Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (37)

Движенията на котките

Конкорд, Масачузетс, октомври, 1902 година

Бейли излиза от палатката и се отправя надясно, както го е посъветвала гледачката на карти, и почти веднага се натъква на малка тълпа, наблюдаваща представление. В началото не може да каже какво точно се случва, тъй като не се забелязва издигната платформа. Той наднича през пролуките между зрителите и зърва обръч, по-голям от онзи на жената каучук. Приближава още повече и вижда как едно черно котенце скача през обръча и се приземява извън полезрението му.

Жената с голямата шапка пред него се обръща и тогава Бейли забелязва младеж на неговата възраст, но малко по-нисък. Облечен е в черен костюм, съшит от най-разнообразни материи. На главата си е сложил черна шапка. На рамото му седят две чисто бели котета. Когато повдига облечената си в черна ръкавица ръка, едно от котетата се прехвърля върху дланта му, отскача от нея и прелетява през обръча, като изпълнява впечатляващо салто в момента, в който се намира на най-голяма височина. Неколцина от малобройната публика се смеят, малцина — в това число и Бейли — ръкопляскат. Жената с голямата шапка окончателно се отдръпва встрани и сега вече Бейли вижда много добре. Ръцете му замръзват по средата на едно пляскане, когато забелязва коя е младата дама, която току-що е хванала бялото котенце и в момента го вдига към рамото си, където то сяда редом до черното коте.

По-пораснала е, отколкото е очаквал, червената й коса е скрита под бялата шапка. Но костюмът й е подобен на онзи от последната им среща: рокля, съшита от всевъзможни парчета плат — всички в тонове на снежнобялото, бяло сако с множество копчета и чифт яркобели ръкавици.

Тя обръща глава, среща погледа на Бейли и му се усмихва. Не по начина, по който артист се усмихва на случаен зрител от публиката насред трик с необичайно талантливи котенца, а така, както се усмихва, когато разпознае човек, когото не е виждал от известно време. Бейли забелязва разликата и фактът, че тя го помни, му доставя огромно и неописуемо удоволствие. Усеща как ушите му пламват, независимо от студения нощен въздух.

Наблюдава останалата част от представлението с изострено внимание, насочено много повече към момичето, отколкото към котенцата, въпреки че животинките са твърде впечатляващи, за да бъдат игнорирани, и от време на време привличат интереса му към себе си. Когато шоуто свършва, момичето и момчето (и котенцата) се покланят леко, а тълпата ги аплодира и поздравява с викове.

Докато зрителите се разпръсват, Бейли се чуди какво да каже, ако изобщо трябва да каже нещо. Някакъв мъж се блъска пред него, една жена е блокирала изхода му отстрани и той напълно загубва момичето от поглед. Пробива си път сред множеството от хора и когато най-после успява да се измъкне, от момичето, момчето и котенцата няма и следа.

Публиката край него бързо оредява, само неколцина зрители се шляят нагоре-надолу по алеята. Доколкото вижда, няма накъде другаде да се тръгне. Районът е ограден единствено от високи раирани палатки и Бейли бавно се обръща назад, оглежда се за всяко възможно място, където може да са изчезнали. Докато се укорява, че е стигнал толкова близко, а се е провалил, някой леко го потупва по рамото.

— Здравей, Бейли — казва момичето.

Стои точно зад него. Свалила е шапката си, червената й коса пада на вълни около раменете й. Сменила е белия си жакет с тежко черно палто и плетен ярковиолетов шал. Единствено накъдреният подгъв на роклята й и белите й ботуши издават, че това е същото момиче, изнасяло представление на същото това място преди няколко минути. Иначе изглежда като най-обикновен посетител на цирка.

— Здравей — отвръща Бейли. — Не знам как се казваш.

— О, извинявай — казва момичето. — Забравих, че никога не са ни представяли. — Тя му подава ръка и Бейли забелязва, че бялата й ръкавица е по-голяма от онази, която му даде като доказателство за едно отдавнашно предизвикателство. — Името ми е Пенелъпи, но никой не ме нарича така, а аз и без това не го харесвам. Всички ми викат Попет.

Бейли поема ръката й и я разтърсва. По-топла е, отколкото е очаквал — усеща топлината й въпреки двата слоя на ръкавицата.

