Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (52)

Красива болка

Лондон, 1 ноември, 1901 година

Някога скромният и празен апартамент на Марко сега е пълен с различни по стил и вид мебели. Вещи, които са омръзнали на Чандреш в един или друг момент, и вместо да бъдат изхвърлени, са прибрани в това чистилище.

Полиците са твърде малко за многото книги и затова томовете стоят струпани върху антични китайски столове и възглавници, обвити в индийска коприна.

Часовникът на полицата над камината е дело на хер Тийсен и е украсен с миниатюрни книжки, чиито страници се разлистват, докато стрелките приближава към три часа сутринта.

По-големите книги върху бюрото се движат с по-неравномерна скорост. Марко прелиства изписаните на ръка томове, нахвърля бележки и изчисления върху отделни листове. Отново и отново задрасква символи и цифри, слага настрана едни книги за сметка на други, после пак се връща към отхвърлените.

Вратата на апартамента му се отваря от само себе си, ключалките изщракват рязко, пантите се залюляват бясно. Марко скача от бюрото си и разлива мастилницата върху книжата си.

На прага стои Силия, няколко къдрици са изскочили от сресаната й нагоре коса. Бежовото й манто виси разкопчано, прекалено тънко за времето навън.

Едва когато влиза в стаята и вратата се затваря и заключва автоматично зад гърба й, Марко вижда, че роклята й е покрита с кръв.

— Какво се е случило? — пита той и ръката му посяга да изправи мастилницата, но замръзва във въздуха.

— Много добре знаеш какво се е случило — отвръща Силия. Гласът й е спокоен, но по тъмната повърхност на разсипаното мастило вече са започнали да се образуват леки вълнички.

— Добре ли си? — пита Марко и приближава към нея.

— Със сигурност не съм — отвръща Силия; мастилницата се пръска на парчета, поръсва мастило над книжата и опръсква белите ръкави на Марковата риза, пада невидимо върху черната му жилетка. Ръцете му са покрити с мастило, но вниманието му продължава да е погълнато от кръвта по роклята й — яркочервеното сякаш крещи на фона на сатена с цвят на слонова кост и се губи зад плетеницата от черно кадифе, което я покрива като клетка.

— Силия, какво си направила?

— Опитах се — гласът й пресеква, затова тя повтаря: — Опитах се. Мислех, че ще успея да поправя стореното. Познавах го от толкова време. Вярвах, че е като да сглобиш един часовник и да го накараш да заработи отново. Знаех точно какво не е наред, но не можах да го поправя. Познавах го толкова добре, но… не стана.

Риданието, заседнало в гърлото й, се откъсва от него. Сълзите, които е сдържала в продължение на часове, започват да се ронят от очите й.

Марко се втурва през стаята, придърпва я към себе си и я държи в прегръдките си, докато тя плаче.

— Съжалявам — казва той и не спира да го повтаря, докато Силия най-сетне се успокоява, а напрежението напуска раменете й.

— Той беше мой приятел — тихо добавя тя.

— Знам — кимва Марко и избърсва сълзите й, като оставя следи от мастило по бузите й. — Много съжалявам. Не знам точно как се случи. Нещо силно наруши баланса. Не мога да разбера какво е то.

— Беше Изобел — казва Силия.

— Какво?

— Магията, която тя хвърли над цирка, над теб и мен. Знаех за нея, чувствах я. Не мислех, че ще доведе до нещо, но очевидно съм грешала. Не знам защо избра точно тази вечер, за да престане.

Марко въздиша.

— Избрала е тази вечер, защото най-накрая й казах, че обичам теб. Трябваше да го сторя преди години, но вместо това го направих едва сега. Мислех, че го приема добре, но очевидно съм сгрешил. Нямам ни най-малка представа какво правеше Александър там.

— Аз го поканих.

— Защо?

— Исках присъда — обяснява Силия, а очите й отново се наливат със сълзи. — Исках всичко това да свърши, за да мога да бъда с теб. Мислех, че ако дойде да види цирка, ще определи победител. Не знам по какъв друг начин очакват да бъде разрешен този спор. Откъде може да е знаел Чандреш, че Александър ще е там?

— Нямам представа. Дори не знам какво го е прихванало да посещава цирка, при това настоя да не ходя с него. Проследих го, за да го държа под око. Изгубих го от поглед само за няколко минути, когато отидох да говоря с Изобел, и докато отново го настигна…

— И ти ли имаше усещането, че земята се изплъзва изпод краката ти? — пита Силия.

