Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (25)

Детегледачка

Кайро, ноември, 1890 година

Макар на близнаците Мъри в по-голяма или по-малка степен да им е позволено да тичат свободно из скритите ъгълчета на онова, което често наричат „кулиси“ — огромно пространство, осеяно с алкови и коридори, където живеят артистите на цирка, — ако искат да излязат навън, в пределите на действащия цирк в работните му часове, те трябва да са придружавани и наглеждани от възрастен. Двамата често протестират на висок глас срещу това правило, но баща им настоява, че всички правила ще се запазят непроменени, докато близнаците не навършат поне осем години.

Уиджит често пита дали тези осем години са общата сума от неговата възраст и от възрастта на сестра му, защото, ако е така, те вече покриват критерия.

Непрекъснато им се напомня, че в нощното им разписание трябва да има някаква структура, тъй като са единствени деца в едно твърде необичайно домакинство.

Засега са под грижите на сменящи се детегледачи и тази вечер задачата се пада на илюзионистката. Не й възлагат често тази роля, въпреки че близнаците са много привързани към нея. Но тази вечер Силия разполага с достатъчно свободно време между представленията, за да прекара с тях няколко часа.

Никой от посетителите на цирка не я разпознава без нейния цилиндър и черно-бялата й рокля — дори онези, които са я гледали на сцената по-рано същата вечер. Ако някой минувач случайно й обърне внимание, то ще е само за да се зачуди как е възможно децата по петите й да се родят с такава червена коса, след като нейната е толкова тъмна. Като се изключи това, за околните тя е просто една млада жена в синьо манто, обикаляща из цирка подобно на всеки друг посетител.

Започват от Ледената градина, макар че близнаците губят търпение заради бавните стъпки, с които Силия предпочита да обикаля покрай замръзналите дървета. Още преди да са минали и половината разстояние, те започват да я молят да отидат на Въртележката. Карат се кой ще се качи на грифона, но Уиджит отстъпва, когато Силия им разказва историята за лисицата с девет опашки отзад, от което тази фигура изведнъж става по-привлекателната. Още щом слизат долу, започват да мрънкат да се качат отново. За следващото си пътешествие през обръчите на сребърния часовников механизъм са настанени върху една змия и един заек; Силия не иска и да чува възраженията им.

След Въртележката Уиджит поисква нещо за ядене, затова тримата се отправят към двора. Илюзионистката му подава черно-бял хартиен пакет с пуканки, но близнакът заявява, че иска върху тях да има карамел и няма да ги яде без него.

Продавачът, който топи ябълки на клечка в тъмен лепкав карамел, изпълнява желанието му и поръсва малко върху пуканките. Няколко намиращи се наблизо клиенти си поръчват същото.

Попет казва, че не е гладна. Изглежда разсеяна, затова, докато се оттеглят на по-спокойно място встрани от централния двор, Силия я пита дали нещо я тревожи.

— Не искам добрата госпожа да умира — отвръща Попет и леко подръпва полата на илюзионистката.

Силия замръзва на място и протяга ръка да спре Уиджит, който нехае за всичко друго, освен за пуканките си.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — обръща се тя към Попет.

— Ще я заровят в земята — обяснява момиченцето. — Мисля, че това е тъжно.

— Каква добра госпожа? — пита Силия.

Попет смръщва лице, докато мисли.

— Не знам — казва накрая. — Всичките изглеждат еднакво.

— Попет, скъпа — възкликва Силия, дръпва близнаците в един алков и се навежда, за да е лице в лице с момиченцето. — Къде ще заровят тази госпожа? Искам да кажа, къде я видя?

— При звездите — отвръща Попет и се повдига на пръсти, докато сочи нагоре.

Силия извръща поглед към обсипаното със звезди небе, вижда как луната бавно изчезва зад един облак, после връща вниманието си към Попет.

— Често ли виждаш неща при звездите?

— Само понякога. Уидж ги забелязва по хората.

Силия се извръща към Уиджит, който с изцапани шепи тъпче карамелизирани пуканки в устата си.

— Виждаш разни неща, когато погледнеш някой човек ли? — пита го тя.

— Понякога — измърморва той с пълна уста.

— Какви неща?

Уиджит свива рамене.

— Места, на които са били. Неща, които са правили.

Той пъха поредната шепа лепкави пуканки в устата си.

— Интересно — отбелязва Силия. Близнаците и по-рано са й казвали множество странни неща, но това й се струва повече от обикновени детски измислици. — Можеш ли да видиш нещо по мен?

Момченцето започва да я гледа с присвити очи, докато дъвче пуканките си.

— Стаи, които миришат на пудра, и стари дрехи — казва накрая. — Една жена, която не спира да плаче. Някакъв дух, облечен в риза с жабо, те следва навсякъде и… — Уиджит изведнъж млъква и пак се намръщва. — Ти си го накарала да се махне. Вече няма нищо. Как си го направила?

— Някои неща не можеш да видиш — отвръща му Силия.

Уиджит издава долната си устна напред във впечатляващо нацупване, което продължава само до следващата шепа пуканки.

Силия извръща поглед от близнаците към централния двор, където светлините на големия огън обагрят краищата на палатките и хвърлят танцуващи човешки сенки върху раирания брезент.

Огънят никога не изгасва. Пламъците никога не се поколебават.

Не го гасят дори когато циркът се придвижва от едно място на друго. Осветява цялата дължина на влака, докато пътува, безопасно стаен в железния си котел.

Гори без прекъсване от церемониалното му запалване в първата нощ на откриването.

А в момента на запалването му — в това Силия продължава да е сигурна — нещо се бе раздвижило и бе въздействало върху целия цирк и всички в него.

В това число и върху новородените близнаци.

Уиджит се беше родил точно преди полунощ, в края на един стар ден. Попет го беше последвала няколко мига по-късно в новия ден, който току-що бе започнал.

— Попет — Силия отново насочва вниманието си към момиченцето, което си играе с подгъва на жакета си, — ако видиш нещо по звездите и то ти се стори важно, искам да ми кажеш, разбираш ли ме?

Попет кимва сериозно, облаците вълниста червена коса подскачат. Тя се привежда напред, за да зададе въпрос на Силия, очите й са ужасно сериозни:

— Може ли една карамелизирана ябълка?

— Пуканките ми свършиха — оплаква се Уиджит и протяга напред празния плик.

Силия взема пакета и под погледа на близнаците го сгъва на съвсем малки квадратчета, докато накрая хартията изчезва напълно. Децата започват да ръкопляскат, а ръцете на Уиджит вече не са покрити с карамел, въпреки че той не забелязва тази подробност.

За момент Силия се вторачва в децата. Уиджит се опитва да разбере къде е изчезнал пакетът от пуканките, а Попет хвърля замислени погледи към небето.

Идеята не е добра. Тя знае, че идеята не е добра, но ще е по-добре да ги държи близо до себе си, да ги наблюдава по-внимателно, като се вземат предвид обстоятелствата и очевидният им талант.

— Вие двамата искате ли да се научите да правите такива неща? — пита ги Силия.

Уиджит кима незабавно, ентусиазмът му е толкова огромен, че шапката му се изхлузва над очите му. Попет се колебае, но също кимва.

— В такъв случай, когато пораснете още малко, ще започна да ви давам уроци, но това ще трябва да е нашата тайна — предупреждава ги илюзионистката. — Вие двамата можете ли да пазите тайна?

Близнаците кимат едновременно. Уиджит отново трябва да оправя шапката си.

Силия ги повежда обратно към двора, а те я следват щастливо по петите.