— Попет — повтаря той. — Гледачката на карти ми го каза, но не разбрах, че това е твоето име.

Момичето му се усмихва.

— Видял си Изобел?

Бейли кима.

— Нали е прекрасна?

Бейли продължава да кима, макар да не е сигурен, че кимането е подходящият отговор.

— Предсказа ли ти нещо хубаво? — пита Попет, а гласът й се снижава до драматичен шепот.

— Каза ми много неща, които не разбрах — признава Бейли.

Попет кима с разбиране.

— Често го прави. Но винаги е добронамерена.

— Разрешават ли ви да сте навън просто така? — Бейли посочва към несекващия поток от зрители, които не спират да се разхождат наоколо, без да им обръщат ни най-малко внимание.

— О, да — отвръща Попет. — Стига да сме инкогнито. — Тя прави жест към палтото си. — Никой не ни забелязва. Нали така, Уиджит? — Попет се обръща към младежа наблизо.

Бейли дори не е допускал, че това е партньорът й от представлението с котенцата. Сменил е черното си сако с кафяво сако от туид, а косата под шапката му е също толкова шокиращо червена както косата на Попет.

— Хората не обръщат внимание на нищо, освен ако не им се даде повод — казва той. — Макар че косите ни също помагат, правят ни да изглеждаме така, сякаш не принадлежим към черно-бял цирк.

— Бейли, това е брат ми, Уинстън — представя го Попет.

— Уиджит — поправя я младежът.

— Щях да стигна и до там — леко му се тросва Попет. — Уидж, това е Бейли.

— Приятно ми е да се запознаем — протяга ръка Бейли.

— Подобно — отвръща Уиджит. — Тръгнали сме да се поразходим, може да дойдеш с нас, ако искаш.

— Моля те, ела — намесва се Попет. — Рядко ни се случва да си имаме компания.

— Разбира се, с удоволствие — казва Бейли. Не може да се сети дори за една-единствена причина, поради която да откаже, и е доволен, че е невероятно лесно да се разговаря както с брата, така и със сестрата. — Нямате ли повече… хм, задачи, свързани с цирка?

— Поне в следващите няколко часа — не — отвръща Уиджит, докато завиват по друга алея. — Котенцата се нуждаят от сън. От представленията им се доспива.

— Много са добри. Как ги научавате на всичките тези трикове? Никога не съм виждал котка да прави салто във въздуха — признава Бейли. Забелязва, че тримата се движат с едно и също темпо и групичката им не се разделя. Свикнал е да се движи на няколко крачки зад останалите.

— Повечето котки ще направят всичко, стига да ги помолиш любезно — обяснява Попет. — Но много помага, ако започнеш да ги тренираш от малки.

— И да им даваш много награди — добавя Уиджит. — Лакомствата винаги помагат.

— Видя ли големите котки? — пита Попет.

Бейли поклаща глава.

— О, трябва. Родителите ни представят шоуто с големите котки; палатката им е в ей тази посока. — Тя посочва вдясно.

— Като нашето шоу е, само че с големи животни — обяснява Уиджит.

— Много по-големи — уточнява Попет. — Пантери и красиви снежни леопарди на петна. Наистина са сладки.

— И си имат палатка — добавя Уиджит.

— А вие защо нямате палатка? — пита Бейли.

— Защото не се нуждаем от такава — отвръща Попет. — Изнасяме само по няколко представления на вечер и единственото, което ни трябва, са котетата, обръчите, въжетата и други такива неща. Всеки, на когото не му е нужна палатка, изпълнява триковете си там, където намери място.

— Това обогатява атмосферата — обяснява Уиджит. — Така можеш да видиш части от цирка, без да трябва палатка, просто докато се разхождаш наоколо.

— Сигурно е много хубаво за някои по-нерешителни хора — отбелязва Бейли и се усмихва, когато Попет и Уиджит избухват едновременно в смях. — Нали разбирате, трудно е да се избере палатка, когато наоколо има толкова много.

— Вярно е — съгласява се Попет.

Стигнали са до вътрешния двор с големия огън. Доста оживено е и Бейли продължава да се учудва, че никой не им обръща внимание. Явно хората предполагат, че те са просто като всяка друга групичка от млади зрители, посещаващи цирка тази вечер.