Марко кима.

— Опитах се да предпазя Чандреш от самия него — обяснява той. — Изобщо не предполагах, че може да представлява заплаха за друг.

— Какво е това? — Силия поглежда към книгите върху бюрото. В тях се съдържат безкрайни страници от символи и йероглифи, заобиколени от текстове, взети от други източници, свързани един с друг, изписвани отново и отново. По средата на бюрото стои огромен том, подвързан с кожа. От вътрешната страна на корицата, заобиколена от сложно изписано дърво, едва се различава нещо като изрезка от вестник. Единствената фраза, която Силия успява да различи, е извън съзнанието.

— Ето как работя — обяснява Марко. — Тази книга тук свързва в едно цяло всички в цирка. Да я наречем „пазител“ поради липса на по-добър термин. Хвърлих нейно копие в големия огън точно преди запалването му, но в тази тук съм нанесъл поправки.

Силия прелиства страниците с имената. Спира се на извивките на подписа на Лейни Бърджис — до едно празно място, откъдето е махнат къс хартия със същия размер.

— Трябваше да включа и хер Тийсен — казва Марко. — Никога не съм се сещал за това.

— Ако не беше той, щеше да е някой друг почитател на цирка. Няма как да предпазиш всички. Невъзможно е.

— Съжалявам — повтаря той. — Не познавах хер Тийсен толкова добре, колкото ти, но се възхищавах на него и на работата му.

— Той ми показа цирка по начин, по който по-рано не бях в състояние да го видя — казва Силия. — Разкри ми как изглежда отвън. Години наред си разменяхме писма.

— Аз самият бих ти писал, ако можех да изразя с думи онова, което искам да ти споделя. Цяло море от мастило нямаше да ми стигне.

— Но вместо това ми построи мечти — вдига очи към него Силия. — А аз ти построих палатки, които ти рядко виждаш. Винаги съм имала толкова много от теб покрай себе си, а съм била неспособна да ти дам каквото и да било в замяна, за да можеш да го задържиш за себе си.

— Все още пазя шала ти.

Тя се усмихва нежно, докато затваря книгата. Разлятото мастило се връща обратно в мастилницата, счупените парченца стъкло се залепят около него.

— Мисля, че баща ми би нарекъл това да работиш отвън навътре вместо отвътре навън — отбелязва тя. — Винаги ме е предупреждавал да го избягвам.

— В такъв случай изобщо няма да хареса една друга стая.

— Каква стая? — пита Силия.

Мастилницата изглежда така, сякаш никога не е била счупена.

Марко я повежда към съседната врата. Отваря я, но не прекрачва прага и когато Силия го настига, разбира защо.

Стаята прилича на бивш кабинет или приемна. Не е много голяма. Би могла да бъде определена като уютна, ако не са пластовете хартия и въжета, които висят от всяка видима повърхност.

Въжетата висят от полилея, прехвърлят се над полиците. Оплитат се едно в друго подобно на паяжина, спускаща се на вълни от тавана.

Върху всяка маса, бюро и фотьойл се виждат детайлно изработени модели на палатки. Някои са направени от вестник, други от плат. Части от скици, романи и канцеларски листове, сгънати, отрязани и оформени като цяла армия от раирани палатки, завързани една за друга с още въжета в черно, бяло и червено. Закрепени са към части от часовникови механизми и огледала, към остатъци от разтопени свещи.

В центъра на стаята, върху една кръгла дървена маса, боядисана в черно и гравирана със светли ивици от седеф, стои малък железен мангал. В него радостно гори огън, пламъците му са ярки и бели, и хвърлят дълги сенки из цялото помещение.

Силия пристъпва напред, навеждайки се да избегне висящите въжета от тавана. Обзема я същото усещане, както при влизане в цирка — дори из въздуха се носи същият аромат на карамел, но примесен с нещо по-дълбоко; от хартията и въжетата лъха на нещо тежко и древно.

Докато тя си проправя внимателно път из стаята, Марко остава на прага. Не изпуска от очи поклащането на роклята й, докато Силия наднича в малките палатки и прокарва деликатно пръсти по елементите от часовник и парчетата въжета.

— Това е много стара магия, нали? — пита го тя.

— Единствената магия, която познавам — отвръща Марко. Дръпва едно въже до вратата и през стаята се усеща движение, парчетата метал улавят светлината на огъня, целият модел на цирка заблестява. — Макар да се съмнявам, че е създадена с тази цел.

