Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (21)

Тълкуване на сънища

Конкорд, Масачузетс, октомври, 1902 година

Бейли прекарва целия ден в нетърпеливо очакване на залеза, но слънцето сякаш му прави напук и продължава да се движи към хоризонта с обичайната си скорост — скорост, за която Бейли никога по-рано не се е замислял, но днес намира за мъчително бавна. Почти му се иска да е на училище, за да минава времето по-бързо. Чуди се дали да не подремне, но е твърде развълнуван от внезапната поява на цирка, за да е в състояние да заспи.

Вечерята минава както всеки път напоследък — с продължителни епизоди на мълчание, прекъсвани от опитите на майка му за общи разговори и честите въздишки на Каролайн. Майка му споменава цирка или по-точно — множеството от хора, които той ще събере. Бейли очаква мълчанието да се възцари отново, но вместо това Каролайн се обръща към него:

— Не те ли предизвикахме да се промъкнеш там последния път, когато циркът беше тук, Бейли? — Тонът й е любопитен и небрежен, сякаш наистина не си спомня дали подобно нещо се е случвало.

— Какво, през деня ли? — пита майка му.

Каролайн кимва едва забележимо.

— Да — отвръща Бейли тихо, ще му се неловкото мълчание да се върне.

— Бейли — майка му успява да превърне името му в подплатено с разочарование неодобрение.

Бейли не е сигурен защо това изведнъж се превръща в негова вина, след като не той е предизвиквал, а е бил предизвикан, но Каролайн отвръща, преди брат й да успее да протестира.

— О, той не го направи — подмята тя, сякаш вече си спомня инцидента съвсем ясно.

Бейли само свива рамене.

— Е, надявам се, че е така — отвръща майка му.

Мълчанието отново надвисва и Бейли втренчва поглед навън през прозореца, чуди се какво точно може да бъде сметнато за нощ. Мисли, че вероятно ще е най-добре да стигне до портите възможно най-бързо, при първия момент наподобяващ здрач, и ако се наложи — да чака. Краката му, опънати под масата, го сърбят, и той се пита кога ли ще успее да се измъкне.

Вдигането на мръсните чинии отнема цяла вечност, както и помощта, която оказва на майка си при миенето им. Каролайн изчезва в стаята си, а баща му измъква вестника.

— Къде отиваш? — пита майка му, когато го вижда да си слага шала.

— В цирка.

— Не закъснявай много — настоява тя. — Имаш задачи.

— Няма — отвръща Бейли облекчен, задето е пропуснала да му определи вечерен час и е оставила думата „много“ отворена за интерпретации.

— Вземи и сестра си — добавя майка му.

Той чука на открехнатата врата на сестра си единствено защото няма как да излезе от къщата, без да го направи, тъй като погледът на майка му зорко го следи.

— Махай се — виква отвътре Каролайн.

— Отивам в цирка, ако искаш, ела с мен — уведомява я Бейли с равен глас. Вече знае какъв ще е отговорът й.

— Не — отвръща Каролайн, предсказуема като мълчанието по време на вечеря. — Каква детинщина — добавя тя и му хвърля пренебрежителен поглед.

Бейли излиза, без да добави нито дума повече, оставя вятърът да затръшне входната врата зад гърба му.

Слънцето току-що е започнало да залязва и навън има повече хора, отколкото е обичайно за този час на деня; всички са поели в една и съща посока.

Докато върви, вълнението му започва да избледнява. Може би наистина е детинщина. Може би няма да е същото.

Стига до полето, а отвън вече се е насъбрала тълпа. Изпитва облекчение, че мнозина от посетителите са на неговата възраст или далеч по-големи, мяркат се само няколко деца. Подминава две момичета на неговите години и те започват да се кикотят в опит да привлекат вниманието му. Не е сигурен дали да се чувства поласкан от този факт, или не.

Бейли си намира място сред навалицата. Чака, вперил поглед в затворените порти от ковано желязо, и се чуди дали циркът ще е различен от онова, което си спомня.

Някъде дълбоко в съзнанието си се чуди също дали червенокосото момиче е вътре.

Ниските оранжеви лъчи на слънцето обагрят всичко, включително и цирка, пейзажът сякаш пламва в огън, преди светлината да изчезне напълно. Този момент на прехода от пламък към здрач се случва по-бързо, отколкото Бейли е очаквал, и тогава светлинките на цирка започват да проблясват над шатрите. Те изтръгват възклицания от тълпата, но малцина са онези от предните редици, които ахват от изненада, щом масивният надпис над портите започва да примигва и блести. Бейли не може да сдържи усмивката си, когато буквите светват напълно, блясват като спасителен фар: Le Cirque des Rêves.

Макар денят на очакването да е непоносимо бавен, опашката от желаещи да влязат в цирка се движи забележително бързо. Скоро Бейли се озовава пред будката за билети. Виещата се алея, обсипана със звезди, му се струва безкрайна. Той намира пътя си сред мрачните завои, изгарящ от нетърпение да стигне до светлината в края.