— Гладен съм — възкликва Уиджит.

— Ти винаги си гладен — отвръща Попет. — Да си вземем ли нещо за хапване?

— Да — казва брат й.

Попет му се изплезва.

— Питах Бейли — уточнява тя. — Да си вземем ли нещо за ядене, Бейли?

— Добре — съгласява се Бейли.

Попет и Уиджит, изглежда, се разбират много по-добре, отколкото той и Каролайн някога са се разбирали, може би заради това, че са толкова близки по възраст. Чуди се дали не са близнаци; със сигурност си приличат достатъчно, но му се струва нахално да пита.

— Опитвал ли си канелените вкуснотии — интересува се Попет. — Сравнително нови са. Как се наричат, Уидж?

— Фантастично вкусни канелени вкуснотии? — свива рамене Уиджит. — Не мисля, че всички нови предложения си имат имена.

— Не съм ги опитвал, но ми звучи вкусно — отвръща Бейли.

— Хубави са — уверява го Уиджит. — Пластове от кори за баница, захар и канела, завити на руло и покрити с глазура.

— О! — възкликва Бейли.

— Именно — кимва Уиджит. — Трябва да си вземем също какао и малко шоколадови мишки.

— Аз имам шоколадови мишки — казва Бейли и изважда торбичката от джоба си. — Купих ги по-рано.

— А, мислиш в перспектива. Много е добре да си подготвен — хвали го Уиджит. — Права беше за него, Попет.

Бейли поглежда въпросително към нея, но тя само му се усмихва.

— Да отидем ли с Бейли да вземем какао, докато ти се редиш за канелените сладкиши? — пита тя и Уиджит кима одобрително на плана.

— Разбира се. Да се срещнем при огъня?

Попет кимва, Уиджит докосва шапката си в знак на почитание и изчезва в тълпата.

Бейли и Попет продължават да се разхождат из двора с огъня. След дълъг миг на дружелюбно мълчание Бейли събира кураж да зададе един въпрос, който няма да му е удобно да повдигне в присъствието на Уиджит.

— Може ли да те питам нещо? — обръща се той към Попет.

— Разбира се.

Пред будката за какао има малка опашка, но продавачът забелязва Попет, която му показва три пръста, усмихва й се и кима в отговор.

— Когато… хм, когато циркът беше тук последния път и аз… ами… — Бейли се мъчи да намери подходящите думи, ядосва се, че въпросът звучи много по-просто в главата му.

— Да? — повдига вежди Попет.

— Откъде знаеше името ми? — пита Бейли. — И как разбра, че съм там?

— Хммм… — проточва Попет, сякаш и на нея й е трудно да намери подходящите думи, с които да му отговори. — Не е лесно да се обясни — започва тя. — Виждам неща, преди да са се случили. Видях те да идваш малко преди наистина да се появиш. Невинаги улавям ясно детайлите, но когато те зърнах, знаех името ти, така както знаех и че шалът ти е син.

Стигат до началото на опашката. Продавачът вече е приготвил три чаши какао с допълнителни облаци сметана отгоре. Попет подава едната на Бейли и взема останалите две. Бейли забелязва, че продавачът ги отпраща, без да им вземе пари. Предполага, че ако си член на цирка, получаваш в бонус безплатно какао.

— Всичко ли виждаш, преди то да се е случило? — пита той Попет.

Не е сигурен, че отговорът й е такъв, какъвто е очаквал, ако изобщо е очаквал каквото и да било.

Попет поклаща глава.

— Не, не всичко. Понякога виждам само неща, които сякаш са отделни думи и картинки от книга, но в книгата липсват много страници, освен това е изпускана в езеро и някои части от нея са размазани, а други — не. Стана ли ти ясно?

— Не — признава Бейли.

Попет се засмива.

— Знам, че е странно — казва тя.

— Не, не е — отвръща Бейли. Момичето се обръща да го погледне със скептично изражение. — Ами, да, донякъде е странно — поправя се той. — Но само странно, а не в лошия смисъл на думата.

— Благодаря ти, Бейли.

Заобикалят двора и се отправят обратно към огъня. Уиджит ги чака, стиснал черен хартиен плик в ръка, загледан в ярките бели пламъци.

