Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (23)

Правилата на играта

1887-1889

Напоследък специалните среднощни вечери са по-малко, защото циркът вече работи както трябва и носи достатъчно приходи, за да се издържа сам, както се изразява Чандреш, скоро след нощта на откриването. Първоначалните конспиратори продължават да се събират от време на време, особено когато циркът изнася представления наблизо, но тези сбирки стават все по-редки.

Господин А. Х. не се появява, макар мястото му на масата да е запазено.

И тъй като тези вечери са единствената възможност за Марко да се среща с учителя си, продължителното отсъствие на Чандреш го дразни.

След цяла година, без какъвто и да е знак, дума или едно-единствено мярване на сивия цилиндър, Марко решава да го посети.

Не знае настоящия адрес на учителя си. Предполага, и с пълно право, че убежището му е само временно и докато го открие, той ще се е преместил на ново, също толкова временно място.

Вместо това Марко надрасква серия от символи върху заскреженото стъкло на прозореца, гледащ към улицата. Използва колоните на отсрещния музей за ориентир. Повечето символи не могат да бъдат различени, освен ако светлината не попадне върху тях под точно определен ъгъл, но събрани заедно, оформят една голяма буква А.

На следващия ден на вратата му се почуква.

Както винаги, мъжът в сивия костюм отказва да влезе в апартамента. Стои в коридора и фиксира Марко с хладния си сив поглед.

— Какво искаш?

— Искам да знам дали се справям добре — отвръща момчето.

Учителят му го поглежда мълчаливо за миг, изражението му е неразгадаемо, както обикновено.

— За момента работата ти е достатъчно добра.

— Така ли ще продължи предизвикателството? — иска да знае Марко. — Всеки от нас ще продължи да манипулира цирка? Колко дълго?

— Осигурен ти е терен за действия — отвръща учителят му. — Представяш способностите си по най-добрия начин и опонентката ти прави същото. Това ще продължи, докато имаме победител. Не е толкова сложно.

— Не съм сигурен, че разбирам правилата — признава Марко.

— Не е необходимо да ги разбираш. Трябва да ги следваш. Както вече казах, работата ти е достатъчно добра.

Понечва да си тръгне, но се поколебава.

— Не го прави отново — казва и посочва над рамото на Марко към покрития със скреж прозорец.

После се обръща и излиза.

Символите върху стъклото се разтапят в безсмислени черти.

* * *

По средата на деня е, и циркът кротко спи, но Силия Боуен стои пред Въртележката и гледа как черните, белите и сребристите създания прелитат без ездачи пред очите й, провесени на въжета в същите цветове.

— Това нещо не ми харесва — произнася глас зад гърба й.

Хектор Боуен не е нищо повече от едва доловима сянка в слабо осветената палатка. Тъмният му костюм се слива със сенките. Движещата се светлина улавя и изпуска светлата му риза, сивото в косата му осветява неодобрителния му поглед, докато очите му следят въртележката над рамото на дъщеря му.

— Защо? — пита Силия, без да се обръща. — Много е популярна. И в нея е вложен много труд; това би трябвало да има някакво значение, папа.

Подигравателният му смях е само ехо на предишния и Силия изпитва облекчение, задето баща й не може да види усмивката, появила се върху устните й заради мекотата на този звук.

— Нямаше да си толкова безразсъдна, ако не бях… — Гласът му замира заедно с махването на прозрачната ръка до нейната.

— Не ми се сърди — моли го Силия. — Ти сам си причини това, не е моя вината, че не можеш да се върнеш към предишния си образ. И съвсем не съм безразсъдна.

— Колко точно си казала на онзи твой архитект? — пита баща й.

— Толкова, колкото сметнах, че е нужно да знае — отвръща Силия, докато въздухът се раздвижва и сянката приближава до въртележката, за да я огледа внимателно. — Той обича предизвикателствата и аз му предложих да отмести границите дори още по-далеч от обикновено. Господин Барис ли е моят противник? Ще е много нечестно от негова страна да ми построи тази въртележка само за да избегне подозренията ми.

— Не е той — Хектор пренебрежително махва с ръка; дантелата на маншета му пърха като пеперуда. — Макар че подобно нещо едва ли би могло да бъде сметнато за нечестна игра.