Силия спира пред палатка, в която се намира клонка от дърво, покрита с восък от свещи. От там преминава към друга, леко бута хартиената й врата, за да открие вътре кръг от миниатюрни столчета. Собствената й сцена. Страниците, от които е направена, са изпъстрени с Шекспирови сонети.

Силия пуска хартиената врата и тя се затваря.

Приключва с колебливата си обиколка из стаята и се присъединява към Марко на прага, като безшумно придърпва вратата зад гърба си.

Още щом прекрачва прага, усещането, че е в цирка избледнява и тя изведнъж започва да възприема с особена острота всичко в съседната стая. Топлината на огъня, борещ се с течението откъм прозорците. Ароматът на Марковата кожа, скрит под миризмата на мастилото и одеколона му.

— Благодаря ти, че ми го показа — казва Силия.

— Да смятам ли, че баща ти не би одобрил?

— Вече не ме е чак толкова грижа какво одобрява баща ми.

Силия заобикаля бюрото и спира пред камината. Очите й попадат върху миниатюрните страници от часовника на полицата, които се прелистват в такт с времето.

До часовника лежи една-единствена карта за игра. Двойка купа. Върху нея няма нищо, което да подсказва, че същата тази карта някога е била прободена с отомански кинжал. Никаква следа от кръв по повърхността й. Но Силия знае, че това е същата карта.

— Мога да говоря с Александър — предлага Марко. — Навярно е видял достатъчно, за да се произнесе по въпроса за победителя, а може пък това да доведе до дисквалификация. Сигурен съм, че в момента е ужасно разочарован от мен, може да обяви теб за победител…

— Престани — прекъсва го Силия, без да се обръща. — Стига. Не искам да говоря за тази проклета игра.

Марко прави опит да протестира, но гласът му засяда в гърлото. Опитва се да каже нещо, но не успява.

Раменете му увисват в беззвучна въздишка.

— Уморих се да държа в едно цяло парчета, които не могат да бъдат задържани — признава Силия, когато той приближава. — Да се опитвам да контролирам онова, което не може да бъде контролирано. Уморих се да отричам сама пред себе си, че искам едно или друго, от страх да не счупя неща, които не ще мога да поправя. Те така или иначе ще се счупят, независимо от онова, което правим.

Тя отпуска глава на гърдите му. Марко я прегръща и нежно погалва шията й с изцапаните си с мастило пръсти. Остават така известно време на фона на пукането на огъня и тиктакането на часовника.

Най-после младата жена вдига глава. Очите им се срещат, докато пръстите му свалят мантото от раменете й и дланите му се спират върху голите й ръце.

Познатата страст, която винаги е свързана с допира до неговата кожа, залива Силия като вълна и тя повече нито може, нито пък иска да й устои.

— Марко! — Пръстите й започват да разкопчават копчетата на жилетката му. — Марко, аз…

Устните му покриват нейните, горещи и жадни, преди да е успяла да довърши. Докато разкопчава копче след копче, той сляпо дърпа връзки и панделки, отказвайки да отдели устни от нейните. Сложната рокля най-сетне пада на купчина около краката й.

Марко обвива неразвързаните връзки на корсета й около китката си и повлича Силия към пода.

Двамата продължават да смъкват слой след слой от себе си, докато накрая вече нищо не ги разделя.

Сграбчен в мълчанието, Марко следва с език извивките на тялото й. Без звук изразява всичко онова, което не може да изкаже на глас.

Открива други начини да й го разкрие, пръстите му оставят бледи следи от мастило по пътя си. Жадно поглъща всеки звук, откъснал се от устните й.

Цялата стая затрептява, когато двамата достигат кулминацията.

И въпреки че вътре има много крехки предмети, нищо не се счупва.

Часовникът продължава да отброява секундите над главите им, обръща страниците, напредва в истории, твърде миниатюрни, за да бъдат прочетени.

* * *

Марко не си спомня кога е заспал. В един миг Силия е свита на кълбо в ръцете му, главата й почива върху гърдите му и младата жена лежи, заслушана в ударите на сърцето му. В следващия миг той е сам.

Огънят е намалял до тлеещи въглени. Сивата зора пролазва през прозорците и хвърля меки сенки наоколо.

Върху двойката купа на полицата над камината лежи сребърен пръстен с гравиран текст на латински. Марко се усмихва, плъзва го върху малкото си пръстче, до белега на десния си безименен пръст.

Чак по-късно забелязва, че коженият „пазител“ от бюрото му е изчезнал.