— Защо се забавихте толкова? — пита ги той.

— Имаше опашка — обяснява Попет и му подава какаото. — При теб нямаше ли?

— Не. Мисля, че хората още не са разбрали колко вкусни са тези неща — поклаща плика Уиджит. — Това ли ще е всичко за ядене?

— Така мисля — отвръща сестра му.

— Къде отиваме?

Попет и Уиджит се споглеждат, преди тя да отговори:

— Правим обиколки. Около цирка. Да… да наглеждаме. Искаш да дойдеш с нас, нали?

— Разбира се — отвръща Бейли, изпълнен с облекчение, че не го смятат за натрапник.

Обикалят в кръг наоколо, отпиват от чашите си и дъвчат шоколадови мишки и захарни канелени сладки, които са точно толкова вкусни, колкото се очаква. Попет и Уиджит му разказват истории из живота в цирка, посочват му определени палатки, докато ги подминават, а Бейли отговаря на въпросите им за родния му град, макар да му се вижда странно, че се интересуват от неща, които той смята за скучни. Разговарят с лекотата на хора, които се познават от години, и с вълнението на току-що сприятелили се младежи с нови истории.

Ако Попет и Уиджит държат под око нещо друго, освен какаото си и него, то Бейли не може да каже какво е то.

— Какво е „Астрологът“? — пита той, когато зърва непозната табела, докато изхвърлят празните си чаши и торбички.

— В настроение ли си да четеш по звездите, Попет? — пита Уиджит сестра си.

Тя прави пауза, преди да кимне.

— Попет предсказва по звездите — обяснява Уиджит на Бейли. — Това е мястото, където най-лесно можеш да видиш бъдещето.

— Напоследък изобщо не ми е чак толкова лесно — възразява тихо Попет. — Но можем да се качим. Отворено е само когато нощите са ясни, така че не се знае дали ще имаме друг шанс, докато сме тук.

Влизат и се нареждат на опашката, която се катери по едно извито стълбище, отделено от интериора на палатката чрез тежка черна завеса. Стените са покрити с диаграми, бели петна и линии върху черна хартия, поставени в рамки карти на съзвездия.

— Прилича ли на начина, по който гледачката разчита онези карти с картинки? — пита Бейли, като все още се опитва да асимилира идеята за познаване на бъдещето.

— Прилича, но е различно — отвръща Попет. — Аз изобщо не мога да гледам на таро, но Уиджит може.

— При тарото имаме истории върху хартия — свива рамене брат й. — Виждаш как историята от една карта е свързана с историята от следващата; наистина не е чак толкова трудно. Но тук съществуват много различни възможности, различни пътища, по които да се поеме. Попет вижда неща, които наистина се случват.

— Но не толкова ясно — обяснява тя. — Няма контекст и през повечето случаи чак по-късно осъзнавам какво означава едно или друго нещо. Понякога едва когато е прекалено късно.

— Възраженията ти са приети, Попет — казва Уиджит и я стиска за рамото. — Ако искаш, може да не гледаш, а просто да се забавляваме.

На върха на стълбите се вижда черна платформа, където всичко е безкрайно тъмно, с изключение на белия костюм на един цирков работник, който насочва хората навътре. Той се усмихва на Попет и Уиджит, хвърля любопитен поглед към Бейли, докато ги превежда през тъмното и ги настанява в нещо като шейна.

Те се наместват върху тапицираната седалка с високи облегалки, вратата отстрани се затваря, докато Попет се настанява между Бейли и Уиджит. Кабинката се плъзва бавно напред и Бейли не вижда нищо друго, освен тъмнина.

После нещо наблизо прищраква тихо и кабинката пропада леко надолу, като в същото време се накланя назад, така че да могат да гледат нагоре вместо напред.

Бейли осъзнава, че палатката няма покрив. Отворена е и пред погледа им се шири нощното небе.

Усещането е по-различно от това да гледаш звездите, докато лежиш по гръб на някое поле — нещо, което Бейли е правил много пъти. Няма дървета, които да пречат на гледката, а лекото полюшване на кабинката го кара да се чувства почти безтегловен.