— И как така възлагането на идея на един инженер не се вмества в това място, папа? Обсъдих всичко с него, той ми показа дизайна и конструкцията и аз… я доукрасих. Искаш ли да я пробваш? Отива доста по-далеч от обикновеното въртене в кръг.

— Очевидно — отвръща Хектор, вперил поглед в тъмния тунел, в който изчезва редицата от създания. — Но продължавам да не я одобрявам.

Силия въздъхва, отива до края на въртележката, за да потупа по главата един минаващ огромен гарван.

— В цирка вече безброй много елементи са резултат от съвместни усилия — отбелязва тя. — Защо да не мога да накарам този факт да работи в моя полза? Продължаваш да настояваш да правя повече от обичайните си представления, но аз трябва да създам условия това да стане възможно. В този смисъл господин Барис е много полезен.

— Работата в екип само ще те повлече надолу. Тези хора не са ти приятели, те не са важни. А един от тях е твой противник, не го забравяй.

— Знаеш кой е, нали? — пита Силия.

— Имам известни подозрения.

— Но няма да ги споделиш с мен.

— Самоличността на противника ти е без значение.

— За мен е от значение.

Хектор смръщва вежди, очите му наблюдават разсеяните й движения, докато Силия върти пръстена на дясната си ръка.

— А не би трябвало.

— Но противникът ми знае коя съм, нали?

— Сигурно, освен ако не е невероятно глупав. А изобщо не е в стила на Александър да си избира невероятно глупави ученици. Но това няма значение. За теб е най-добре да си вършиш работата, без да се влияеш от противника си и без каквато и да е „работа в екип“, както я наричаш.

Той махва с ръка към въртележката и панделките потрепват, сякаш в палатката е нахлул съвсем лек бриз.

— И защо да е по-добре? — пита Силия. — Как може нещо тук да е по-добро от друго? Как може една палатка да се сравнява с друга? Как изобщо е възможно нещо тук да бъде подложено на критична оценка?

— Това не те засяга.

— Как да постигна отлични резултати в една игра, когато отказваш да ми кажеш правилата?

Съществата от въртележката извръщат глави по посока на застаналия посред тях дух. Грифоните, лисиците и двуногите дракони го гледат втренчено с лъскавите си черни очи.

— Престани веднага — виква Хектор на дъщеря си. Фигурите се връщат към предишното си положение, главите и погледите им сочат напред, но един от вълците изръмжава, докато замръзва в обичайната си поза. — Не се отнасяш към задачата си толкова сериозно, колкото би трябвало.

— Това тук е цирк — възразява Силия. — Трудно е човек да го вземе на сериозно.

— Циркът е само сцена.

— В такъв случай не става дума за игра или предизвикателство, а за изложба.

— Много повече от това е.

— В какъв смисъл? — иска да знае Силия, но баща й само поклаща глава.

— Казал съм ти всички правила, които ти е нужно да знаеш. Предизвикваш границите и ги отместваш толкова, колкото е по силите ти, като използваш цирка за сцена. Доказваш, че си по-добра и по-силна. Правиш всичко възможно да блеснеш над противника си.

— И кога определяш кой от нас блести по-ярко?

— Аз нищо не определям — отвръща Хектор. — Престани да ми задаваш въпроси. Постарай се повече. И спри да работиш с други хора.

Преди Силия да успее да отвърне, баща й изчезва и я оставя сама под блестящите светлини на Въртележката.

* * *

В началото информацията, която Марко получава от Изобел, пристига често, но понеже циркът пътува до далечни градове и държави, понякога между писмата й минават седмици и дори — месеци.

Когато най-накрая се появи някое писмо, той дори не сваля палтото си, а бърза да отвори плика.

Прехвърля набързо началните страници, изпълнени с любезни въпроси относно дните, които той самият прекарва в Лондон, и с признания колко много й липсват и Марко, и градът.

Събитията в цирка се докладват прилежно, но с такава буквална прецизност, че момчето не може да си представи богатството на детайлите така, както му се иска. Изобел се плъзга по повърхността на нещата, които намира за скучни, не казва почти нищо за пътуването и за влака, макар Марко да е сигурен, че не е възможно всичко да бъде превозвано с помощта само на един влак.

Чувства остро отдалечеността си от цирка.

И в писмата се казва толкова малко за нея. Изобел дори не изписва името й върху страниците, подхвърля мимоходом нещо за противничката му, наричайки я „илюзионистката“ — предпазна мярка, за която сам бе настоял и за която сега съжалява.