Първото, което минава през ума му, щом стига до осветения вътрешен двор, е, че ароматът е същият — на пушек и карамел, и на нещо друго, което не може да определи.

Не е сигурен откъде да започне. Има толкова много палатки, толкова богат избор. Мисли, че може би ще е най-добре да се поразходи наоколо, преди да реши в коя палатка да влезе.

Също така си мисли, че докато обикаля из цирка, може да увеличи шансовете си да се сблъска случайно с червенокосата непозната. Макар да отказва да признае пред себе си, че я търси. Глупаво е да търсиш момиче, което си срещал само веднъж при невероятно странни обстоятелства, и то — преди толкова години. Няма причина да вярва, че тя си го спомня или че ще го познае, а не е сигурен, че и той самият ще я познае, ако трябва да е честен.

Решава да влезе в цирка, да мине през двора с големия огън и да излезе от другата страна, а после да се опита да си проправи път обратно. Планът е не по-лош от всеки друг, а и тълпата отсреща може да не е чак толкова голяма.

Но първо си напомня да си купи горещ сайдер с подправки. Не му отнема много време да открие продавача, който му трябва за тази цел. Над чашата, която си поръчва, се издига пара, напитката се вие на черно-бели мраморни спирали и преди първата си глътка Бейли за момент се запитва, дали вкусът й ще е толкова хубав, колкото си го спомня. Много пъти е превъртал спомена за този вкус в главата си, но въпреки че районът е богат на ябълки, нито един сайдер — със или без подправки — не му е бил толкова вкусен. Поколебава се, преди да отпие миниатюрна глътчица. Оказва се дори по-хубав, отколкото в спомените му.

Избира си алея, по която да тръгне. Между входовете на околните палатки се вижда група хора, струпани край издигната платформа. Върху платформата стои жена, облечена в костюм на черно-бели спирали, очертаващи тялото й. Тя се извива по невероятен начин, едновременно ужасяващ и елегантен. Бейли се спира, за да се присъедини към зрителите, макар да е почти болезнено да гледа.

Жената каучук вдига малък сребрист обръч от земята, завърта го с няколко прости, но впечатляващи движения. Хвърля го към човек от публиката и го подканя да провери дали е твърд. Когато мъжът й го връща, тя провира цялото си тяло през него, като протяга крайниците си в течни, подобни на танц движения.

След обръча в центъра на платформата се появява малка кутия.

Тя не изглежда по-широка или по-дълбока от трийсетина сантиметра, макар в действителност да е малко по-голяма. И въпреки че е впечатляващ фактът, как една напълно пораснала, пък макар и под средния ръст жена, се побира в подобно ограничено пространство, той става още по-впечатляващ, защото кутията е направена от стъкло и е напълно прозрачна.

Ръбовете й са метални, с черен оттенък, но стените и капакът са от чисто стъкло — така жената каучук се вижда през цялото време, докато се извива и сгъва в тясното пространство. Прави го бавно, превръща всяка минута в част от шоуто, докато тялото и главата й са напълно скрити в кутията и само ръката й остава да стърчи отвън. Гледката от мястото на Бейли е буквално невъзможна — част от крак тук, извивка на рамо там, част от ръка — под стъпало.

Отвън остава само една ръка весело да маха на зрителите, преди да дръпне капака. Той автоматично щраква и кутията без съмнение е плътно затворена, а жената каучук се вижда ясно вътре.

И тогава стъклената кутия със затворената в нея жена бавно се изпълва с бял пушек. Той се провира през микроскопичните местенца, които не са заети от крайници или торс, процежда се между пръстите, опрени в стъклото.

Димът се сгъстява, напълно скрива жената каучук. Сега в кутията се вижда само как белият пушек продължава да се вие на кълбета и да натиска стъклото.

Изведнъж кутията се спуква. Стъклените стени падат встрани, капакът се плъзва долу. В нощния въздух се издигат вълни от дим. Кутията, или по-скоро малката купчина стъкло върху платформата, която допреди миг е била кутия, сега е празна. Жената каучук е изчезнала.

Тълпата чака още няколко мига, но повече нищо не се случва. Последните следи от дим се разтварят в небето, а публиката започва да се разпръсква.

Докато минава покрай платформата, Бейли я оглежда отблизо, за да види дали жената каучук не се е скрила по някакъв начин под нея, но структурата е от солидно дърво и всичко отдолу се забелязва. Акробатката е изчезнала напълно, въпреки ясните доказателства, че е нямало къде да отиде.

Бейли продължава по виещата се алея. Допива си сайдера и намира кош, където да си хвърли чашата. В мига, в който я пуска в потъналия в мрак контейнер, тя сякаш изчезва.

Продължава напред, чете табели, опитва се да реши в коя палатка да влезе. Някои са големи и богато украсени, с дълги описания на съдържанието им.

Но табелата, която привлича погледа му, е по-малка, също като палатката, пред която виси. Виещи се бели букви върху черен фон.