Наоколо е невероятно тихо. Докато кабинката се движи в кръг, той не чува нищо, освен тихичко скърцане и дъха на Попет до него. Сякаш целият цирк се е стопил в тъмнината.

Бейли поглежда към Попет, която гледа към него, вместо към небето. Момичето му се усмихва, после извръща глава настрани.

Бейли се чуди дали да не я пита какво вижда сред звездите.

— Не е задължително да го правиш, ако не искаш — предугажда въпроса му Уиджит.

Сестра му се обръща, за да му отвърне с гримаса, но после фокусира погледа си нагоре в чистото нощно небе. Бейли я наблюдава внимателно. Изглежда така, сякаш е дълбоко погълната от картина или разчита знак от много далеч, леко присвила очи.

Изведнъж тя спира, закрива лицето си с длани, притиска към очите си скритите си в белите ръкавици пръсти. Уиджит слага ръка на рамото й.

— Добре ли си? — пита я Бейли.

Попет поема дълбоко дъх, преди да кимне, но не сваля ръце от лицето си.

— Добре съм — прозвучава приглушеният й глас. — Много е… ярко. Причинява ми главоболие.

Тя сваля ръце и разтърсва глава; каквото и да я е притеснявало допреди миг, вече е отминало.

През остатъка от въртенето никой от тримата не поглежда отново нагоре към поръсеното със звезди небе.

— Съжалявам — тихо проронва Бейли, докато слизат по друго вито стълбище, за да излязат от палатката.

— Вината не е твоя — отвръща Попет. — Трябваше да се досетя, напоследък звездите правят все така — не ми разкриват никакъв смисъл, само ми докарват главоболие. Може би трябва да престана да се опитвам за известно време.

— Имаш нужда от разведряване — казва Уиджит, когато отново се озовават сред шумотевицата на цирка. — „Облачният лабиринт“?

Попет кима, раменете й се отпускат леко.

— Какво е „Облачният лабиринт“? — пита Бейли.

— Ама ти още не си открил нито една от най-хубавите палатки, а? — поклаща Уиджит глава. — Ще трябва да се върнеш, няма как да обиколим всичките за една нощ. Може би именно заради това Попет я заболя главата — видяла е как трябва да те влачим из всяка палатка, за да ти покажем какво си изпуснал.

— Уидж може да вижда в миналото — внезапно сменя темата Попет. — Това е една от причините, поради които историите му са толкова хубави.

— С миналото е по-лесно — казва брат й. — То вече е там.

— Върху звездите ли е изписано? — пита Бейли.

— Не — отвръща Уиджит. — Върху хората. Миналото остава върху теб така, както пудрата захар се полепя по пръстите ти. Някои хора могат да се отърват от него, но те пак си остават там — случките и събитията, довели те до мястото, на което си сега. Аз мога… ами, „да чета“ не е най-точният израз, но той не е точният израз и за онова, което Попет прави със звездите.

— Значи можеш да видиш миналото ми върху мен? — пита Бейли.

— Бих могъл — кимва Уиджит. — Опитвам се да не го правя без разрешение, освен ако изскочи автоматично навън. Имаш ли нещо против?

Бейли поклаща глава.

— Съвсем не.

Уиджит го поглежда втренчено за момент, не прекалено дълго, за да накара Бейли да се почувства неудобно под тежестта на погледа му, но почти.

— Има едно дърво — започва Уиджит. — Масивен дъб е твой дом повече от къщата, в която живееш, но не колкото всичко това тук. — Той прави кръг с ръка, за да посочи палатките и светлините. — Усещането, че си сам дори когато си заобиколен от други хора. Ябълки. А сестра ти ми изглежда като истинска скъпоценност — добавя саркастично той.

— Точно така си е — смее се Бейли.

— Какво означават ябълките? — пита Попет.

— Родителите ми имат ферма с овощна градина — обяснява той.

— О, звучи прекрасно — възкликва Попет.

Бейли никога не е смятал редиците с ниски изкривени дървета за прекрасни.

— Пристигнахме — казва Уиджит, когато завиват.

Въпреки ограничения си опит с цирка, Бейли е изумен, че никога по-рано не е виждал тази палатка. Висока е — почти толкова висока, колкото палатката на акробатите, — но е по-тясна. Той спира, за да прочете надписа над входа.