Иска да знае всичко за нея.

Как прекарва времето си, когато няма представления.

Как общува с публиката.

Как обича да пие чая си.

Не може да пита Изобел за тези неща.

Когато й отговаря, настоява тя да му пише възможно най-често. Набляга на това колко много означават писмата й за него.

Взема страниците, изпълнени с нейния почерк, описанията на раирани палатки и на небеса, обсипани със звезди, сгъва ги на птици и ги запраща да летят из празния апартамент.

* * *

Появата на нова палатка е такава рядкост, че Силия се замисля дали да не отмени представленията си напълно, за да прекара нощта в изследването й.

Вместо това изчаква, изнася стандартния брой представления, като завършва последното един-два часа преди зазоряване. Едва тогава тръгва по безлюдните алеи, за да открие последната придобивка на цирка.

Табелата обявява „Ледена градина“ и Силия се усмихва на добавения отдолу надпис с дребни букви, в който се поднасят извинения за възможните температурни неудобства.

Въпреки името, тя не е подготвена за онова, което я очаква вътре.

Съдържанието на палатката е точно такова, каквото обещава табелата. Но същевременно е много повече от това.

По стените не се виждат райета, всичко е блестящо и бяло. Не може да придобие реална представа докъде се простира градината, размерът на палатката е скрит зад плачещи върби и виещи се лози.

Самият въздух вътре е вълшебен. Свеж и сладък, той изпълва дробовете на Силия, изпраща тръпка чак до пръстите на краката й — тръпка, която се дължи на нещо повече от предварителното предупреждение за студ.

Докато оглежда наоколо, тя не вижда никакви зрители; обикаля сама покрай дантели, покрити с бледи рози, подминава майсторски изваян тихо бълбукащ фонтан.

Всичко е направено от лед, с изключение на някоя случайна бяла копринена панделка, провесена като гирлянд.

Изпълнена с любопитство, Силия откъсва замръзнал божур от клонката му, стъблото му се прекършва с лекота.

Но листенцата на цветето звънват, посипват се от пръстите й към земята и изчезват сред стръкчетата трева, бяла като слонова кост.

Поглежда обратно към клонката; на мястото на откъснатия цвят вече се е появил нов, същият като предишния.

Силия не може да си представи каква сила и умения са необходими не само за създаването на подобно нещо, но и за поддържането му.

И изгаря от желание да разбере как противникът й е стигнал до идеята. Сигурна е, че всяка идеално структурирана повърхност, всеки детайл — чак до камъчетата, опасващи, подобно на перли, пътеките от двете им страни, трябва да са планирани.

Създаването на подобно нещо навярно е изключително уморително; уморителна е дори самата мисъл за такова нещо. Почти й се иска баща й да е тук, защото започва да разбира причината, поради която винаги е бил толкова настоятелен по отношение на изграждането на силите и самоконтрола й.

Макар да не е напълно сигурна, че иска да му благодари за това.

А и й харесва да разполага сама с цялото това място, с тази неподвижност и спокойствие, подсладени с приглушения аромат на замръзнали цветя.

Силия остава в Ледената градина дълго след изгрева на слънцето и затварянето на портите на цирка за през деня.

* * *

Циркът пристига край Лондон за първи път от известно време насам и следобеда, преди да отвори врати, на вратата на Марковия апартамент се почуква.

Той леко я открехва и вижда, че в коридора стои Изобел.

— Сменил си ключалките.

— Защо не ми каза, че идваш?

— Помислих си, че изненадата ще ти хареса — отвръща Изобел.

Марко не я пуска вътре, а в продължение на няколко секунди я оставя да го чака в коридора, преди да се върне, хванал цилиндър в ръка.

Следобедът е хладен, но слънчев, и той я води да я почерпи с чай.

— Какво е това? — пита приятелката си, спрял очи върху китката й.

— Нищо — отвръща Изобел и дръпва маншета на ръкава си надолу, за да скрие от погледа му гривната от внимателно сплетени кичури от нейната и неговата коса.

Той не разпитва повече.

Въпреки че Изобел никога не се разделя с гривната, когато вечерта се връща в цирка, плетеницата липсва. Изчезнала е от китката й, сякаш никога не е била там.