига ръка към клонката над главата си и прокарва пръстена през пламъка на една от свещите, докато среброто заблестява, бяло и горещо.

Бейли се чуди чий ли може да е този пламък.

— Преди три години си пожелах нещо пред това дърво — признава Марко, сякаш прочел мислите на Бейли.

— И какво е било желанието ви? — пита момчето с надеждата, че не е преминал границите на позволеното.

Марко не отговаря. Вместо това свива длан около нажежения пръстен и поднася юмрука си на Бейли.

Той посяга колебливо, очаква пръстите му да преминат през ръката на Марко, както по-рано.

Но вместо това среща съпротивление — ръката е почти плътна. Марко се навежда напред и прошепва в ухото на момчето:

— Пожелах си да я имам.

Тогава дланта на Бейли започва да пари. Болката е остра и изгаряща, сякаш пръстенът се врязва нагорещен в кожата му.

— Какво правите? — рязко си поема въздух той. Болката е много силна, преминава през цялото му тяло, разтреперва коленете му.

— Обвързвам те — отговаря Марко. — Това е една от специалностите ми.

Той пуска ръката на Бейли. Болката изчезва веднага, но краката на момчето продължават да треперят.

— Добре ли си? — пита го Силия.

Бейли кима, поглежда надолу към дланта си. Пръстенът е изчезнал, но в кожата му личи яркочервен кръг от изгорено. Сигурен е, дори без да се налага да пита, че ще носи този белег завинаги. Стисва пръсти и поглежда обратно към Марко и Силия.

— Сега ми кажете какво трябва да направя.