Облачен лабиринт

Екскурзия из измеренията

Изкачване сред небесата

Няма начало

Няма край

Влезте, където пожелаете

Тръгнете си, когато поискате

Не се страхувайте от падане

Вътре палатката е с тъмни стени, а в центъра й се вижда огромна блестяща структура. Бейли не се сеща как другояче би могъл да я назове. Заема почти цялото пространство, с изключение на издигнатата пътека, която минава през целия й периметър — като виеща се примка, започваща при входа на палатката и обикаляща покрай цялото й протежение. Подът отвъд пътеката е покрит със стотици бели сфери, струпани една върху друга, подобни на сапунени мехури.

Самата обиколка на лабиринта става по серия от платформи, извиващи се в странни прозрачни форми, много наподобяващи на облаци. На пластове са, както при торта. От онова, което Бейли може да види, разстоянието между отделните пластове варира от достатъчно голямо, за да мине през него прав човек, до толкова малко, че да му се налага да пълзи. Тук-там някои от частите на конструкцията почти се отделят от централната кула и сякаш се реят из пространството.

Навсякъде се виждат катерещи се хора. Висят по ръбове, вървят по пътеки, катерят се нависоко или се спускат надолу. Някои платформи се местят под въздействието на тежестта; други изглеждат здрави и неподвижни. Цялата структура не спира да се движи — леко движение, подобно на дихание.

— Защо го наричат „лабиринт“? — пита Бейли.

— Ще видиш — отвръща Уиджит.

Вървят по пътеката и тя се поклаща леко, като док над вода. Бейли се мъчи да запази равновесие, докато поглежда нагоре.

Някои платформи са закачени с въжета или вериги към тавана. Високи стълбове преминават през множество платформи, но Бейли не може да каже дали стигат чак до горе. На някои места има мрежи, на други — висящи като кордели въжета.

Спират в по-отдалечения край, там, където пътеката се извива достатъчно близко, за да може да се скочи върху по-ниска платформа.

Бейли вдига една от белите сфери. По-лека е, отколкото изглежда и е мека като коте. В другия край на палатката хората се замерят със сфери, сякаш са снежни топки, макар че вместо да се пръсват на парченца, сферите отскачат от мишените си и леко политат надолу. Бейли хвърля сферата, която е взел, и тръгва след Попет и Уиджит.

Още щом навлизат на няколко стъпки навътре в структурата, Бейли разбира защо я наричат лабиринт. Очаквал е стени, завои и пътеки да водят до задънена улица, но това тук е различно. На всички нива висят платформи: някои стигат до коленете или кръста му, други се издигат високо над главата му, застъпват се в разнообразни форми. Това е лабиринт, който върви нагоре и надолу, а не само напред и назад.

— Ще се видим по-късно — казва Уиджит, скача на една близка платформа и се покатерва на другата над нея.

— Уидж винаги тръгва право нагоре — казва Попет. — Знае най-бързите маршрути до върха.

Бейли и Попет поемат по по-лек маршрут, избират платформите, по които да се катерят, на случаен принцип, изкачват се по белите мрежи и внимателно минават по тесните пасажи. Бейли не може да каже къде е краят, нито колко високо са се покатерили, но изпитва облекчение, че Попет изглежда много по-малко притеснена, отколкото на „Астролога“ — тя се смее и му помага при по-трудните завои.

— Как ще слезем? — пита по едно време Бейли, не му е ясно как изобщо ще намерят обратния път.

— Най-лесно е да скочиш — отвръща Попет. Тя го дръпва в един скрит ъгъл, зад който се вижда краят на платформата.

Озовават се много по-високо, отколкото Бейли е предполагал, въпреки че още не са стигнали до върха.

— Няма нищо страшно — успокоява го Попет. — Напълно безопасно е.

— Не е възможно — наднича над ръба Бейли.

— Няма нищо невъзможно — отвръща Попет. Усмихва му се и скача. Докато пада, червената й коса се развява зад нея.

Изчезва сред морето от бели сфери отдолу и те напълно я поглъщат, преди да се появи отново на повърхността им — косата й е шокиращо червена на фона на белотата. Тя му маха.

Бейли се поколебава само за момент и устоява на порива си да затвори очи, когато скача. Вместо това се смее, докато се преобръща във въздуха.

Стига до сферите отдолу, все едно пада върху облак — усещането е меко, леко и успокояващо.

Когато се появява измежду сферите, Попет и Уиджит вече го очакват на близката пътека. Попет седи на края й, провесила крака във въздуха.

— Трябва да се връщаме — казва Уиджит, като изважда часовник от джоба си. — Необходимо е да приготвим котенцата за следващото шоу, а е почти полунощ.

— Наистина ли? — възкликва Бейли. — Не съм разбрал, че е станало толкова късно. Вече трябваше да съм се прибрал у дома.

— Нека да те изпратим до портите, Бейли, моля те — казва Попет. — Искам да ти дам нещо.

Връщат се обратно по виещите се алеи, пресичат двора и поемат към портите. Попет хваща Бейли за ръката и го дръпва през един тунел, където без проблем преодолява тъмните завои. Когато стигат до другия край на тунела, поглеждат навън: в този късен час из полето отвъд портите няма много хора, макар че някои посетители все още се мотаят наоколо.

— Чакай тук — заръчва Попет. — Веднага се връщам. — Тя хуква към будката за билети, докато Бейли гледа как стрелките на часовника наближават дванайсет. След малко Попет се озовава обратно при него. В ръката си държи нещо сребристо.

— О, страхотна идея, Пет — виква Уиджит. Бейли поглежда объркано първо към брата, после към сестрата. Предметът е сребриста хартийка с размерите на билет. Попет му го подава.

— Това е специален пропуск — обяснява тя. — За важни гости. Така няма да ти се наложи да плащаш всеки път, когато идваш в цирка. Показваш го на будката и те пускат.

Бейли гледа пропуска втренчено, с разширени очи.

Тази карта позволява на собственика й неограничен достъп.

Това е напечатано от едната му страна с черно мастило, а от другата се чете:

Le Cirque des Rêves.

С по-малки букви отдолу е написано:

Чандреш Кристоф Лефевр, собственик.

Бейли е загубил ума и дума, не може да откъсне поглед от лъскавата сребриста карта.

— Помислих си, че може да ти хареса — казва Попет. Звучи изнервена от липсата на адекватна реакция. — В случай че искаш да дойдеш пак, докато сме тук.

— Прекрасно е — вдига очи към нея Бейли. — Много ти благодаря.

— Моля — усмихва се Попет. — Казах им, когато пристигаш, да уведомяват мен и Уиджит, за да знаем, че си тук, и да те намерим. Ако нямаш нищо против.

— Ще бъде страхотно — отвръща Бейли. — Наистина, благодаря ви.

— Значи ще те видим скоро. — Уиджит му протяга ръка.

— Със сигурност — казва Бейли и я поема. — Мога да дойда утре вечер.

— Ще бъде идеално — намесва се Попет. Когато Бейли пуска ръката на Уиджит, тя се навежда напред и бързо го целува по бузата. Бейли усеща как пламва. — Лека нощ — добавя тя, докато се отдръпва.

— И-и-и на вас — заеква Бейли. — Лека нощ. — Той им махва, преди двамата да изчезнат зад тежката завеса на тунела, и щом се скриват от погледа му, тръгва към дома си.

Струва му се, че е влязъл в цирка преди цяла вечност, макар в действителност това да се е случило едва преди няколко часа. И нещо повече, струва му се, че онзи Бейли, който е влязъл в цирка, е напълно различен човек от Бейли, който сега напуска пределите му със сребърния пропуск в джоба си. Чуди се кой от двамата е истинският Бейли, защото със сигурност Бейли, който прекарва часове наред сам в клоните на дърветата, не е Бейли, на когото са дали специален пропуск за един забележителен цирк и който се сприятелява с такива интересни хора, без дори да се опитва.

Докато стигне до фермата, вече е започнал да вярва, че такъв, какъвто е в момента, е много по-близко до онова, което трябва да бъде, отколкото Бейли от предишния ден. Може да не е сигурен какво означава всичко това, но засега не мисли, че то има голямо значение.

В мечтите си той е рицар на кон, стиснал сребърен меч в ръка, и в края на краищата това наистина не му изглежда странно.